Кен Фолет
Крахът на титаните (117)

III

В понеделник взводът на Григорий беше пратен наблизо, по Самсониевски проспект до Литейни мост и получи заповед да пречи на демонстрантите да прекосят реката и да влязат в центъра на града. Мостът беше построен преди четиристотин години и лежеше на яки каменни подпори, които стояха в замръзналата река като заседнали ледоразбивачи.

Задачата беше като в петък, обаче заповедите бяха други. Поручик Кирилов осведоми Григорий. Напоследък поручикът говореше все едно непрестанно е в лошо настроение, а може и наистина да беше: на офицерите навярно не им се нравеше да ги изправят срещу съотечествениците им, също като на войниците.

— Никакви демонстранти няма да преминават реката нито по моста, нито по леда, разбрано? Стреляйте по онези, които нарушават заповедта.

Григорий потисна презрението си.

— Тъй вярно, Ваше благородие! — отривисто рече той.

Кирилов повтори заповедите и изчезна. Григорий си каза, че поручикът е уплашен. Несъмнено се боеше да не го държат отговорен за онова, което предстоеше да се случи, независимо дали заповедите се спазеха или нарушаха.

Григорий нямаше намерение да се подчини. Щеше да позволи на водачите на марша да го въвлекат в спор, докато последователите им минат по леда, също като в петък.

Рано сутринта обаче към взвода се присъедини един полицейски отряд. Григорий с ужас забеляза, че начело на полицаите е старият му враг Михаил Пински. Пински явно не страдаше от недостига на хляб — облото му лице беше по-тлъсто от всякога, а полицейската униформа му беше тясна в кръста. Носеше високоговорител. Мишоликият му партньор Козлов не се мяркаше наоколо.

— Познавам те — рече Пински на Григорий. — Работеше в завода на Путилов.

— Докато не направи така, че да ме вземат в армията.

— Брат ти е убиец, обаче се измъкна в Америка.

— Така казваш ти.

— Днес никой няма да премине реката тук.

— Ще видим.

— Очаквам пълно съдействие от твоите хора, ясно?

— Не те ли е страх? — попита Григорий.

— От тълпата? Не говори глупости.

— Не, имам предвид от бъдещето. Представи си, че революционерите постигнат своето. Как мислиш ще постъпят с теб? Ти цял живот тормозиш слабите, биеш хората, преследваш жените и взимаш подкупи. Не се ли боиш от деня за разплата?

Пински размаха показалеца на облечената си в ръкавица ръка по посока на Григорий.

— Ще те докладвам като подривен елемент — каза той и си тръгна.

Григорий сви рамене. Вече не беше толкова лесно за полицията да арестува когото си поиска. Исак и останалите можеха да се разбунтуват, ако арестуват Григорий, и офицерите знаеха това.

Денят започна спокойно, но Григорий забеляза малко работници по улиците. Много фабрики бяха затворени, понеже не можеха да набавят гориво за парните машини и за пещите. Други предприятия стачкуваха — работниците искаха още пари, за да плащат повишените цени на всичко или отопление за ледените цехове, или обезопасяване на опасните машини. Явно никой нямаше да работи днес. Но слънцето грееше бодро и хората не възнамеряваха да стоят у дома. И действително по-късно сутринта Григорий видя как по Самсониевски проспект се задава голяма тълпа мъже и жени в опърпаните дрехи на фабрични работници.

Григорий разполагаше с тридесет войника и двама ефрейтора. Беше ги разположил в четири редици по осем през пътя и така затваряше достъпа до моста. Хората на Пински бяха приблизително толкова, половината пешаци и половината на коне. Пински ги нареди отстрани на пътя.

Григорий току поглеждаше с тревога приближаващите демонстранти. Не можеше да предвиди какво ще се случи. Той самият можеше да предотврати кръвопролитието като окаже само символична съпротива и после пусне гражданите да преминат. Ала не знаеше какво ще прави Пински.

Протестиращите приближиха. Бяха стотици. Не, хиляди. Мъже и жени в сини рубашки и извехтели ватенки. Повечето носеха червени ленти на ръкавите или червени панделки на реверите. На знамената им пишеше Долу царя и Хляб, мир и земя. Григорий заключи, че това вече не е просто протест, а политическо движение.

Когато водачите дойдоха още по-близо, Григорий долови нарастващата тревога на войниците.

Той излезе напред да пресрещне демонстрантите. С изненада установи, че начело е Варя, майката на Константин. Посивялата й коса беше прибрана под червена забрадка. Варя носеше червено знаме с яка дръжка.

— Здравей, Григорий Сергеевич — дружелюбно рече тя. — Ще ме застреляш ли?

— Не, няма. Но не мога да отговарям за полицията.

Варя спря, но останалите продължиха напред, притискани от хилядното множество. Григорий чу как Пински праща конните полицаи напред. Конните полицаи се наричаха „фараони“ и гражданите ги мразеха най-много. Бяха въоръжени с камшици и палки.

— Искаме само да работим и да изхранваме семействата си — каза Варя. — Не искаш ли и ти същото, Григорий?

Демонстрантите не влизаха в сблъсък с войниците и не опитваха да минат край тях. Те се пръснаха по брега от двете страни на моста. Фараоните на Пински нервно минаваха с конете си по пътеката край реката, за да попречат на хората да слязат на леда, но не бяха достатъчно, за да представляват непрекъсната преграда. Нито един от протестиращите обаче не искаше да тръгне пръв и така известно време имаше застой.

Поручик Пински вдигна рупора пред лицето си.

— Върнете се! — извика той. Инструментът му беше просто огънат на фуния лист ламарина и усилваше гласа му съвсем слабо.

— Не можете да влезете в центъра на града. Запазете ред и се върнете по работните си места. Това е полицейска заповед. Върнете се.

Никой не се върна — повечето хора дори не можеха да го чуят — и демонстрантите почнаха да го освиркват и да дюдюкат. Някой от дълбините на множеството хвърли камък. Той удари бута на един от конете и животното се сепна. Изненаданият ездач едва не падна. Ядно придърпа юздите и шибна коня с камшика. Тълпата се разсмя, което още повече разгневи полицая, но той поне успя да овладее коня си.

Един дързък демонстрант се възползва от разсейването, шмугна се край друг фараон на брега и хукна по леда. Още неколцина от двете страни на моста последваха примера му. Фараоните вкараха в употреба камшиците и палките, завиваха и отстъпваха с конете, докато замахваха. Някои демонстранти падаха на земята, ала повече успяваха да минат и така насърчаваха останалите да опитат. След секунди тридесетина човека бягаха през замръзналата река.

Григорий се радваше на подобен изход. Можеше да каже, че е опитал да изпълни заповедите и наистина беше строил хората си пред моста, но демонстрантите се оказаха твърде многобройни и беше невъзможно да им попречи да минат по леда.

Пински не виждаше нещата по този начин.

Обърна рупора към полицията и нареди:

— Прицели се!

— Не! — извика Григорий, ала беше твърде късно. Полицаите заеха позиция за стрелба, на едно коляно, и вдигнаха пушките. Демонстрантите в челото на тълпата опитаха да се върнат назад но не можеха. Някои хукнаха към реката, без да се боят от фараоните.

— Огън! — викна Пински.

Изстрелите изпукаха като фойерверки, последвани от уплашените викове и болезнените писъци, когато гражданите почнаха да падат, мъртви или ранени.

Това върна Григорий дванадесет години назад. Видя площада пред Зимния дворец, стотиците мъже и жени, коленичили в молитва, войниците с пушките и майка му, която лежи и кръвта й тече по снега. В спомените си чу как единадесетгодишният Лев вика: „Тя е мъртва! Мама е мъртва, майка ми е мъртва!“

— Не — произнесе гласно Григорий. — Няма да допусна да го направят отново.

Свали предпазителя на пушката Мосин-Наган, освободи затвора и опря пушката в рамото си.

Хората крещяха и бягаха във всички посоки, като тъпчеха падналите. Фараоните вече не се владееха и биеха наред. Полицаите стреляха навсякъде в тълпата.

Григорий внимателно насочи оръжието си към Пински, като се целеше в средата на тялото му. Не беше добър стрелец, а и полицаят беше на шестдесетина метра, но имаше възможност да го уцели. Натисна спусъка.

Пински продължаваше да крещи през рупора.

Григорий беше пропуснал. Прицели се по-ниско — пушката риташе малко при стрелба — и отново натисна спусъка.

Пак пропусна.

Боят продължи. Полицаите диво стреляха по бягащите мъже и жени.

Пушката на Григорий имаше пет патрона. Обикновено той успяваше да уцели с един от петте. Стреля за трети път.

Пински нададе болезнен вик, усилен от рупора. Дясното му коляно като че се огъна. Изтърва мегафона и падна на земята.

Войниците на Григорий постъпиха като старшината си. Нападнаха полицаите — някои стреляха, а други ползваха пушките като тояги. Трети дърпаха фараоните от конете. Демонстрантите се окуражиха и също нападнаха полицията. Част от хората, които вървяха по замръзналата река, се върнаха.

Гневът на тълпата беше ужасен. Откакто хората се помнеха, столичните полицаи бяха надменни, жестоки, недисциплинирани и неконтролируеми и сега гражданите почнаха да отмъщават. Падналите на земята полицаи бяха ритани и тъпкани, онези, които още стояха на краката си, биваха поваляни. Застрелваха конете на фараоните. Съпротивата на полицията беше съвсем кратка и после онези, които можеха, побягнаха.

Григорий видя как Пински се мъчи да стане. Пак се прицели — нямаше търпение да довърши гадината, обаче един фараон се намеси, вдигна Пински, метна го през врата на коня си и препусна.

Григорий отстъпи и загледа как полицаите бягат.

През живота си не беше попадал в по-голяма беда.

Неговият взвод се беше разбунтувал. В пряко нарушение на заповедите, войниците бяха нападнали полицията, а не демонстрантите. А Григорий ги беше повел, стреляйки по поручик Пински, който беше оцелял, за да разкаже какво е станало. Нямаше как да се скрие това, Григорий не можеше да предложи никакво оправдание и нямаше как да избегне наказанието. Беше извършил измяна. Можеше да бъде изправен пред военен съд и осъден на смърт.

Въпреки това беше щастлив.

Варя си проправи път през множеството. По лицето й имаше кръв, но тя се усмихваше.

— И сега какво, господин старшина?

Григорий нямаше намерение да отстъпи заради предстоящото наказание. Царят избиваше народа си. Е, народът щеше да отвърне на огъня.

— Към казармите — рече Григорий. — Да въоръжим работническата класа! — той грабна червеното знаме на Варя. — След мен!

Тръгна обратно по Самсониевски проспект. Войниците вървяха след него, направлявани от Исак, а зад войниците идваха демонстрантите. Григорий не беше сигурен какво точно ще прави, но и не изпитваше нужда от план — докато крачеше начело на тълпата, имаше чувството, че може да направи всичко.

Часовият отвори портите на казармата пред войниците и успя да ги затвори за демонстрантите. С чувството, че е непобедим, Григорий поведе процесията през плаца към арсенала. Поручик Кирилов излезе от щаба, видя тълпата и хукна към нея.

— Войници! — викна той. — Стой! Спрете на място!

Григорий не му обърна внимание.

Кирилов спря и извади револвера си.

— Стой! Спри или ще стрелям!

Двама или трима войници от взвода на Григорий вдигнаха пушките си и стреляха по поручика. Няколко куршума го удариха и той падна окървавен на земята.

Григорий продължи.

Двама войници пазеха арсенала. Те не опитаха да спрат Григорий. Той използва последните два куршума в пълнителя си, за да разбие ключалката на тежките дървени врати. Тълпата нахлу в арсенала и хората почнаха да се блъскат и бутат, за да се доберат до оръжията. Неколцина от войниците на Григорий се заеха с разпределението. Отвориха дървените сандъци с пушките и револверите и ги раздадоха заедно с кутии с муниции.

„Това е то“, рече си Григорий. „Това е революция.“ Беше едновременно въодушевен и ужасен.

Въоръжи се с два офицерски револвера Наган, презареди пушката и натъпка джобовете си с муниции. Не беше сигурен какво възнамерява да прави, но сега, когато вече беше престъпник, имаше нужда от оръжия.

Останалите войници в казармата се включиха в разграбването на арсенала и не след дълго всички бяха въоръжени до зъби.

Понесъл червеното знаме на Варя, Григорий изведе тълпата от казармата. Всички демонстрации отиваха в центъра на града. Заедно с Исак, Яков и Варя той прекоси моста и тръгна по Литейни проспект към богатото сърце на Петроград. Имаше чувството, че лети или сънува, все едно беше погълнал голяма глътка водка. С години беше говорил за отхвърлянето на властта на режима и днес го направи. От това се чувстваше като нов човек, различно създание, птица във въздуха. Спомни си думите на стареца, който го беше заговорил след убийството на майка му. „Дано живееш дълго“, рече старецът, докато Григорий се отдалечаваше от площада, понесъл тялото на майка си, „достатъчно дълго, та да отмъстиш на кървавия цар за злото, което стори днес“. „Желанието ти може да се сбъдне днес, старче“, развълнувано мислеше Григорий.

Първи картечен полк не беше единственият разбунтувал се тази сутрин. Когато стигнаха до другия край на моста, Григорий се въодушеви още повече — улиците бяха пълни с войници, които бяха нахлупили кепетата наопаки и бяха разкопчали куртките си, просто за да нарушат устава. Повечето се кипреха с червени ленти на ръкавите или червени панделки на реверите, за да покажат, че са революционери. Наоколо бръмчаха неумело шофирани откраднати коли, от чиито прозорци стърчаха дула на пушки и щикове, а на коленете на войниците вътре седяха смеещи се момичета. Постовете и пропускателните пунктове от предния ден бяха изчезнали. Улиците бяха превзети от народа.

Григорий забеляза заведение със счупени прозорци и разбита врата. Отвътре излязоха войник и момиче с бутилки в ръце и се запрепъваха по натрошените стъкла. В съседство съдържателят на кафене беше изнесъл маса пред вратата и предлагаше чинии с пушена риба и нарязана наденица. Стоеше до масата, с червената панделка на ревера и с нервна усмивка канеше войниците да се черпят. Григорий предположи, че се старае да не разбият и разграбят и неговото заведение.

Колкото повече се приближаваха към центъра на града, толкова по-карнавална ставаше атмосферата. Макар да беше едва пладне, някои хора бяха съвсем пияни. Момичетата явно с радост целуваха всички с червени ленти и Григорий забеляза как един войник открито си играе с едрите гърди на усмихната жена на средна възраст. Някои момчета бяха облечени във войнишки униформи и ходеха важно по улиците с шапки и големи ботуши, видимо чувствайки се освободени.

По улицата се зададе лъскав Ролс Ройс и тълпата опита да го спре. Шофьорът даде газ, обаче някой отвори вратата и го измъкна навън. Хората се блъскаха и се тъпчеха в колата. Григорий забеляза граф Маклаков, един от директорите на завода на Путилов, да се изнизва от задната седалка. Спомни си колко очарован беше Маклаков от княгиня Беа, когато тя посети фабриката. Тълпата освиркваше и подиграваше графа, но не го нападна, докато той бързо се отдалечаваше, затулил уши с кожената си яка. Девет-десет човека се натъпкаха в автомобила му и някой подкара с игриво натискане на клаксона.

На следващия ъгъл неколцина тормозеха висок мъж с бомбе и износено палто, като на професионалист от средната класа. Войник го ръгна с дулото на пушката, бабичка го заплю, а младеж в работнически комбинезон го замери с нечистотии.

— Пуснете ме да мина! — рече мъжът, мъчейки се да прозвучи властно, но те само му се изсмяха. Григорий позна тънката фигура на Канин, началникът на леярския цех в Путиловия завод. Шапката на Канин падна и Григорий видя, че е започнал да оплешивява.

Проправи си път през малката тълпа.

— Всичко му е наред на човека! — викна той. — Той е инженер, работил съм с него.

Канин го позна.

— Благодаря, Григорий Сергеевич. Просто опитвам да стигна до дома на майка ми, да проверя добре ли е.

Григорий се обърна към тълпата.

— Пуснете го. Гарантирам за него.

Видя, че една жена носи макара червена лента, навярно открадната от някоя галантерия, и я помоли да му даде малко. Жената му отряза с ножица и Григорий върза лентата на левия ръкав на Канин. Хората завикаха одобрително.

— Сега ще сте в безопасност — каза Григорий.

Канин стисна ръката му и си тръгна, а хората го пропуснаха.

Групата на Григорий излезе на Невски проспект, широката търговска улица от Зимния дворец до Николаевската гара. Беше пълна с народ — хората пиеха направо от бутилките, ядяха, целуваха се и стреляха във въздуха. Ресторантите, които бяха останали отворени, имаха надписи „Безплатна храна за революционери!“ и „Яжте каквото искате, плащайте каквото можете!“ Много магазини бяха разбити и цялата улична настилка беше покрита с натрошени стъкла. Един от омразните трамваи — прекалено скъпи за работниците — беше преобърнат на средата на улицата, а в него се беше забил лек автомобил Рено.

Григорий чу пушечен изстрел, ала за миг не се замисли, понеже много се стреляше. Но до него Варя се олюля и падна. Григорий и Яков коленичиха от двете й страни. Варя беше в несвяст. Не без усилие обърнаха тежкото й тяло и начаса видяха, че вече никой не може да й помогне — куршум беше пронизал челото й и очите й гледаха невиждащо.

Григорий не си позволи да се натъжи нито сам за себе си, нито за вариния син Константин, неговия най-добър приятел. На бойното поле се беше научил първо да отвърне на удара, а да скърби по-късно. А тук бойно поле ли беше? Кой би пожелал да убие Варя? Раната обаче беше толкова точно прицелена, че Григорий не можеше да повярва, че Варя е жертва на заблуден куршум.

След миг въпросът му получи отговор. Яков се катурна и от гърдите му бликна кръв. Тежкото му тяло тупна на паважа.

Григорий отстъпи от двете тела и си рече „Какво става, по дяволите?“ Приклекна, за да представлява по-малка мишена, и трескаво се заозърта за скривалище.

Чу още един изстрел. Някакъв войник с червено шалче около кепето падна на земята, притиснал с ръце корема си.

Някъде имаше снайперист, който стреляше по революционерите.

Григорий притича три крачки и се сви зад преобърнатия трамвай.

Изпищя жена, после друга. Хората забелязаха окървавените тела и почнаха да бягат.

Григорий надигна глава и огледа околните сгради. Стрелецът трябваше да е някой полицай. Къде ли беше? На Григорий му се струваше, че пукането на пушката се чу от другата страна на улицата, на по-малко от една пресечка разстояние. Зданията грееха под следобедното слънце. Имаше един хотел, един бижутерски магазин със спуснати кепенци, една банка и на ъгъла — църква. Не видя отворени прозорци, следователно стрелецът се намираше на някой от покривите. Нито един обаче не предлагаше укритие с изключение на църквата — каменна барокова постройка с кули, парапети и приличен на луковица купол.

Отекна поредният изстрел и една жена в работни дрехи извика и падна, като се държеше за рамото. Григорий беше сигурен, че изстрелът се чу откъм църквата, но не видя дим. Значи полицията беше снабдила стрелците си с бездимни муниции. Това наистина беше война.

Вече цялата пресечка на Невски проспект опустя.

Григорий се прицели към парапета по страничната стена на Църквата. Там беше огневата позиция, която той лично би избрал — покриваше цялата улица. Наблюдаваше внимателно. С крайчеца на окото си зърна още две пушки, насочени нататък. Те бяха в ръцете на войници, които се бяха прикрили наблизо.

По улицата се зададоха олюляващи се войник и момиче, и двамата пияни. Момичето танцуваше жига и повдигаше полите на дрехата си, та коленете му се виждаха, докато младежът валсираше наоколо, опрял приклада на пушката под брадичката си, като че свири на цигулка. И двамата имаха червени ленти на ръкавите. Няколко човека им подвикнаха предупредително, но гуляйджиите не ги чуха. Докато минаваха край църквата, безметежно слепи за опасността, звъннаха два изстрела и двамата паднаха.

Григорий отново не забеляза дим, обаче гневно стреля по парапета над църковната врата и изпразни пълнителя си. Куршумите нащърбиха камъка и вдигнаха клъбца прах. Другите две пушки също стреляха там, но нямаше признаци някой да е улучил.

„Невъзможно е“, мислеше Григорий, докато презареждаше. Стреляха по невидима цел. Снайперистът сигурно лежеше ниско и далеч зад ръба, така че нямаше нужда пушката му да се показва.

Но трябваше да го спрат. Вече беше убил Варя, Яков, двама войници и невинно момиче.

Имаше само един начин Григорий да се добере до стрелеца — да се качи на покрива.

Той отново стреля по посока на парапета. Както очакваше, това накара и другите двама войници да стрелят. Григорий заключи, че снайперистът е навел глава за секунди, изправи се, изостави прикритието на обърнатия трамвай и притича към отсрещната страна на улицата, където се притисна към витрината на някаква книжарница — един от малкото магазини, които не бяха разграбени. Григорий се държеше в сянката на сградите и се отправи към църквата. Между нея и банката имаше алея. Григорий изчака търпеливо няколко минути, докато стрелбата почне отново, после се стрелна през алеята и опря гръб в източната стена на църквата.

Дали снайперистът го беше забелязал и дали беше разгадал намеренията му? Нямаше как да разбере.

Като стоеше близо до стената, Григорий заобиколи църквата и стигна до малка вратичка. Беше отключена. Той се промъкна вътре.

Църквата беше богата, пищно украсена с червен, зелен и жълт мрамор. Сега не се отслужваше литургия, ала двадесетина богомолци стояха или седяха със сведени глави и се молеха. Григорий се огледа за врата, която води към стълбище. Забърза по пътеката между редовете, боейки се, че с всяка минута забавяне щяха да загинат още хора.

Млад свещеник, театрално красив с черните си коси и бяло лице, забеляза пушката и понечи да възрази, обаче Григорий не му обърна внимание и бързо го подмина.

В преддверието съгледа малка дървена врата. Отвори я и видя вита стълба нагоре. Зад него някой каза:

— Спри, синко. Къде отиваш?

Григорий се обърна и видя младия свещеник.

— Тази стълба води ли до покрива?

— Аз съм отец Михаил. Не може да внасяш оръжие в Божия дом.

— На покрива има стрелец.

— Той е полицейски служител!

— Ти знаеш за него? — Григорий зяпна свещеника невярващо. — Той убива хора!

Свещеникът не отговори.

Григорий хукна по стълбата.

Някъде отгоре идеше студен вятър. Явно отец Михаил беше на страната на полицията. Имаше ли начин да предупреди снайпериста? Не. Можеше само да изтича на улицата и да му махне, което навярно щеше да доведе до смъртта му.

След като се изкачва дълго в почти пълна тъмнина, Григорий се натъкна на друга врата. Когато очите му се изравниха с долната й част и Григорий представляваше съвсем малка мишена, той леко открехна вратата с лявата ръка, а в дясната държеше пушката. През процепа нахлу ярка слънчева светлина. Григорий отвори широко.

Не видя никого.

Заслони очи от слънцето и се огледа през тесния правоъгълник на вратата. Намираше се в камбанарията. Вратата гледаше на юг. Невски проспект беше от северната страна на църквата. Стрелецът беше от другата страна, освен ако не се беше върнал, за да хване Григорий.

Той предпазливо се качи едно стъпало, после още едно и подаде глава навън.

Нищо не се случи.

Той излезе от вратата.

Под краката му покривът леко се накланяше към улук, който вървеше край декоративния парапет. Имаше разположени дъски, за да могат работниците да се придвижват, без да се хлъзгат по плочите. Зад гърба му се издигаше самата камбанария.

С пушка в ръка той тръгна да обиколи кулата.

На първия завой се озова с лице на запад и видя Невски проспект. В ярката светлина съзря Александровската градина и Адмиралтейството в далечния край. По-насам улицата беше пълна с народ, обаче в близост до църквата нямаше никого. Сигурно снайперистът още работеше.

Григорий се заслуша, но не чу изстрели.

Запромъква се по-нататък и надникна зад следващия ъгъл. Сега виждаше край цялата дължина на северната стена. Беше уверен, че ще види стрелеца да лежи по корем и да се прицелва между пречките на парапета, ала тук нямаше никого. Оттатък парапета Григорий видя широката улица и хората, които се свиваха във входовете и надзъртаха зад ъглите, очаквайки да видят какво ще стане.

След миг снайперската пушка стреля. Вик откъм улицата подсказа на Григорий, че стрелецът е успял.

Изстрелът дойде някъде над главата му.

Той вдигна поглед. Камбанарията имаше прозорчета без стъкла, а в ъглите — открити кулички. Стрелецът беше някъде там и стреляше през един от многото удобни отвори. За щастие, Григорий беше останал плътно до стената, където снайперистът не можеше да го види.

Върна се вътре. В тясното пространство на стълбището пушката му беше голяма и неудобна. Остави я и извади един от пистолетите. По теглото му прецени, че е празен. Изруга, понеже Наган М1895 се зареждаше бавно. Извади от джоба на куртката си кутия патрони и един по един вкара седем в барабана, през неудобния отвор. После запъна петлето.

Остави пушката и тихо тръгна нагоре по витата стълба. Крачеше равно и не искаше да се товари, за да не се чува дишането му. Държеше пистолета в дясната ръка, насочен към стълбите.

След това долови дим.

Стрелецът пушеше цигара. Но острият мирис на тютюна се разнасяше надалеч и Григорий не можеше да прецени къде е стрелецът.

Напред и нагоре зърна отразена светлина. Прокрадна се още малко, готов да стреля. Светлината идеше от едно от прозорчетата. Стрелецът не беше тук.

Григорий продължи да се изкачва и пак видя светлината. Тютюневата миризма се засили. Дали си въобразяваше, или наистина чувстваше присъствието на стрелеца съвсем близо, току зад следващата извивка на стълбата? И ако беше истина, можеше ли и полицаят да го усети?

Чу как стрелецът остро поема дъх. Така се сепна, че едва не натисна спусъка. После разбра, че така шумно се вдишва цигареният дим. След миг чу по-мекия и доволен звук на издишването.

Григорий се поколеба. Не знаеше нито накъде гледа снайперистът, нито накъде е насочена пушката му. Искаше отново да чуе изстрел, за да е сигурен, че вниманието на стрелеца е приковано навън.

Ала изчакването означаваше още една смърт, още един Яков или Варя, паднали окървавени на студения паваж. От друга страда ако Григорий се провалеше сега, колко още щеше да погуби стрелецът днес?

Григорий си наложи да е търпелив. Беше като на бойното поле. Там човек не се втурва да спасява ранения си другар и при това да излага живота си на опасност. Рисковете се поемат само при напълно основателни причини.

Чу ново вдишване, последвано от продължително издишване и след малко смачкан фас полетя по стълбата, отскочи от стената и падна в краката му. Последваха звуци като от човек, който се намества в тясно пространство. После Григорий чу мърморене. Стрелецът тихо нареждаше:

— Свине… революционери… чифути смрадливи… въшливи пачаври… тъпанари.

Настройваше се за нова стрелба.

Успееше ли Григорий да го спре сега, щеше да спаси поне един живот.

Качи се още едно стъпало.

— Говеда… славяни… крадци и разбойници — продължаваше да мърмори стрелецът. Гласът беше смътно познат и Григорий се питаше срещал ли е полицая и по-рано.

Направи още една стъпка и видя нозете му, обути в лъснати нови полицейски черни ботуши. Малки нозе: стрелецът беше дребосък. Застанал беше на коляно — най-стабилната позиция за стрелба. Григорий вече виждаше, че се е разположил в една от куличките, за да може да стреля в три посоки.

„Още една стъпка“, рече си Григорий, „и мога да го убия.“

Пристъпи, но от напрежение се препъна. Олюля се, падна и изтърва пистолета. Той издрънча на каменното стъпало.

Стрелецът се уплаши, изруга на висок глас и се извърна.

Григорий с удивление го позна — беше Иля Козлов, партньорът на Пински.

Пресегна се да вземе изпуснатия си пистолет, но не можа. Револверът започна да пада стъпало по стъпало, болезнено бавно, и накрая Григорий вече не можеше да го стигне.

Козлов се поизвърна, но му беше трудно от клекнало положение.

Григорий си възвърна равновесието и се качи още едно стъпало.

Козлов опита да извърти пушката. Тя беше стандартният Мосин-Наган, но с оптически мерник. Беше доста над метър дори без щик и Козлов не можеше да я завърти бързо. Григорий светкавично се приближи и дулото на пушката опря в лявото му рамо. Козлов безсмислено натисна спусъка и куршумът рикошира от извитата вътрешна стена на стълбището.

После Козлов скокна на крака изненадващо пъргаво. Имаше дребна глава и подло лице и с част от ума си Григорий разбра че е станал снайперист, за да си отмъсти на всички големи момчета — и момичета — които са го дразнели.

Григорий сграбчи пушката и двамата почнаха да се борят за нея лице в лице в тясната куличка, току до прозорчето. Григорий чу развълнувани викове и предположи, че хората на улицата ги виждат.

Той беше по-едър и по-силен и знаеше, че ще спечели пушката. Козлов също знаеше това и пусна оръжието. Григорий залитна назад. Полицаят мигновено измъкна късата си дървена палка и го халоса по главата. Григорий видя звезди. Замаяно забеляза как Козлов отново замахва. Вдигна пушката и бухалката се удари в дулото. Преди полицаят да успее да замахне отново, Григорий пусна пушката, грабна го за реверите на шинела и го вдигна.

Козлов беше мършав и лек. Григорий го подържа във въздуха за малко. После с всички сили го хвърли през прозореца.

Козлов сякаш летеше надолу много бавно. Слънцето отблясна от зелените ширити на униформата му, докато той се премяташе над парапета на покрива. В тишината отекна дълъг писък на неподправен ужас. После Козлов падна на земята с тупване, което се чу чак в камбанарията, и писъкът внезапно секна.

Тишината трая само миг и после се надигна приветствен рев.

Григорий осъзна, че хората поздравяват него. Виждаха полицейската униформа на земята и армейската униформа горе в куличката и разбираха какво се е случило. Григорий виждаше как излизат от входовете и иззад ъглите и застават на улицата, гледат нагоре към него, викат и го поздравяват. Той беше герой.

От това му стана неудобно. Докато участва във войната, уби няколко души и вече не се гнусеше, ала му беше трудно да се радва на нечия смърт, ако и Козлов да си заслужаваше да умре.

Остана горе още малко, докато хората продължаваха да го приветстват. Чувстваше се неловко. После влезе в кулата и заслиза по витата стълба.

Пътем си прибра пистолета и пушката. Влезе в църквата и видя, че отец Михаил боязливо го чака. Григорий насочи револвера към него.

— Трябва да те застрелям. Стрелецът, когото пусна на покрива, уби двама мои приятели и поне още трима човека. Ти си сатана и убиец, задето му позволи да го стори.

Свещеникът остана без думи от потрес, че го наричат сатана. Ала Григорий не можа да се насили да убие невъоръжен цивилен, затова само изсумтя отвратено и излезе.

Войниците от неговия взвод го очакваха и нададоха възторжен рев, когато той се появи. Не можа да им попречи да го понесат на раменете си.

Отгоре забеляза, че атмосферата на улицата се е променила. Хората бяха по-пияни и на всяка пресечка имаше по един-двама изпаднали в несвяст по входовете. С удивление видя, че по алеите мъжете и жените вече правят доста повече от това да се целуват. Всички бяха въоръжени — явно тълпата беше нападнала и други арсенали, може би и оръжейни фабрики. На всяко кръстовище имаше катастрофирали коли, като на места бяха дошли линейки и лекарите се грижеха за пострадалите. Децата също бяха навън, като момченцата определено си прекарваха славно — крадяха храна, пушеха цигари и играеха в изоставените автомобили.

Григорий забеляза как един магазин за кожени палта бива разграбен с професионална ефективност и съгледа Трофим, стар авер на Лев, да изнася палта от магазина и да ги товари на ръчна количка. Друг от приятелите на Лев, подкупният полицай Фьодор го наглеждаше. Фьодор сега беше навлечен със селски кожух, за да скрие униформата си. Престъпниците виждаха в революцията нова възможност.

Скоро войниците свалиха Григорий на земята. Вече се здрачаваше и на няколко места по улицата пламнаха огньове. Хората се насъбраха около тях, пиеха и пееха.

Григорий отвратено видя как десетинагодишно момченце отмъква пистолета на един изпаднал в несвяст войник. Оръжието беше дългоцевен Лугер Р08, каквито носеха немските артилеристи. Войникът навярно го беше взел от някой военнопленник. Момчето държеше пистолета с две ръце и ухилено го насочваше към падналия войник. Докато Григорий се приближи да отнеме оръжието, детето натисна спусъка и куршумът удари гърдите на пияния войник. Момчето изпищя, но в ужаса си продължи да натиска спусъка и да стреля. От отката ръцете му се вдигнаха и то продължи да сее куршуми. Уцели една старица и още един войник, преди осемте куршума да свършат. После изпусна пистолета.

Преди Григорий да успее да реагира на този ужас, чу вик и се обърна. На прага на затворена шапкарница се сношаваха мъж и жена. Жената беше опряла гръб в стената, полите й бяха вдигнати до кръста, бедрата й разтворени, а обутите й в ботуши крака — здраво запънати на земята. Мъжът, облечен в ефрейторска униформа, стоеше с присвити колене между бедрата й, панталоните му бяха разкопчани и той напираше. Войниците от взвода на Григорий стояха наоколо и ги насърчаваха с викове.

Мъжът явно свършваше. Отдръпна се припряно, извърна се и се закопча, а жената спусна полите си. Един войник на име Игор се обади:

— Я чакай. Мой ред е!

Вдигна дрехата на жената и се видяха белите й бедра.

Останалите пак се развикаха одобрително.

— Не! — отвърна жената и опита да го отблъсне. Беше пияна, но не и безпомощна.

Игор беше дребен и жилав, изненадващо силен. Той притисна жената до стената и сграбчи китките й.

— Хайде, с какво един войник е по-лош от друг.

Жената се бореше, обаче двама други войници я заловиха и я задържаха.

Първият й партньор се намеси.

— Ей, оставете я.

— Ти мина по реда си. Сега съм аз — заяви Игор и се разкопча.

Григорий беше отвратен.

— Престанете! — извика той.

Игор го изгледа нагло.

— Да не би да ми нареждаш като офицер, Григорий Сергеевич?

— Не като офицер, като човек! Стига, Игор, виждаш, че не те иска. Има достатъчно други жени.

— Аз искам тази — отвърна Игор и се огледа. — Всички я искаме, нали така, момчета?

Григорий пристъпи напред и застана с ръце на хълбоците.

— Вие мъже ли сте или псета? — кресна той. — Жената каза не!

Той обгърна раменете на Игор и продължи. — Кажи ми нещо, другарю. Има ли къде наоколо да пийне човек?

Игор се ухили, войниците завикаха, а жената се измъкна.

— Виждам хотелче отсреща — каза Григорий. — Да питаме ли съдържателя дали случайно не му се намира водка?

Мъжете одобриха и всички влязоха в хотела.

Във фоайето уплашеният собственик предлагаше безплатна бира. Григорий прецени, че човекът е разумен. Войниците пиеха бирата по-дълго, отколкото водката, и вероятността да почнат да буйстват беше по-малка.

Прие една чаша и отпи. Въодушевлението му беше изчезнало. Имаше чувството, че е бил пиян и е изтрезнял. Случката с жената го отврати, а малкото момче с автоматичния пистолет беше страховито. Революцията не беше просто да отхвърлиш оковите. Опасно беше да се въоръжава народът. Да се позволява на войниците да отнемат автомобилите на буржоазията се оказа почти смъртоносно. Дори привидно безопасната свобода да целуваш когото ти харесва след няколко часа беше довела войниците от взвода на Григорий до опит за изнасилване.

Това не можеше да продължава.

Трябваше да има ред. Григорий, разбира се, не искаше да се връщат старите привички. Царят им донесе опашки за хляб, жестока полиция и босоноги войници. Но трябваше да има свобода без хаос.

Григорий смутолеви, че му се пикае, и се измъкна от хората си. Тръгна обратно по Невски проспект. Народът беше спечелил днешната битка. Царската полиция и армейските офицери бяха победени. Ала ако това водеше единствено до оргия на насилие, нямаше да мине много и народът щеше шумно да поиска връщането на стария режим.

Кой управляваше? Думата отхвърли указа на царя и отказа да се разпусне, както вчера Керенски каза на Григорий. Парламентът беше повече или по-малко безсилен, но поне символизираше демокрацията. Григорий реши да иде до Таврическия дворец и да види какво става там.

Тръгна на север до реката, после на изток към Таврическите градини. Докато стигне, падна нощ. На класическата фасада на двореца имаше десетки прозорци и всички светеха. Няколко хиляди човека имаха същото хрумване като Григорий, затова широкият преден двор беше пълен с разхождащи се войници и работници.

Мъж с мегафон съобщаваше нещо, повтаряше го отново и отново. Григорий си проправи път по-напред, за да чуе.

— Групата на работниците от Комитета по военната промишленост е била освободена от затвора „Кръстовете“.

Григорий не знаеше кои са тези хора, но името им звучеше добре.

— Заедно с още другари те организираха временен изпълнителен комитет на Съюза на работническите депутати.

Идеята се хареса на Григорий. Съветът се състоеше от избрани представители. През 1905 година в Петербург имаше съвет. По онова време Григорий беше само на шестнадесет, но знаеше, че съветът е избран от фабричните работници и организира стачки. Водачът му беше обаятелният Лев Троцки, който оттогава се намираше в изгнание.

— Всичко това ще бъде официално обявено в извънредно издание на вестник Известия. Изпълнителният комитет е създал комисия по снабдяването с храни, която да се погрижи за изхранването на работниците и войниците. Освен това създаде и военна комисия в защита на революцията.

Не се каза нищо за Думата. Тълпата ликуваше, обаче Григорий се питаше дали войниците ще приемат заповедите на тази самоназначена военна комисия. И къде беше демокрацията във всичко това?

Краят на обявлението отговори на въпроса му.

— Комитетът се обръща към работниците и войниците да изберат представители в съвета възможно най-бързо и да ги изпратят тук, в двореца, за участие в новото революционно правителство!

Ето това искаше да чуе Григорий. Новото революционно правителство — съвет на работниците и войниците. Сега щеше да настане промяна без безредици. Изпълнен с въодушевление, Григорий излезе от двора и тръгна към казармата. Войниците все някога щяха да се върнат да поспят. Той нямаше търпение да им съобщи новината.

После за пръв път щяха да проведат избори.