Кен Фолет
Крахът на титаните (116)

II

Пролетта дойде в Петроград в четвъртък, осми март, обаче Руската империя упорито се придържаше към Юлианския календар, според който сега беше двадесет и трети февруари. Останалите европейски страни ползваха съвременния календар вече триста години.

Затоплянето съвпадна с Международния ден на жената и работничките от текстилните фабрики излязоха на стачка. Отправиха се от индустриалните предградия към центъра на града, за да протестират срещу опашките за хляб, войната и царя. За хляба беше въведена купонна система, но тя сякаш само влоши недостига.

Първи картечен полк, както и всички военни части в града, беше командирован да помага на полицията и на казашката конница в опазването на реда. „Какво ли ще стане“, питаше се Григорий, „ако войниците получат заповед да стрелят по протестиращите? Ще се подчинят ли? Или ще обърнат пушките срещу офицерите си?“ През 1905 година се бяха подчинили на заповедите и стреляха по работниците. Но оттогава руският народ беше преживял цяло десетилетие тирания, потисничество, война и глад.

Но нямаше безредици и тази вечер Григорий и неговото отделение се прибраха в казармата, без да дадат и един изстрел.

В петък още работници излязоха на стачка.

Царят се намираше в главната квартира на армията в Могильов, на четиристотин мили от столицата. За града отговаряше комендантът на Петроградския военен окръг генерал Хабалов. Той реши да задържи протестиращите вън от центъра на града. Като разположи войници по мостовете. Отделението на Григорий беше разположено недалеч от казармата — охраняваха Литейния мост през река Нева към Литейни проспект. Но водата беше замръзнала здраво и протестиращите избягваха армията, като просто минаваха по леда за радост на войниците, повечето от които им симпатизираха, подобно на Григорий.

Стачката не беше организирана от някоя политическа партия. Болшевиките, подобно на останалите леви революционни партии, се озоваха в положението да следват работниците вместо да ги водят.

Отделението на Григорий отново не влезе в действие, но другаде не беше така. Когато се прибра в казармата в събота вечерта, той узна, че полицията е атакувала демонстрантите пред железопътната гара на другия край на Невски проспект. Изненадващо казаците защитавали протестиращите от полицията. Хората приказваха за „другарите казаци“. Григорий беше скептичен. „Казаците остават верни докрай единствено на себе си“, помисли той, „просто им харесва да се бият.“

В неделя сутринта събудиха Григорий в пет часа, много преди зазоряване. По време на закуската тръгна слух, че царят е наредил на генерал Хабалов да сложи край на стачките и шествията като приложи всякаква необходима сила. „Злокобни думи“, рече си Григорий — „всякаква необходима сила.“

След закуска старшините получиха своите заповеди. Всеки взвод трябваше да пази определена точка в града — не само мостовете, но и кръстовищата, железопътните гари и пощенските станции. Постовете щяха да се свързват с полеви телефони. Столицата трябваше да се подсигури като завладян вражески град. А най-лошото беше, че полкът трябваше да разположи картечници на възможните опасни места.

Когато Григорий предаде заповедите на своите хора, те се ужасиха. Исак попита:

— Нима царят наистина ще заповяда на армията да стреля с картечници по народа?

— А ако го направи, войниците ще се подчинят ли? — отвърна Григорий.

Той едновременно се вълнуваше все повече и се боеше. Стачките го окуражаваха, понеже знаеше, че руският народ трябва да се изправи срещу управниците си. В противен случай войната щеше да се проточи, хората да гладуват и да няма изгледи Владимир да живее по-добре от Григорий и Катерина. Тъкмо това убеждение беше накарало Григорий да постъпи в партията. От друга страна, той таеше надеждата, че ако войниците просто откажат да изпълняват заповедите, революцията ще мине без особени кръвопролития. Но когато полкът му получи заповед да разположи картечници по ъглите на улиците, Григорий почна да разбира, че тази надежда е измамна.

Възможно ли беше руският народ някога да се измъкне от тиранията на царете? Понякога това изглеждаше като блян. Ала други народи бяха направили своите революции и бяха свалили потисниците. Дори англичаните веднъж убиха своя крал.

„Петроград прилича на съд с вода на огъня“, помисли си той — „вдигаше се пара, тук-там бълбукаше насилие, повърхността трептеше от горещината, ала водата сякаш не щеше да заври, докато я чакаха, досущ като в поговорката.“

Взводът на Григорий отиде в Таврическия дворец, огромната лятна резиденция на Екатерина II, където сега се помещаваше Думата, беззъбият руски парламент. Утрото беше тихо — дори гладните обичаха да поспиват до късно в неделя. Но времето се задържа слънчево и по пладне хората почнаха да прииждат от покрайнините, пеша и в трамваите. Някои се събираха в градините на Таврическия дворец. Григорий забеляза, че не всички са фабрични работници. Имаше мъже и жени от средната класа, студенти, гимназисти и неколцина заможни на вид господа. Някои бяха довели и децата си. На политическа демонстрация ли бяха излезли тези хора, или просто на разходка в парка? Григорий предполагаше, че и те самите не знаят.

На входа на двореца той забеляза добре облечен млад човек, чието хубаво лице му беше познато от фотографиите по вестниците — това беше депутатът трудовик Александър Фьодорович Керенски. Трудовиците бяха умерена фракция, отделила се от социалистите-революционери. Григорий попита депутата какво става в двореца.

— Днес царят официално разпусна Думата — отговори Керенски.

Григорий отвратено поклати глава.

— Типично. Да смажеш онези, които се оплакват, вместо да се заемеш да отстраниш причините за тяхното недоволство.

Керенски го изгледа остро. Може би не очакваше такъв анализ от един войник.

— Именно. Все едно. Депутатите пренебрегват царския указ.

— Какво ще стане?

— Повечето хора са на мнение, че демонстрациите ще стихнат, когато властите успеят да възстановят снабдяването с хляб — отговори Керенски и влезе.

Григорий се чудеше защо умерените са на мнение, че това ще стане. Ако властите са в състояние да възобновят снабдяването с хляб, нямаше ли да го сторят, вместо да въвеждат купони? Но умерените явно винаги се занимаваха повече с надеждите, отколкото с фактите.

Рано следобед Григорий с изненада видя усмихнатите лица на Катерина и Владимир. Обикновено прекарваше неделните дни с тях, а днес предполагаше, че няма да може да ги види. За голямо облекчение на Григорий, Владимир изглеждаше здрав и весел. Явно момченцето се беше преборило с възпалението. Беше достатъчно топло, та Катерина да носи палтото си отворено и пищните й форми да се виждат. На Григорий му се щеше да я погали. Тя му се усмихна и го накара да си припомни как целува лицето й, докато лежат в леглото. Прониза го почти непоносимо желание. Мразеше да пропуска прегръдките в неделните следобеди.

— Откъде знаеше, че ще съм тук? — попита той Катерина.

— Отгатнах.

— Радвам се да ви видя, обаче е опасно да сте в центъра на града.

Катерина огледа разхождащото се из парка множество.

— Струва ми се достатъчно безопасно.

Григорий нямаше как да възрази. Не се забелязваха признаци за опасност.

Майката и детето продължиха да се разхождат около замръзналото езеро. Григорий остана без дъх, когато видя как Владимир се отделя от нея и почти веднага пада. Катерина го вдигна, успокои го и двамата продължиха да вървят. Изглеждаха толкова уязвими. Какво ли щеше да стане с тях?

Когато се върнаха, Катерина каза, че ще прибере детето у дома да поспи.

— Вървете по задните улици — посъветва я Григорий. — Стойте настрана от тълпите. Не знам какво може да стане.

— Добре.

— Обещай.

— Обещавам.

През този ден Григорий не видя кръвопролития, но вечерта в казармата чу други истории от останалите групи. На Знаменския площад на войниците било наредено да стрелят по демонстрантите и загинали четиридесет души. Сякаш ледена ръка сграбчи сърцето на Григорий. Катерина може да загине просто докато върви по улицата!

Другите войници бяха не по-малко гневни от него и страстите в столовата почнаха да се разгарят. Григорий долови настроението на хората, качи се на една маса и се залови да ръководи разговорите — призова за ред и подкани войниците да се изкажат един по един. Вечерята бързо се превърна в събрание. Григорий първо покани Исак, добре познат на останалите като звездата на полковия футболен отбор.

— Постъпих в армията, за да убивам немци, а не руси — заяви Исак. Надигна се одобрителен рев. — Демонстрантите са наши братя и сестри, наши майки и бащи и едничкото им престъпление е че искат хляб!

Григорий познаваше всички болшевики в полка и ги покани да говорят, като при това внимаваше да посочва и други войници, за да изглежда непредубеден. Обикновено войниците внимаваха и не изказваха мненията си от страх да не ги докладват и да не ги накажат. Днес обаче явно не ги беше грижа.

От всички, които говориха, най-силно впечатление направи Яков, висок мъжага с рамене като на мечка. Застана на масата до Григорий със сълзи на очи.

— Когато ни заповядаха да стреляме, не знаех какво да правя — подзе той. Като че не можеше да повиши глас и помещението притихна, докато войниците се напрягаха да го чуят. — Рекох „Моля те, Господи, поведи ме“ и се вслушах в сърцето си, ала Бог не ми отговори. — Войниците мълчаха. — Вдигнах пушката. Капитанът викаше „Огън! Огън!“. А по кого трябваше да стрелям? В Галиция знаехме кои са враговете ни, понеже те стреляха по нас. А днес на площада никой не ни нападаше. Хората бяха предимно жени, някои с деца. Даже и мъжете бяха невъоръжени.

Яков се умълча. Войниците стояха без да помръдват, сякаш се бояха, че някое движение може да разтури магията. След малко Исак го подкани:

— Какво стана после, Яков Давидович?

— Натиснах спусъка — продума Яков и сълзите се затъркаляха и потънаха в гъстата му черна брада. — Дори не се прицелих. Капитанът ми крещеше и аз стрелях, само за да млъкне. Но уцелих една жена. Момиче всъщност. Май на деветнайсет. Със зелено палто. Уцелих я в гърдите и кръвта плисна по цялото палто, червено върху зелено. После тя падна. — Яков вече плачеше открито, говорът му беше накъсан. — Хвърлих пушката и опитах да ида при нея, да й помогна, обаче хората ме спипаха, удряха ме и ме ритаха, а аз почти нищо не усетих. — Изтри лице с ръкава си. — Сега съм в беда, задето загубих пушката. — После помълча по-дълго. — Деветнайсет. Мисля, че на толкова беше момичето.

Григорий не беше забелязал вратата да се отваря, но изведнъж поручик Кирилов се озова сред тях.

— Слизай от проклетата маса, Яков — викна той. Погледна Григорий. — И ти, Пешков, размирник такъв.

Обърна се и заговори на войниците, които седяха на пейките край сгъваемите маси.

— Връщайте се в казармата. Всички. Който е тук след една минута, ще бъде наказан с бичуване.

Никой не помръдна. Войниците мрачно гледаха поручика. Григорий се питаше така ли почват метежите.

Ала Яков беше твърде потънал в мъката си, та да осъзнае какъв драматичен момент е създал; той тромаво слезе от масата и напрежението спадна. Някои от войниците по-близо до Кирилов станаха. Изглеждаха сърдити, но уплашени. Григорий дръзко постоя още малко на масата, обаче усети, че другарите му не са достатъчно гневни да се обърнат срещу офицера, и най-после слезе. Хората започнаха да излизат. Кирилов остана на мястото си и ги гледаше свирепо.

Григорий се върна в казармата. Скоро удари звънецът за гасене на светлините. Като старшина Григорий имаше привилегията да спи в покрита с перде ниша в дъното на спалнята на взвода. Чуваше как мъжете тихо разговарят.

— Няма да стрелям по жени — рече някой.

— Нито пък аз — отвърна му друг.

— Ако не стреляте — намеси се трети — някоя офицерска гад ще ви застреля за неподчинение!

— Ще се целя встрани.

— Може да забележат.

— Само трябва да насочиш пушката малко над главите на хората. Никой няма да знае какво правиш.

— Така ще постъпя.

— И аз.

— И аз.

„Ще видим“, каза си Григорий, докато се унасяше в сън. В тъмното лесно се изричаха смели думи. А денем можеше да е по-различно.