Кен Фолет
Крахът на титаните (11)

IX

Същия следобед абъроуенци бяха поканени да разгледат градините на Тай Гуин. Това значеше много работа за Етел.

Известието се беше разнесло в кръчмите в събота вечерта. Прочетоха го след неделната служба в църквите и параклисите. Градините бяха приведени в особено представителен вид заради краля, въпреки зимния сезон, и сега граф Фицхърбърт желаеше да сподели красотата им със съседите си. Така пишеше в поканата. Графът щеше да носи черна вратовръзка и би бил признателен, ако посетителите изразят почитта си към мъртвите с подобен жест. Очевидно увеселенията щяха да са неуместни, но щяха да се предлагат храна и напитки.

По нареждане на Етел три големи навеса бяха опънати на Източната поляна. Под единия имаше половин дузина бъчви от по сто и осем галона ейл, докарани с влак от Кралската пивоварна в Понтиклун. За въздържателите, които в Абъроуен бяха много, под другия навес бяха сглобени маси с огромни чайници и стотици порцеланови чашки и чинийки. Под третия, по-малък навес се предлагаше шери за малобройните представители на средната класа в града, тоест англиканския викарий, двамата лекари и управителя на мината Молдуин Морган, на когото вече викаха Отиде-до-Мертир Морган.

За късмет денят беше слънчев и студен, но сух. Високо в небето плуваха само няколко безобидни бели облачета. Дойдоха четири хиляди души — почти цялото население на градеца — и почти всички носеха черни вратовръзки, панделки или ленти за ръка. Разхождаха се из обградените с храсти алеи, надзъртаха през прозорците в къщата и разораваха поляните с обущата си.

Княгиня Беа остана в стаята си — подобни събирания не бяха по вкуса й. Опитът на Етел показваше, че всички хора от висшата класа бяха себелюбиви, ала Беа превръщаше тази тенденция в изкуство. Тя съсредоточаваше всичките си сили в това да си угажда и да постига своето. Дори когато организираше празненства — а с това се справяше добре — целеше с тях да подчертае красотата и чара си.

Фиц прие посетителите си сред неоготическото великолепие на Главната зала, а изтегналото се в краката му грамадно куче приличаше на мъхнат килим. Графът носеше кафяв костюм от туид, в който изглеждаше по-достъпен, макар да беше и с твърда яка и черна вратовръзка. „По-хубав е от всякога“, помисли си Етел. Тя му водеше роднините на загиналите на групи от по трима-четирима, за да може той да изкаже съболезнования на всички пострадали. Говореше им с обичайното си очарование и всеки от тях си тръгна с чувството, че е специален.

Етел вече беше домоуправителка. След посещението на краля, госпожа Джевънс се оттегли за постоянно по настояване на Беа, която нямаше време за уморени стари прислужници. Етел й се стори човек, който би работил здраво, за да задоволява желанията й, затова я повиши въпреки младостта й. Така момичето постигна амбицията си. Вече се разполагаше в стаичката на домоуправителката, до помещението за прислугата. Окачи на стената снимка на родителите си в най-хубавите им неделни дрехи, правена пред параклиса „Витезда“ в деня на откриването му.

След като Фиц се срещна с всички опечалени, Етел го помоли да й разреши да прекара няколко минути със семейството си.

— Разбира се — рече той. — Не бързай. Работиш чудесно. Не зная как бих се оправил без теб. И кралят беше признателен за помощта ти. Как запомняш всички тези имена?

Тя се усмихна. Не разбираше защо толкова се вълнува от похвалите му.

— Повечето от тези хора са идвали у дома, за да видят баща ми заради компенсации за злополуки, за някакви спорове с отговорник или за да му споделят някакво притеснение за безопасността в мината.

— Е, мисля, че си забележителна — повтори той и се усмихна по онзи неустоим начин, който завладяваше цялото му излъчване и го караше да изглежда като съседското момче. — Предай моите почитания на баща си.

Тя излезе и изтича по поляната. Чувстваше се на седмото небе. Откри мама, тате и дядо под навеса с чая. Тате изглеждаше важен в черния си костюм, бялата риза и колосаната якичка. Били имаше неприятно изгаряне на едната буза. Тя го попита:

— Как си, Били?

— Не е зле. Изглежда ужасно, но лекарят каза, че е по-добре без превръзка.

— Всички повтарят колко смел си бил.

— Обаче не можах да спася Мики Папата.

Етел нямаше какво да му отговори, но докосна ръката му. Мама гордо рече:

— Били ни поведе в молитвата тази сутрин.

— Браво, Били! Съжалявам, че съм го пропуснала. — Етел не отиде в параклиса, понеже имаше много работа в къщата. — За какво се молихте?

— Помолих Бог да ни помогне да разберем защо е позволил експлозията в мината.

Били нервно хвърли поглед към баща си, който не се усмихваше.

— По-хубаво щеше да е Били да помоли Бог да укрепи вярата му, та да вярва без да разбира — строго рече татко.

Явно вече бяха спорили за това. Етел нямаше търпение за богословски дебати, които в крайна сметка не водеха доникъде. Опита да разведри атмосферата:

— Граф Фицхърбърт ме помоли да ти предам почитанията му, тате. Не е ли много мило?

Татко не омекна.

— Съжалих, че те видях да участваш в онзи фарс в понеделник.

— В понеделник? — Етел не разбираше. — Когато кралят посети вдовиците ли?

— Видях да шепнеш имена на оня лакей.

— Това беше сър Алън Тайт.

— Не ме интересува как се казва. Познавам блюдолизец, когато го видя.

Етел се стъписа. Как смееше да се подиграва на големия й миг? Доплака й се.

— Мислех, че ще се гордееш с мен, че помагам на краля!

— Как смее кралят да изказва съболезнования на наши хора? Какво знае един крал за трудностите и опасностите?

Етел с мъка преглътна сълзите си.

— Но, тате, толкова много значеше за тези хора, че ги е посетил!

— Отклони вниманието на всички от опасните и незаконни действия на Селтик Минералс.

— Но те имат нужда от утеха.

Защо татко не разбираше това?

— Кралят ги поусмири. Миналата неделя следобед този град беше готов за бунт. До понеделник вечерта всички можеха да говорят само за това как кралицата си била дала кърпичката на госпожа Дай Коняря.

Етел бързо премина от отчаяние към гняв.

— Жалко, че така мислиш — студено отбеляза тя.

— Няма за какво да съжаляваш…

— Жалко, защото грешиш — прекъсна го тя твърдо.

Тате се слиса. Рядко някой му казваше, че греши, още по-малко пък момиче.

Мама опита да се включи:

— Чакай, Ет…

— Хората имат чувства, тате — премина в безразсъдно настъпление тя. — Все го забравяш.

Тате не можа да отговори.

— Стига вече! — рече мама.

Етел погледна Били и през сълзи видя на лицето му изумление и възторг. Това я окуражи. Тя подсмръкна, обърса сълзите си и продължи:

— Ти и твоя профсъюз, и твоите правила за безопасност и Светите ти писания — зная, че са важни, тате, но не можеш да се отървеш от чувствата на хората. Дано някой ден социализмът направи света по-добър за работещите, но дотогава имат нужда от утеха.

Тате най-сетне се вреди:

— Мисля, че чухме достатъчно от теб. Общуването с краля ти е завъртяло главата. Ти си момиче и не е твоя работа да поучаваш по-възрастните.

Етел плачеше прекалено много и не можеше да продължи този спор.

— Съжалявам, тате. — След няколко секунди тежко мълчание добави: — По-добре да се връщам на работа.

Графът й беше казал, че разполага с толкова време, колкото й се ще, но тя искаше да остане сама. Обърна гръб на гневния си баща и се върна в имението с наведена глава. Надяваше се хората да не видят сълзите й.

Не искаше да се срещне с никого, затова се вмъкна в апартамента Гардения. Лейди Мод се беше върнала в Лондон, тъй че стаята беше празна и завивките от леглото бяха вдигнати. Етел се хвърли на оголения матрак и заплака.

Толкова се гордееше. Как можа тате така да обезсмисли всичко, сторено от нея? Какво, искаше от нея да не си върши работата ли? Тя работеше за аристокрацията, както и всеки миньор в Абъроуен. Макар да бяха наети на работа от „Селтик минерълс“, те копаеха въглищата на графа и той получаваше за тон въглища същите пари, които вземаше и миньорът, който ги е изкопал — тате никога не се уморяваше да изтъква този факт. Ако беше правилно да си добър миньор, ефикасен и продуктивен, какво лошо имаше в това да си добра домоуправителка?

Чу как се отваря вратата и скокна моментално. Беше графът.

— Какво, за Бога, става тук? — поде с внимателен тон. — Чух те от коридора.

— Много съжалявам, милорд, не трябваше да влизам тук.

— Няма нищо. — На невъзможно красивото му лице се четеше искрена загриженост. — Защо плачеш?

— Толкова се гордеех, че съм помогнала на краля — обясни тя тъжно. — Но баща ми каза, че било фарс, та хората да не се ядосват на „Селтик минерълс“.

Етел отново избухна в сълзи.

— Ама че глупости. Всеки виждаше, че кралят наистина е притеснен за хората. Както и кралицата.

Той извади от горния джоб на сакото си бяла ленена кърпичка. Тя очакваше да й я даде, но вместо това графът сам избърса нежно сълзите й.

— Баща ти може да не е бил горд заради теб в понеделник, но аз бях.

— Толкова сте мил.

— Хайде, хайде. — Той се наведе и целуна устните й.

Етел се стъписа. Най-малко това очакваше. Когато Фиц се изправи, тя го гледаше с недоумение.

Фиц отвърна на погледа й невъзмутимо.

— Пленителна си — промълви тихо. И я целуна пак.

Този път тя го отблъсна и прошепна потресена:

— Милорд, какво правите?

— Не зная.

— А какво си мислите?

— Не мисля въобще.

Тя се взираше в изсеченото му лице. Зелените очи на графа я гледаха настойчиво, като че той се мъчеше да прочете мислите й. Етел осъзна, че го обожава. Внезапно я връхлетяха вълнение и желание.

— Не мога да се спра — рече той.

Тя въздъхна щастливо.

— Целунете ме пак тогава.