Кен Фолет
Крахът на титаните (104)

V

На втори декември, събота, в Тай Гуин имаше ловно парти. Граф Фицхърбърт и княгиня Беа се забавиха в Лондон, затова домакини бяха приятелят на Фиц, Бинг Уестхамптън, и лейди Мод.

Преди войната Мод обичаше тези събирания. Дамите, разбира се, не стреляха, но на нея й беше приятно къщата да е пълна с гости, харесваше пикника, на който дамите и господата обядваха заедно, и пламтящите огньове и солидната храна, когато всички се върнеха вечер. Ала установи, че не успява да се наслади на развлечението, когато войниците страдаха в окопите. Казваше си, че човек не може да прекара целия си живот нещастен, дори и по време на война, но това не вършеше работа. Насили се да се усмихва най-бляскаво и подканяше всички да ядат и да пият, ала когато чуваше изстрелите, можеше да мисли единствено за бойното поле. Прекрасната храна остана недокосната в чинията й, чашите с безценните стари вина на Фиц се отнасяха пълни.

Напоследък ненавиждаше свободното време, понеже тогава мислеше единствено за Валтер. Жив ли беше или мъртъв? Битката при Сома приключи най-сетне. Фиц каза, че немците са загубили половин милион човека. Дали Валтер не бе един от тях? Или лежеше осакатен в някоя болница?

Или пък празнуваше победа. Вестниците не успяваха добре да прикрият факта, че голямата офанзива на британската армия за тази година е донесла нищожните седем мили територия. Сигурно немците смятаха, че им се полага да се чувстват победители. Дори Фиц казваше — тихо и в тесен кръг — че най-доброто, на което Великобритания може да се надява, е американците да влязат във войната на нейна страна. Дали Валтер не се забавляваше в някой берлински вертеп с бутилка шнапс в едната ръка и хубава руса фройлайн в другата? „Бих предпочела да е ранен“, рече си Мод и начаса се засрами от себе си.

Сред гостите в Тай Гуин беше и Гас Дюър. Когато стана време за чай, той намери Мод. Всички мъже бяха облечени в тричетвърти панталони от туид, а високият американец изглеждаше подчертано смехотворно. Внимателно крепеше чашата с чай докато пресичаше препълнения салон, за да стигне до Мод.

Мод потисна въздишката си. Когато някой неангажиран мъж я търсеше, обикновено намерението му бе да я ухажва и на нея й се налагаше да го отблъсне, без да разкрива, че е омъжена. Понякога това се оказваше трудно. В последно време във войната загинаха толкова много подходящи за брак ергени от висшата класа, че и най-непривлекателните мъже си опитваха късмета с Мод — по-младите синове на разорени барони, мършави свещеници с лош дъх и дори хомосексуалисти, които имаха нужда от съпруга, за да изглеждат прилично.

Не че Гас Дюър беше лоша партия. Не беше хубавец, нито пък чаровен кавалер като Валтер и Фиц, обаче имаше остър ум и високи идеали и споделяше страстния интерес на Мод към световните събития. А съчетанието на неговата лека несръчност — физическа и светска — с донейде грубоватата му откровеност беше почти чаровно. Ако Мод не беше обвързана, дори беше възможно Дюър да има някакъв шанс с нея.

Седна до нея на тапицирания с жълта коприна диван и кръстоса дългите си крака.

— Такова удоволствие е да се върна в Тай Гуин — каза Гас.

— Бяхте тук малко преди началото на войната — припомни си Мод. Никога нямаше да забрави тези дни през януари 1914 година, когато кралят беше дошъл в имението, а в абъроуенската мина стана ужасна злополука. Със смущение осъзна, че най-ярко си спомня целувките на Валтер. Копнееше да може да го целуне сега. Колко бяха глупави, та не стигнаха по-далеч от целувките! Искаше й се да се бяха любили и тя да беше забременяла, за да се принудят да се оженят с непристойна бързина и да бъдат прокудени завинаги от доброто общество на някое злокобно място като Родезия или Бенгал. Всички доводи, които ги възпряха тогава — родителите, обществото, кариерата — днес изглеждаха незначителни пред ужасната вероятност Валтер да загине и Мод никога да не го види отново. — Как може мъжете да са толкова глупави и да ходят на война? — попита тя Гас. — И да продължават сраженията, дълго след като страшната загуба на човешкия живот е надвишила всички мислими печалби?

— Президентът Уилсън е на мнение, че двете страни трябва да обмислят мир без победител.

За Мод беше облекчение, че Дюър не иска да й каже колко красиви са очите й или друга подобна глупост.

— Съгласна съм с президента — отговори тя. — Британската армия вече загуби един милион души. Само битката при Сома ни струва четиристотин хиляди жертви.

— А какво е мнението на британския народ?

Мод се замисли.

— Повечето вестници все още се преструват, че Сома е голяма победа. Всеки опит за реалистична оценка се определя като непатриотичен. Убедена съм, че лорд Нортклиф всъщност би предпочел да живее във военна диктатура. Но повечето ни съотечественици са наясно, че не напредваме особено.

— Германците може би се готвят да предложат мирни преговори.

— О, надявам се да сте прав.

— Вярвам, че скоро ще бъдат направени официални постъпки.

Мод го зяпна.

— Извинете ме. Мислех, че просто водите вежлив разговор. Но не е така.

Развълнува се. Мирни преговори? Възможно ли бе това да се случи?

— Не, това не е светски разговор — каза Гас. — Знам, че имате приятели в либералното правителство.

— Всъщност вече не е либерално. Кабинетът е коалиционен, има няколко консервативни министри.

— Простете, изразих се неточно. Знам за коалицията. Както и да е, Аскуит още е министър-председател, а той е либерал. Известно ми е, че сте близка с мнозина от водещите либерали.

— Да.

— Затова дойдох да поискам мнението Ви относно възможния прием на германското предложение.

Мод помисли внимателно. Тя знаеше кого представлява Гас. Този въпрос й се задаваше всъщност от президента на Съединените щати. Най-добре беше тя да отговори точно. По една случайност, разполагаше с много важно сведение.

— Преди десет дни кабинетът обсъди доклад на лорд Лансдаун, бивш външен министър от Консервативната партия, който твърди, че ние не можем да спечелим войната.

Гас се оживи.

— Наистина ли? Нямах представа.

— Разбира се, че нямате. Докладът беше секретен. Обаче тръгнаха слухове и Нортклиф се нахвърли срещу пораженческите приказки за мир чрез преговори, както той се изразява.

— И как се прие докладът на Лансдаун? — нетърпеливо попита Гас.

— Бих казала, че има четирима, които са склонни да се съгласят с него: външният министър сър Едуард Грей, министърът на правосъдието МакКена, министърът на търговията Рънсиман и самият премиер.

Лицето на Дюър засия от надежда.

— Това е мощна фракция!

— Особено след като агресивният Уинстън Чърчил го няма. Той така и не се възстанови след провала на Дарданелската операция, която беше любимото му начинание.

— Кой в кабинета беше против Лансдаун?

— Министърът на войната Дейвид Лойд Джордж, най-популярният политик в страната. И лорд Робърт Сесил, който отговаря за блокадата; главният ковчежник Артър Хендерсън, който е и председател на Лейбъристката партия, и първият лорд на адмиралтейството Артър Балфур.

— Четох интервюто, което Лойд Джордж даде за вестниците. Каза, че иска да види битка до пълна победа.

— За нещастие, повечето хора са съгласни с него. Естествено, те нямат особена възможност да чуят каквато и да е друга гледна точка. Хора, които се изказват против войната, като философа Бъртранд Ръсел, са непрестанно преследвани от правителството.

— И какво е заключението на кабинета?

— Няма заключение. Заседанията при Аскуит често завършват така. Хората се оплакват, че е нерешителен.

— Колко тревожно. Все пак, изглежда предложението за мир няма да остане нечуто.

„Колко е приятно да разговаряш с мъж, който те приема напълно сериозно“, помисли Мод. Дори онези, които й говореха умно, го правеха с леко снизхождение. Всъщност единствено Валтер разговаряше с нея като с равна.

В този момент в стаята влезе Фиц. Още беше облечен в лондонския си сиво-черен костюм и явно току-що беше слязъл от влака. Носеше превръзка на окото и се опираше на бастун.

— Много съжалявам, че разочаровах всички ви — обърна се той към гостите. — Наложи се снощи да остана в града. Лондон кипи от последните политически събития.

— Какви събития? — обади се Гас. — Още не сме видели днешните вестници.

— Вчера Лойд Джордж писа на Аскуит и поиска промяна в начина, по който водим войната. Иска всички решения да се вземат от всевластен военен съвет с трима членове.

— И Аскуит ще се съгласи ли? — попита Гас.

— Не, разбира се. Отговори, че ако се създаде такъв орган, премиерът трябва да е негов председател.

Бинг Уестхамптън, дяволитият приятел на Фиц, седеше на прозореца с вдигнати крака.

— Това проваля замисъла — рече той. — Всеки съвет, председателстван от Аскуит, ще е точно толкова слаб и нерешителен, колкото е правителството. — После се озърна извинително. — Моля присъстващите членове на кабинета да ме извинят.

— Обаче си прав — отговори Фиц. — Всъщност писмото оспорва позицията на Аскуит, особено след като приятелят на Лойд Джордж, Макс Айткен, разказа цялата история на пресата. Вече няма възможност за постигането на компромис. Борбата е до пълна победа, както би се изразил Лойд Джордж. Ако не постигне своето, ще трябва да подаде оставка от правителството. А ако успее, Аскуит ще си тръгне — и тогава ще се наложи да избираме нов премиер.

Мод и Гас се спогледаха. Тя знаеше, че неизказаната им мисъл е една и съща. Докато Аскуит е на Даунинг стрийт, мирната инициатива има някакъв шанс. Ако войнственият Лойд Джордж спечели битката, всичко ще бъде различно.

Проехтя гонгът за вечеря. Беше време гостите да се преоблекат. Пиенето на чай приключи. Мод се качи в стаята си.

Дрехите й бяха подготвени. Роклята й беше от купените в Париж за лондонския светски сезон през четиринадесета година. Оттогава не беше купувала много дрехи. Съблече роклята за чай и се наметна с копринен пеньоар. Още не искаше да звъни на прислужницата си. Разполагаше с няколко минути на спокойствие. Седна пред тоалетната масичка и се взря в лицето си в огледалото. Беше на двадесет и шест години и възрастта й личеше. Не беше красавица, но хората я смятаха за хубава. Военновременните лишения отнеха и малкото следи от момичешка мекота и ъгловатите черти на лицето й станаха по-изявени. Какво ли ще си помисли Валтер, щом я види — ако въобще се видят някога отново? Докосна гърдите си. Поне те бяха останали стегнати. Това ще му достави удоволствие. От мисълта за него зърната й щръкнаха. Питаше се дали има време да…

На вратата се почука и Мод гузно свали ръце.

— Кой е? — подвикна тя.

Вратата се отвори и в стаята пристъпи Гас Дюър.

Мод се изправи, придърпа плътно пеньоара и каза с най-строгия си глас:

— Господин Дюър, моля, веднага напуснете!

— Не се тревожете — отговори той. — Налага се да Ви видя лично.

— Не мога да си представя по каква причина…

— Срещнах Валтер в Берлин.

Мод млъкна от изумление. Зяпна Гас. Откъде знаеше той за нея и Валтер?

— Даде ми писмо за Вас — каза Дюър, бръкна в джоба на туиденото сако и извади плик.

Мод го взе с трепереща ръка.

— Каза ми, че не е използвал Вашето или своето име от страх писмото да не бъде прочетено на границата, но всъщност никой не претърси багажа ми.

Мод смутено държеше писмото. Копнееше за вести от Валтер, а сега се боеше да не прочете нещо лошо. Може да си беше взел любовница и да я молеше да прояви разбиране. Или пък се беше оженил за някое германско момиче и я умолява да запази първата му женитба в тайна завинаги. Или, най-лошото, беше почнал бракоразводна процедура.

Гас рече:

— Каза ми, че не е използвал своето или Вашето име, в случай, че го прочетат на границата, но всъщност никой не ме провери.

Тя разкъса плика.

Прочете:

Най-любима моя,

В Германия и в сърцето ми царува зима. Не мога да опиша колко те обичам и колко много ми липсваш.

Очите й се напълниха със сълзи.

— О! О, господин Дюър, благодаря Ви, че донесохте това писмо.

Гас плахо пристъпи към нея.

— Няма нищо, няма нищо — рече той и я потупа по ръката.

Мод опита да прочете писмото, но не виждаше думите.

— Толкова съм щастлива — проплака тя.

Отпусна глава на рамото на Гас и той я прегърна.

— Всичко е наред.

Мод се предаде на чувствата си и заплака.