Кен Фолет
Крахът на титаните (103)

IV

Валтер пишеше на Мод на бял лист, без герб.

Най-любима моя,

В Германия и в сърцето ми царува зима.

Пишеше на английски. Пропусна адреса си и нейното име.

Не мога да опиша колко те обичам и колко много ми липсваш.

Трудно му беше да прецени какво да напише. Писмото му можеше да се прочете от любопитни полицаи и Валтер трябваше да се постарае никой да не е в състояние да идентифицира Мод или него.

Аз съм един от милионите мъже, разделени от любимите жени, а северният вятър свири през душите на всички ни.

Замисълът му беше това да прилича на писмото на кой да е войник, който е далеч от семейството си заради войната.

Светът за мен е студен и мрачен, както сигурно е и за теб, но най-трудно се понася раздялата.

Искаше му се да й разкаже за работата си във военното разузнаване, за това как майка му се старае да го ожени за Моника, за недостига на храна в Берлин, дори за книгата, която чете в момента — семейната сага Буденброкови. Опасяваше се обаче, че всякакви уточнения могат да изложат и двама им на опасност.

Не мога да ти разкажа много, ала искам да знаеш, че оставам верен на теб…

Тук прекъсна и с чувство на вина се замисли за желанието си да целуне Моника. Но не се беше поддал.

… и на свещения обет, който си дадохме последния път, когато бяхме заедно.

По-конкретно от това не можеше да напише за техния брак. Не искаше да поема риска някой при нея да прочете тези редове и да узнае истината.

Всеки ден мисля за мига, когато ще се срещнем отново, ще се погледнем в очите и ще си кажем „Здравей, любов моя“.

Дотогава — помни ме.

Не се подписа.

Затвори писмото в плик и го прибра във вътрешния джоб на сакото си.

Между Германия и Англия нямаше поща.

Излезе от стаята си, слезе на долния етаж, сложи си шапка и тежко палто с кожена яка и тръгна по мразовитите берлински улици.

Срещна се с Гас Дюър в бара на хотел Адлон. Хотелът поддържаше подобие на предвоенното си достойнство — келнерите бяха с фракове и свиреше струнен оркестър. Но не се предлагаха вносни напитки. Нямаше шотландско уиски, нямаше бренди, нито английски джин, затова Валтер и Гас поръчаха шнапс.

— Е? — нетърпеливо подхвана Гас. — Как се прие моето послание?

Валтер беше изпълнен с надежда, обаче знаеше, че няма много основания за оптимизъм. Затова искаше да омаловажи чувствата си. Носеше на Гас положителни новини, но само толкова.

— Кайзерът ще пише на президента.

— Добре! И какво ще напише?

— Видях черновата. Опасявам се, че тонът не е много помирителен.

— Какво имате предвид?

Валтер затвори очи, припомни си текста и цитира:

— „Най-жестоката война в историята бушува вече две години и половина. В тази война Германия и нейните съюзници получиха доказателство за своята несъкрушима сила. Нашите непоклатими редици устояха на непрестанни атаки. Последните събития доказаха, че продължаването на войната не е в състояние да сломи нашата съпротива…“ И още много в този дух.

— Разбирам защо казвате, че не е много помирително.

— Най-накрая стига до същественото. — Валтер си припомни следващата част. — „С ясното съзнание за нашата военна и стопанска мощ и с готовността, ако трябва, да продължим докрай войната, която ни беше натрапена, но в същото време въодушевени от желанието да се прекратят кръвопролитията и ужасите на войната,“ — и тук следва важното — „ние предлагаме още сега да влезем в мирни преговори.“

Гас ликуваше.

— Това е прекрасно! Той е съгласен!

— Тихо, моля Ви! — Валтер нервно се огледа, обаче явно никой не им беше обърнал внимание. Звукът на струнния квартет заглушаваше разговора им.

— Извинете.

— Все пак имате право — отвърна Валтер с усмивка и си позволи да покаже малко оптимизъм. — Тонът е високомерен, войнствен и презрителен. Обаче той предлага мирни преговори.

— Не мога да Ви опиша колко съм признателен.

Валтер вдигна предупредително ръка.

— Нека да Ви кажа нещо съвсем откровено. Силните приближени на кайзера, които са противници на мира, цинично одобриха това предложение — просто за да изглеждат добре в очите на Вашия президент и с убеждението, че Антантата ще го отхвърли бездруго.

— Дано грешат!

— Амин.

— Кога ще пратят писмото?

— Още спорят за формулировката. Когато постигнат съгласие, писмото ще бъде предадено на американския посланик в Берлин с молбата да го предостави на правителствата на страните от Антантата.

Тази дипломатическа игра „предай нататък“ се налагаше, защото не съществуваха официални контакти между враждуващите страни.

— По-добре да ида в Лондон — каза Гас. — Навярно ще успея да направя нещо в подготовка за получаването на това предложение.

— Предполагах, че ще кажете това. Имам една молба.

— След всичко, което сторихте да ми помогнете? Каквото пожелаете!

— Въпросът е съвсем личен.

— Няма проблем.

— Налага се да Ви посветя в една тайна.

Гас се усмихна.

— Интригуващо!

— Бих искал да отнесете едно писмо от мен до лейди Мод Фицхърбърт.

— Ах. — Гас се умисли. Знаеше, че може да съществува само една причина Валтер да пише тайно на Мод. — Разбирам нуждата от дискретност. Всичко е наред.

— Ако вещите Ви бъдат претърсени, когато напускате Германия или влизате в Англия, ще се наложи да кажете, че това е писмо от американец в Германия до годеницата му в Лондон. Не са посочени нито имена, нито адреси.

— Добре.

— Благодаря Ви — пламенно рече Валтер. — Не мога да Ви опиша колко много значи това за мен.