Кен Фолет
Крахът на титаните (102)

III

Когато Валтер фон Улрих се прибра у дома в отпуск, майка му организира тържество.

Нямаше много такива в Берлин. Дори една богата дама с влиятелен съпруг трудно можеше да купи храна. Сузане фон Улрих не беше добре — беше слаба и кашляше непрестанно. Но много искаше да направи нещо за Валтер.

Ото имаше изба, пълна с купено преди войната хубаво вино. Сузане реши да покани гостите следобед, за да не се налага да сервира вечеря. Поднесе закуски — малки триъгълничета препечен хляб с пушена сьомга и сирене — и компенсира оскъдната храна с неограничени количества шампанско.

Валтер беше признателен на майка си за идеята, но всъщност не искаше тържество. Разполагаше с две седмици далеч от бойното поле и искаше просто меко легло, сухи дрехи и възможността да си почива по цял ден в елегантния салон в дома на родителите си, да гледа през прозореца и да мисли за Мод. Или да седне пред рояла Стейнуей и да свири шубертовата „Фрюлингсглаубе“ — „Сега всичко, всичко трябва да се промени.“

Колко лекомислени бяха двамата с Мод през август четиринадесета година, когато си казаха, че до Коледа отново ще са заедно! Бяха изминали повече от две години, откакто за последен път видя прекрасното й лице. А навярно на Германия щяха да са нужни още две години да спечели войната. Най-голямата надежда на Валтер беше Русия да рухне и да позволи на германците да съсредоточат силите си в един масиран последен удар на запад.

През изминалото време на Валтер понякога му беше трудно да си представи Мод и се налагаше да погледне опърпаната побеляла снимка от списанието: Лейди Мод Фицхърбърт винаги се облича по последна мода. Не го привличаше мисълта да се весели без нея. Докато се приготвяше за тържеството, искаше майка му да не си беше правила този труд.

Къщата изглеждаше запусната. Нямаше достатъчно слуги, които да я поддържат в безукорен вид. Мъжете бяха във войската, жените бяха станали таксиметрови диспечерки или работеха в пощите, а по-възрастните, които бяха останали у дома, с усилие поддържаха стандартите на Сузане за чистота и блясък. Освен това къщата беше студена. Дажбите въглища не бяха достатъчни да се поддържа централното парно и майка беше сложила печки в дневната, трапезарията и салона, но те не можеха да пропъдят ноемврийския берлински студ.

Валтер обаче се ободри, когато студените стаи се изпълниха с младежи и малък оркестър засвири в салона. Сестра му Грета беше поканила всичките си приятели. Валтер осъзна колко много му е липсвал светският живот. Приятно му беше да вижда момичета в красиви рокли и младежи в безупречни костюми. Шегите, флиртовете и клюките му доставяха удоволствие. Някога му харесваше да е дипломат — този начин на живот му прилягаше. Лесно му беше да очарова и да води леки разговори.

Къщата на семейство фон Улрих нямаше бална зала, но гостите затанцуваха в настланото с плочи фоайе. Валтер танцува няколко пъти с най-добрата приятелка на Грета, Моника фон дер Хелбард. Тя беше висока и слаба, имаше дълги червени коси и му напомняше за рисунките на английските художници прерафаелити.

Валтер й взе чаша шампанско и седна до нея. Моника попита как е в окопите, както правеха всички. Обикновено Валтер отговаряше, че животът е тежък, обаче духът на войниците е висок и в крайна сметка ще победят. По някаква причина каза на Моника истината:

— Най-лошото е, че няма смисъл. От две години сме на едни и същи позиции, плюс-минус няколко метра. Не виждам как това може да се промени от сегашните или бъдещите решения на върховното командване. Мръзнем, гладуваме, кашляме, имаме ревматизъм и скучаем. И всичко това е напразно.

— Не това четем във вестниците — отговори Моника. — Колко тъжно.

Тя съчувствено стисна ръката му. Докосването му подейства като лек електрически шок. Нито една жена вън от семейството не го беше докосвала от две години. Изведнъж си представи колко прекрасно би било да прегърне Моника, да притисне топлото й тяло и да я целуне. Кехлибарените й очи го гледаха искрено и в миг Валтер разбра, че тя е прочела мислите му. Установил беше, че жените често знаят какво мислят мъжете. Смути се, но тя очевидно не се притесняваше и това му подейства възбуждащо.

Някой се приближи до тях и Валтер раздразнено вдигна поглед, очаквайки натрапникът да покани Моника на танц. Но видя познато лице.

— Боже! — възкликна той. Веднага си припомни името на човека: като всички добри дипломати и той отлично помнеше хората.

Продължи на английски: — Гас Дюър, нали?

Гас отвърна на немски.

— Същият, но може да говорим на немски. Как сте?

Валтер се изправи и двамата се ръкуваха.

— Позволете да Ви представя госпожица Моника фон дер Хелбард. Това е господин Гас Дюър, съветник на президента Удроу Уилсън.

— Удоволствие е да се запознаем, господин Дюър. Господа, ще ви оставя да поговорите.

Валтер гледаше как тя се оттегля със съжаление, примесено с чувство за вина. За малко беше забравил, че е женен мъж.

После се обърна към Гас. Когато двамата се запознаха в Тай Гуин, той веднага беше харесал американеца. Гас изглеждаше малко странно — слаб и с голяма глава — обаче беше изключително умен. По онова време току-що беше завършил Харвард и се държеше очарователно свенливо, ала двете години работа в Белия дом му бяха придали известна самоувереност. Предпочитаният от американците безформен костюм всъщност му стоеше елегантно.

— Радвам се да Ви видя — рече Валтер. — Напоследък малко хора идват тук на почивка.

— Всъщност не съм на почивка — отговори Гас.

Валтер почака събеседника си да каже нещо повече и когато той не го стори, го подкани.

— А защо тогава?

— По-скоро да топна пръст във водата и да проверя дали е достатъчно топла, та да може президентът да плува в нея.

Значи, по официална работа.

— Разбирам.

— Да си дойдем на думата. — Гас отново замълча. Валтер го чакаше търпеливо. Най-сетне Дюър заговори тихо. — Президентът Уилсън иска германците и Антантата да започнат мирни преговори.

Сърцето на Валтер се разтуптя, ала той скептично повдигна вежда.

— И праща Вас да съобщите това на мен?

— Знаете как е. Президентът не може да рискува предложението му да бъде публично отхвърлено. Така би изглеждал слаб. Разбира се, той може да каже на нашия посланик в Берлин да разговаря с вашия външен министър. Но тогава всичко ще стане официално и рано или късно ще се разчуе. Затова той накара своя най-младши съветник, тоест мен, да дойда в Берлин и да се възползвам от някои връзки, които установих през четиринадесета година.

Валтер кимна. Доста работа се вършеше по този начин в света на дипломацията.

— Няма нужда някой да разбере, ако откажем.

— А ако се разчуе, ще се окаже просто, че двама нископоставени младежи са действали по своя инициатива.

В това имаше смисъл. Валтер се развълнува.

— Какво по-точно иска господин Уилсън?

Гас пое дълбоко дъх.

— Ако кайзерът пише до Антантата и предложи мирна конференция, то президентът Уилсън официално ще подкрепи предложението.

Валтер опита да скрие ликуването си. Последиците от този неочакван частен разговор биха могли да разтърсят света. Мигар наистина бе възможно да се сложи край на кошмара в окопите? И той да види Мод след месеци, а не след години? Каза си да не се увлича. Неофициалните дипломатически сондажи като този обикновено оставаха без резултат. Но Валтер не можеше да не се въодушеви.

— Това е нещо голямо, Гас. Сигурен ли сте, че намеренията на Уилсън са сериозни?

— Напълно. Това беше първото нещо, което ми каза, след като спечели изборите.

— Какви са мотивите му?

— Не иска да вкарва Америка във войната. Но съществува опасност така или иначе да бъдем въвлечени. Уилсън иска мир. Освен това иска нова система на международните отношения, която да гарантира, че войни като сегашната няма да се повторят.

— Гласувам за това — отвърна Валтер. — Какво искате да направя?

— Да разговаряте с баща си.

— Той може и да не хареса предложението.

— Използвайте способността си да убеждавате.

— Ще направя всичко по силите си. Мога ли да се свържа с Вас в американското посолство?

— Не. Посещението ми е частно. Отседнал съм в хотел Адлон.

— Че къде другаде? — усмихна се Валтер. Това беше най-добрият хотел в града и навремето го смятаха за най-луксозния в цял свят. Обзе го носталгия по последните мирни години. — Дали някога отново ще сме просто двама младежи, чиято единствена грижа е да привлекат вниманието на келнера и да поръчат нова бутилка шампанско?

Гас прие въпроса сериозно.

— Надали. Не вярвам онези времена да се върнат. Не и докато сме живи.

Появи се Грета, сестрата на Валтер. Русите й къдрици се полюляваха очарователно, когато помръдваше глава.

— Момчета, защо изглеждате така нещастни? Господин Дюър, елате да потанцуваме!

Гас се оживи.

— На драго сърце!

Грета го отведе.

Валтер се върна на забавата, но докато разговаряше с приятели и роднини, умът му беше отчасти зает с предложението на Гас и обмислянето на най-добрия начин за неговото осъществяване. Трябваше да се постарае да не изглежда твърде запален, когато разговаря с баща си. Татко може би щеше да е против. Валтер трябваше да играе ролята на неутрален пратеник.

Когато гостите си тръгнаха, майка му го задържа в салона. Стаята беше обзаведена в стил рококо, все още харесван от старомодните германци: натруфени огледала, маси с извити и резбовани крака и голям канделабър.

— Колко мило момиче е тази Моника фон дер Хелбард — рече тя.

— Много е чаровна — съгласи се Валтер.

Майка му не носеше бижута. Тя беше председателка на комитета за събиране на злато и беше дала украшенията си за продан. Задържала беше само венчалната халка.

— Трябва отново да я поканя. Този път заедно с родителите й. Нейният баща е маркграф фон дер Хелбард.

— Да, знам.

— Много добро семейство, от урадел, старата аристокрация.

Валтер тръгна да излиза.

— Кога очакваш татко да се върне?

— Скоро. Валтер, седни да си поговорим.

Валтер явно беше показал, че иска да се оттегли. Причината беше желанието му да обмисли на спокойствие посланието на Гас Дюър. Но това беше неучтиво спрямо майка му, която той обичаше. Затова сега трябваше да се извини.

— С удоволствие, майко — отговори той и й придърпа стол. — Предположих, че ще искаш да си починеш, но ако не е така, ще ми бъде приятно да разговаряме. — Той се настани срещу майка си. — Празненството беше прекрасно. Много благодаря, че го организира.

Тя оцени думите му, но смени темата.

— Братовчед ти Роберт е изчезнал по време на Брусиловската офанзива.

— Знам. Може би е попаднал в руски плен.

— А може и да е загинал. Баща ти е на шестдесет години. Възможно е скоро ти да наследиш графската титла.

Тази възможност не беше съблазнителна за Валтер. Напоследък благородническите титли означаваха все по-малко. Навярно би се гордял да е граф, обаче в следвоенния свят титлата можеше да се окаже недостатък.

„Все едно, още не беше граф.“

— Смъртта на Роберт не е потвърдена.

— Разбира се. Но ти трябва да се подготвиш.

— По какъв начин?

— Трябва да се ожениш.

— О! — Валтер се изненада. „Трябваше да го предвидя“, рече си той.

— Трябва да имаш наследник, който да носи титлата след смъртта ти. А ти може да умреш скоро, макар да се моля… — Гласът й секна. Затвори очи за миг, за да се овладее. — Макар да се моля всеки ден небесата да те пазят. Най-добре ще е възможно най-скоро да се сдобиеш със син.

Боеше се да не го загуби, а и Валтер също толкова се боеше да не загуби нея. Погледна я с обич. Майка му беше руса и красива като Грета и сигурно навремето е била също толкова жизнерадостна. И наистина, сега очите й блестяха и страните й бяха порозовели от вълненията на празненството и от шампанското. В последно време обаче дори изкачването по стълбите я оставяше без дъх. Имаше нужда да си почине, да се храни изобилно и да се освободи от тревогите. Заради войната не можеше да получи нито едно от тези неща. „Не само войниците умират“, притесни се Валтер.

— Моля те, помисли за Моника — продължи майка му.

Той копнееше да й разкаже за Мод.

— Моника е възхитително момиче, майко, но аз не я обичам, едва я познавам.

— Няма време за това! Война е и можем донякъде да пренебрегнем правилата на доброто поведение. Срещни се с нея отново. Имаш още десет дни. Виждайте се всеки ден. Можеш да й предложиш брак в последния ден.

— А нейните чувства? Тя може да не пожелае да се омъжи за мен.

— Тя те харесва — отвърна майка му и отклони поглед. — И ще постъпи както кажат родителите й.

Валтер не знаеше да се дразни ли или да се разсмее.

— Вие, двете майки, сте уредили нещата, нали?

— Живеем в отчаяни времена. Може да се ожените след три месеца. Баща ти ще ти уреди специален отпуск за сватбата и за медения месец.

— Той ли ти каза? — Обикновено баща му яростно се противеше на специалните привилегии, които войниците с връзки получаваха.

— Разбира нуждата от наследник на титлата.

Придумала го беше. Колко ли време й е отнело? Татко не се предаваше лесно.

Валтер се мъчеше да не се гърчи в стола. Намираше се в невъзможно положение. Беше женен за Мод и не беше способен дори да се престори, че го интересува брак с Моника — а не можеше да обясни защо.

— Майко, мъчно ми е да те разочаровам. Няма да предложа брак на Моника фон дер Хелбард.

— А защо не? — проплака тя.

Валтер се почувства зле.

— Мога само да кажа, че много ми се иска да можех да те направя щастлива.

Тя го изгледа сурово.

— Братовчед ти Роберт така и не се ожени. В неговия случай никой от нас не се изненада. Надявам се, няма проблем от подобно естество…

На Валтер му стана неудобно от намека за хомосексуалността на Роберт.

— Ох, майко, моля те! Знам точно какво имаш предвид за Роберт. Не съм като него в това отношение, така че — успокой се.

Майка му отклони поглед.

— Съжалявам, че го споменах. А какво е? Ти си на тридесет години!

— Трудно е да се намери подходящото момиче.

— Не е чак толкова трудно.

— Търся някоя точно като теб.

— Не се закачай с мен — тросна се тя.

Валтер чу мъжки глас пред салона. След миг влезе баща му облечен в униформа. Разтъркваше премръзналите си ръце.

— Ще вали сняг — каза той. Целуна съпругата си и кимна на Валтер. — Вярвам, че празненството е минало успешно. Нямах никаква възможност да дойда. Цял следобед имах срещи.

— Великолепно беше — отговори Валтер. — Майка направи от нищо вкусни закуски, а твоето Перие Жуе беше превъзходно.

— От коя реколта взехте?

— Хиляда осемстотин деветдесет и девета.

— Трябваше да вземете от деветдесет и втора.

— Вече не е останало много от него.

— Ах.

— Имах интригуващ разговор с Гас Дюър.

— Помня го. Американецът, чийто баща е близък с президента Уилсън.

— Сега синът е още по-близък. Гас работи в Белия дом.

— И какво имаше той за казване?

Майка се изправи и каза:

— Ще ви оставя да разговаряте.

Ото и Валтер станаха.

— Валтер, скъпи, моля те, помисли върху онова, което ти казах — рече тя на излизане.

След малко дойде икономът. На подноса му имаше тумбеста чаша със солидно количество златистокафяво бренди. Ото взе чашата.

— Едно за теб? — обърна се той към Валтер.

— Не, благодаря. Пълен съм с шампанско.

Ото отпи и протегна крака към печката.

— Та така. Появи се младият Дюър. С някакво послание?

— С най-голяма поверителност.

— Разбира се.

Валтер не беше способен да изпитва голяма обич към баща си. Несъгласията им бяха твърде пламенни, а убежденията на татко бяха непоклатими като камък. Беше тесногръд, старомоден и глух за гласа на разума. Упорито се придържаше към тези си недостатъци с някакъв бодър инат, който Валтер намираше противен. Клането при река Сома беше последица от глупостта на Ото и от глупостта на хората от неговото поколение във всички европейски страни. Валтер не можеше да прости това.

Въпреки това сега му заговори меко и дружелюбно. Искаше този разговор да е възможно най-мирен и разумен.

— Американският президент не иска страната му да се въвлича във войната — започна той.

— Добре.

— Всъщност, иска ние да сключим мир.

— Ха! — извика подигравателно Ото. — Евтиният начин да ни победят! Каква дързост има тоя човек.

Валтер се смая от мигновения презрителен отговор, обаче продължи с внимателно подбрани думи.

— Нашите врагове твърдят, че германският милитаризъм и агресия са предизвикали войната, но това, разбира се, не е вярно.

— Наистина не е вярно — съгласи се Ото. — Ние бяхме застрашени от руската мобилизация на нашата източна граница и от френската мобилизация на запад. Единственото възможно решение беше планът Шлифен.

Както обикновено, Ото говореше, като че Валтер е дванадесетгодишен.

Той търпеливо отговори.

— Именно. Помня как ти каза, че за нас това е отбранителна война, отговор на заплаха, която не можем да допуснем. Че трябва да се защитим.

Дори и да бе изненадан да чуе как Валтер повтаря клишираните оправдания за войната, Ото не го показа.

— Вярно е — рече той.

— И ние го направихме — Валтер извади най-силната си карта. — Постигнахме целите си.

Баща му се сепна.

— Какво искаш да кажеш?

— Заплахата е неутрализирана. Руската армия е унищожена, а режимът на царя всеки миг ще рухне. Покорихме Белгия, нахлухме във Франция и спряхме настъплението на французите и британските им съюзници. Постигнахме това, което си бяхме поставили за цел. Направихме, каквото си бяхме поставили за цел. Защитихме Германия.

— Истински триумф.

— Какво повече искаме тогава?

— Пълна победа!

Валтер се наведе напред в стола си и напрегнато погледна баща си.

— Защо?

— Враговете ни трябва да си платят за агресията! Трябва да има репарации, може би промени на граници, колониални отстъпки.

— Това не бяха първоначалните ни военни цели… Нали?

Ото обаче искаше и така, и така.

— Не, но след като хвърлихме толкова усилия и пари и след като загубихме толкова много отлични младежи, трябва да получим нещо в замяна.

Слаб довод, обаче Валтер знаеше, че не бива да се мъчи да промени мнението на баща си. Все пак беше подчертал, че целите на Германия в тази война са вече постигнати. Сега смени линията.

— Уверен ли си, че пълната победа е постижима?

— Да!

— През февруари започнахме тотален щурм на френската крепост Вердюн. Не можахме да я превземем. Русите ни нападнаха на изток, а британците хвърлиха всичко, с което разполагаха в офанзивата при Сома. Всички тези огромни усилия и от двете страни не бяха в състояние да извадят войната от патовото положение.

Валтер чакаше отговор.

— Засега е така — неохотно призна Ото.

— Действително. Нашето върховно командване признава това. От август, когато фон Фалкенхайн беше уволнен и Лудендорф стана началник-щаб, променихме тактиката си от нападение в дълбока отбрана. Как си представяш, че дълбоката отбрана ще доведе до пълна победа?

— Неограничена подводна война! — отвърна Ото. — Съюзниците се снабдяват от Америка, докато нашите пристанища са блокирани от британския военноморски флот. Трябва да прекъснем тяхната линия на снабдяване и те ще се предадат.

Валтер поначало нямаше желание да се задълбочава в тази тема, но веднъж стигнал дотук, трябваше да продължи. Стисна зъби и възможно най-меко рече:

— Това със сигурност ще вкара Америка във войната.

— Знаеш ли колко човека има в армията на Съединените щати?

— Само стотина хиляди, обаче…

— Правилно. Не могат да усмирят дори Мексико! Не представляват заплаха за нас.

Ото не беше стъпвал в Америка. Малцина от неговото поколение бяха. Просто не знаеха за какво говорят.

— Съединените щати са голяма страна, богатството им е огромно — отвърна Валтер. Кипеше от безсилен гняв, но поддържаше кроткия тон в усърдието си да представи това като дружески разговор. — Могат да направят армията си много силна.

— Но не бързо. Ще им отнеме поне година. Дотогава британците и французите ще се предадат.

Валтер кимна.

— Разговаряли сме за това и преди, татко — примирително рече той. — Като всички, които са свързани с военната стратегия. Има аргументи в полза и на двете мнения.

Ото не беше в състояние да отрече това и само изсумтя неодобрително.

— Както и да е, не съм аз този, който ще реши какъв ще е отговорът на Германия на това неофициално запитване от Вашингтон.

Ото схвана намека.

— Нито пък аз, естествено.

— Уилсън казва, че ако Германия се обърне официално към Антантата и предложи мирни преговори, той публично ще подкрепи предложението. Смятам, че е наш дълг да предадем посланието на нашия суверен.

— Наистина — съгласи се Ото. — Кайзерът трябва да реши.