Кен Фолет
Крахът на титаните (101)

II

В нощта на изборите през 1916 година Гас Дюър мислеше, че с политическата му кариера е свършено.

Намираше се в Белия дом, приемаше телефонните обаждания и предаваше съобщения на президента Уилсън, който беше отседнал в Шедоу лоун, новата лятна резиденция в Ню Джърси, заедно с втората си съпруга Едит. Всеки ден в Шедоу лоун се пращаха вестници по пощата, но понякога президентът трябваше да научава новините по-скоро.

До девет вечерта стана ясно, че републиканският кандидат, съдията от Върховния съд Чарлс Евънс Хюс е спечелил четири несигурни щата — Ню Йорк, Индиана, Кънектикът и Ню Джърси.

Но реалността застигна Гас, едва когато един куриер му донесе ранните издания на нюйоркските вестници и той видя водещото заглавие — ХЮС ИЗБРАН ЗА ПРЕЗИДЕНТ.

Беше потресен. Смяташе, че Удроу Уилсън побеждава. Гласоподавателите не бяха забравили как умело той се справи с кризата с Лузитания: съумя да се държи твърдо с немците и в същото време да запази неутралитет. Лозунгът в кампанията му беше „Той не ни намеси във войната“.

Хюс обвиняваше Уилсън, че не е успял да подготви Америка за войната, но този ход се обърна срещу него. Американците повече от всякога бяха решени страната да не се намесва, след като британците жестоко потушиха Великденското въстание в Дъблин. Поведението на Великобритания към ирландците не беше по-добро от поведението на Германия към белгийците. Защо тогава Америка да взима страна?

След като прочете вестниците, Гас разхлаби вратовръзката си и подремна на канапето в своята стая до Овалния кабинет. Перспективата да напусне Белия дом го плашеше. Работата за Уилсън се беше превърнала в основата на неговия живот. Любовният му живот беше катастрофа, но поне знаеше, че е полезен на президента на Съединените щати.

Тревогите му не бяха изцяло лични. Уилсън беше решен да създаде международен ред, при който войните могат да се избягват. Както съседите вече не разрешаваха пограничните си разпри с револвери, така трябваше да дойде време, когато и държавите ще подчиняват споровете си на независимо отсъждане. Британският външен министър сър Едуард Грей използва думите „общество на народите“ в едно писмо до Уилсън и президентът хареса израза. Ако Гас успееше да помогне за осъществяването на тази идея, животът му щеше да има смисъл.

„Ала сега се вижда, че тази мечта не може да се сбъдне“, помисли той, преди да се унесе в неспокоен сън.

Събудиха го рано сутринта с телеграма, че Уилсън печели Охайо — работнически щат, който одобряваше позицията на Уилсън за осемчасовия работен ден — и Канзас. Уилсън се връщаше в борбата. Скоро спечели Минесота с по-малко от хиляда гласа.

Все пак не беше свършено и Гас се пооживи.

До сряда вечерта Уилсън водеше с двеста шестдесет и четири електорални гласа срещу двеста петдесет и четири. Но един щат, Калифорния, още не беше обявил резултати, а той даваше тринадесет електорални гласа. Който спечелеше Калифорния, той щеше да стане президент.

Телефонът на Гас стихна. Той нямаше какво да прави. Преброяването в Лос Анжелис вървеше бавно. Всяка неотворена урна се охраняваше от въоръжени демократи, които вярваха, че през 1876 година изборната победа им е била отнета чрез фалшификация.

Резултатът все още беше на кантар, когато от фоайето се обадиха на Гас и му съобщиха, че има посетител. За негова изненада се оказа, че това е Роза Хелман, бившата редакторка на бъфалския вестник Анархист. Гас беше доволен — винаги беше интересно да се говори с Роза. Спомни си, че през 1901 година един анархист уби президента МакКинли в Бъфало. Президентът Уилсън обаче беше в Ню Джърси, затова Гас отведе Роза в кабинета и предложи кафе.

Облечена беше в червено палто. Докато й помагаше да го свали, Гас се извисяваше доста над нея. Долови лекия аромат на цветя от парфюма й.

— При последната ни среща ти ми каза, че съм проклет глупак, задето съм се сгодил за Олга Вялова — каза той, докато окачаше палтото.

Тя се смути.

— Извини ме.

— А, права беше. — Гас смени темата. — Значи сега работиш за телеграфна агенция?

— Така е.

— Като вашингтонска кореспондентка.

— Не, аз съм еднооката помощничка на вашингтонския кореспондент.

Никога досега не беше споменавала недъга си. След кратко колебание Гас каза:

— Навремето се питах защо не носиш превръзка. А сега се радвам. Ти си просто една красива жена със затворено око.

— Благодаря. Ти си мил човек. Каква е работата ти за президента?

— Освен че вдигам телефона, когато звъни… прочитам твърде обтекаемите доклади на Държавния департамент и после казвам на Уилсън истината.

— Например?

Нашите посланици в Европа съобщават, че офанзивата при река Сома постига някои от целите си, но не всичките, и че двете страни дават многобройни жертви. Почти е невъзможно да се обори това твърдение. А то не казва на президента нищо. Затова аз му съобщавам, че Сома е катастрофа за британците. — Гас сви рамене — Така правех. Работата ми може би приключва.

Криеше истинските си чувства. Възможността Уилсън да загуби го ужасяваше.

Роза кимна.

— Пак преброяват гласовете в Калифорния. Почти един милион души са гласували и разликата е около пет хиляди.

— Толкова много зависи от едно малко количество зле образовани хора.

— Това е демокрация.

Гас се усмихна.

— Ужасен начин за управление на една страна, но всяка друга система е по-лоша.

— Ако Уилсън спечели, коя ще бъде най-важната му задача?

— Неофициално?

— Разбира се.

— Мир в Европа — незабавно отговори Гас.

— Наистина ли?

— Всъщност не се чувстваше добре с лозунга „Той не ни намеси във войната“. Въпросът не е изцяло в неговите ръце. Може да се окажем въвлечени във войната независимо от желанието ни.

— А той какво може да направи?

— Ще окаже натиск върху двете страни да намерят компромисно решение.

— Възможно ли е да успее?

— Не знам.

— Определено не могат да продължат да се изтребват едни други, както правят при Сома.

— Бог знае. — Гас отново смени темата. — Разкажи ми новините от Бъфало.

Роза го погледна прямо.

— Искаш ли да знаеш за Олга, или това е твърде смущаващо за Теб?

Гас погледна настрани. Възможно ли беше да има нещо по-смущаващо? Първо получи бележка от Олга, с която тя разваляше годежа. Извиняваше се пространно, но не обясняваше нищо. Гас не беше готов да приеме това и й писа с искане да се видят лично. Не разбираше решението й и допускаше, че някой я притиска. Но по-късно в същия ден чрез мрежата от бъбривите си приятелки, майка му беше установила, че Олга ще се омъжи за шофьора на баща си.

— Но защо? — изтерзано попита той, а майка му отговори:

— Скъпо момче, има само една причина някое момиче да се омъжи за шофьора.

Гас я гледаше неразбиращо и Урсула накрая уточни:

— Тя трябва да е бременна.

Това беше най-унизителният момент в живота на Гас и дори след година потрепваше от болка, когато си го спомнеше.

Роза разчете изражението му.

— Не трябваше да я споменавам. Съжалявам.

Гас усещаше, че така и така може да научи това, което всички други знаеха. Той докосна леко ръката на Роза.

— Благодаря ти за дискретността. Предпочитам я. И да, любопитен съм за Олга.

— Е, ожениха се в Руската православна църква на улица „Айдиъл“, празненството беше в хотел Статлър. Бяха поканени шестстотин души, а Йосиф Вялов нае балната зала и трапезарията и поднесе хайвер на всички. Най-пищната сватба в историята на града.

— Що за човек е съпругът й?

Лев Пешков е хубав, чаровен и съвършено ненадежден. От пръв поглед се разбира, че е бандит. И сега е зет на един от най-богатите хора в Бъфало.

— А детето?

— Момиче, Даря, но й викат Дейзи. Роди се през март. Лев вече не е шофьор, разбира се. Мисля, че е управител на един от нощните клубове на Вялов.

Поговориха още час и после Гас я изпроводи по стълбите и й извика такси.

Рано на следващата сутрин Гас получи резултатите от Калифорния по телеграфа. Уилсън беше спечелил с 3777 гласа преднина. Беше преизбран за президент.

Гас ликуваше. Още четири години, през които да се постараят да постигнат всичко, което са си поставили за цел. Можеха да променят света за тези четири години.

Докато се взираше в телеграмата, телефонът звънна.

Вдигна и чу гласа на телефониста:

— Обаждане от Шедоу лоун. Президентът иска да говори с Вас, господин Дюър.

— Благодаря.

След миг чу познатия глас на Уилсън.

— Добро утро, Гас.

— Поздравления, господин президент.

— Благодаря. Събирай си багажа. Искам да заминеш за Берлин.