Кен Фолет
Крахът на титаните (100)

I

Етел Уилямс тревожно изучаваше списъка на жертвите, поместен във вестника. Имаше неколцина на име Уилямс, но не и ефрейтор Уилям Уилямс от Уелските стрелци. С безмълвна благодарствена молитва тя сгъна вестника, подаде го на Бърни Лекуит и се зае да вари какао.

Не можеше да е сигурна, че Били е жив. Може да беше убит през последните няколко дни или през последните няколко часа. Преследваше я споменът за деня, когато в Абъроуен се получиха телеграмите — изкривените от страх и мъка лица на жените, лица, които вечно щяха да носят жестоките белези от научените този ден вести. Етел се срамуваше от себе си, задето е щастлива, че Били не е сред загиналите.

Телеграмите продължаваха да пристигат в Абъроуен. Битката при Сома не завърши през онзи първи ден. През юли, август, септември и октомври британската армия хвърляше младите войници през ничията земя, за да паднат, покосени от немските картечници. Вестниците отново и отново тръбяха за победи, обаче телеграмите разказваха друга история.

Както през повечето вечери, Бърни седеше в кухнята на Етел. Малкият Лойд харесваше „чичо“ Бърни. Обикновено сядаше на коленете му, а Бърни му четеше на глас от вестника. Детето надали разбираше какво означават думите, но явно му беше приятно. Тази вечер обаче по някаква причина Бърни беше напрегнат и не обръщаше внимание на Лойд.

Милдред слезе с един чайник.

— Заеми ни лъжица чай, Ет — помоли тя.

— Вземи си, знаеш къде е. Не искаш ли чаша какао вместо чай?

— Не, благодаря. От какаото пърдя. Здрасти, Бърни, как е революцията?

Бърни с усмивка вдигна поглед от вестника. Харесваше Милдред. Всички я харесваха.

— Революцията се отлага за малко.

Милдред сипа листенцата чай в чайника.

— Някакви вести от Били?

— Не и напоследък — отговори Етел. — А ти?

— Нищо от няколко седмици.

Етел взимаше пощата от пода на антрето всяка сутрин и затова знаеше, че Милдред често получава писма от Били. Предполагаше, че това са любовни писма — защо иначе някое момче би писало на наемателката на сестра си? Милдред очевидно отговаряше на чувствата му — редовно се интересуваше има ли новини от него и преднамерено небрежният тон не можеше да прикрие тревожността й.

Етел харесваше Милдред, ала се чудеше дали осемнадесетгодишният Били е в състояние да вземе двадесет и три годишна жена с две деца. Вярно, че той открай време беше изключително зрял и отговорен. Пък и можеше да остарее с още няколко години до края на войната. Както и да е. Единственото, което Етел искаше, бе той да се върне у дома жив. След това нищо друго нямаше особено значение.

— Името му не е в списъка на загиналите в днешния вестник, слава Богу — каза тя.

— Питам се ще получи ли отпуск.

— Замина едва преди пет месеца.

Милдред остави чайника.

— Етел, може ли да те питам нещо?

— Разбира се.

— Мисля да започна да работя за себе си. Като шивачка искам да кажа.

Етел се изненада. Сега Милдред беше надзорничка при Мани Литов и заплатата й беше по-добра.

Милдред уточни:

— Имам приятел, който може да ми намери работа, да украсявам шапки. Да пришивам воалетките, панделките, перата и мънистата. Квалифицирана работа, носи много по-добри пари от шиенето на униформи.

— Звучи чудесно.

— Само дето поне в началото ще трябва да работя вкъщи. А в по-дългосрочен план ми се ще да наема и други момичета да работят за мен, да направя свое ателие.

— Наистина гледаш напред!

— Трябва, нали така? Когато войната свърши, униформи няма да са нужни.

— Вярно.

— Значи няма да имаш нищо против горният етаж да ми е работилница за кратко, нали?

— Разбира се, че не. Успех!

— Мерси! — Импулсивно целуна Етел по бузата, взе си чайника и излезе.

Лойд взе да се прозява и да търка очи. Етел го взе и го сложи да спи в предната стая. Погледа го с обич минута-две, докато се унесе. Както винаги, сърцето й се сви от неговата безпомощност. „Светът ще е по-добър, когато пораснеш, Лойд“, тихо обеща тя. „Ние ще се погрижим за това.“

Когато се върна в кухнята, опита да извади Бърни от особеното му настроение.

— Би трябвало да има повече детски книжки.

Бърни кимна.

— Искам всяка библиотека да има отдел за детски книги — отговори той, без да вдига поглед от вестника.

— Ако вие, библиотекарите, направите това, може би издателите ще се окуражат да отпечатват повече за деца.

— На това се надявам.

Етел добави още въглища в печката и наля какао за двамата. Не беше присъщо на Бърни да е така затворен. Обикновено Етел се наслаждаваше на уютните им вечери. И двамата бяха аутсайдери — уелското момиче и евреинът. Не че Лондон страдаше от недостиг на уелсци и евреи. Каквато и да беше причината, през двете години откакто живееше тук, Бърни й беше станал близък приятел, наред с Милдред и Мод.

Имаше представа какво му се върти в главата. Снощи един умен млад оратор от Фабианското общество говори пред местните лейбъристи по темата за „следвоенния социализъм“. Етел влезе в спор с него и младежът беше видимо очарован. След събранието пофлиртува с нея, макар всички да знаеха, че е женен, а пък тя се наслаждаваше на вниманието, без ни най-малко да го приема на сериозно. Ала може би Бърни ревнуваше.

Реши да го остави да мълчи, щом така иска. Седна на кухненската маса и отвори голям плик, пълен с писма на фронтоваци. Читателките на Войнишка съпруга пращаха писмата на мъжете си до вестника, който плащаше по шилинг за всяко публикувано. Тези писма даваха по-достоверна картина на живота на фронта от всичко, което излизаше в официозните издания. Повечето от Войнишка съпруга списваше Мод, обаче писмата бяха идея на Етел и тя редактираше тази страница, която се превърна в най-популярната им рубрика.

Етел беше получила предложение за по-добре платен пост — организатор на Националния профсъюз на текстилните работници на пълно работно време — обаче отказа. Предпочиташе да остане с Мод и да продължи техните кампании.

Прочете половин дузина писма, после въздъхна и погледна Бърни.

— Ще си речеш, че хората биха се обърнали против войната — каза тя.

— Но не са. Виж резултатите от тези избори.

Преди месец в Еършър имаше частични избори заради смъртта на тамошния депутат. Срещу консерватора генерал-лейтенант Хънтър-Уестън, участник в битката при Сома, излезе преподобният Чалмърс, пацифист. Офицерът спечели смазваща победа със седем хиляди сто четиридесет и девет гласа срещу хиляда и триста.

— Заради вестниците е — безпомощно отговори Етел. — Какво може да направи нашето малко издание в полза на мира, изправено срещу пропагандата на кръвожадните вестници на Нортклиф?

Лорд Нортклиф, краен войнолюбец, беше собственик на Таймс и Дейли мейл.

— Не са само вестниците — рече Бърни. — Парите също.

Странно за човек, който никога не бе притежавал повече от няколко шилинга, Бърни обръщаше голямо внимание на правителствените финанси. Етел съзря възможността да го измъкне от мрачното му настроение и попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Преди войната нашето правителство харчеше по около половин милион паунда на ден за всичко — армията, съдилищата и затворите, образованието, пенсиите, управлението на колониите, всичко.

— Толкова много! — Етел му се усмихна с привързаност. — Баща ми винаги знаеше тези статистики.

Бърни допи какаото и каза:

— Познай колко харчим сега.

— Двойно? Милион на ден? Звучи невъзможно.

— Дори не си близо до сумата. Войната струва по пет милиона паунда на ден. Това е десет пъти нормалната цена за управлението на страната.

Етел беше потресена.

— Откъде идват парите?

— Това е проблемът. Вземаме ги назаем.

— Но войната трае вече над две години. Трябва да сме заели… близо четири милиарда паунда!

— Нещо такова. Нормалните разходи за двадесет и пет години.

— Как въобще ще можем да ги върнем?

— Не можем. Правителство, което опита да въведе данъци, достатъчни да се изплати заемът, ще предизвика революция.

— И какво ще стане?

Ако загубим войната, нашите кредитори, основно американски, ще банкрутират. А ако спечелим, ще накараме германците да платят. Използват думата „репарации“.

— А германците как ще успеят?

— Ще гладуват. Но никой не го е грижа какво става с губещите. Все едно. Немците постъпиха така с французите през седемдесет и първа година. — Бърни стана и остави чашата си в кухненската мивка. — Следователно сама разбираш защо не можем да сключим мир с Германия. Няма да има кой да плати сметката.

Етел беше поразена.

— И затова трябва да продължаваме да пращаме момчетата на смърт в окопите. Защото не можем да платим сметката. Бедният Били. В какъв порочен свят живеем.

— Но ние ще го променим.

„Надявам се“, Рече си Етел. Бърни вярваше, че за това е нужна революция. Тя беше чела за Френската революция и знаеше, че подобни събития невинаги завършваха така, както хората възнамеряваха. Все пак, тя беше решена Лойд да живее по-добре.

Поседяха мълчаливо известно време, после Бърни стана. Тръгна към вратата, като че се канеше да си отиде, после размисли.

— Снощният лектор беше интересен.

— Аха.

— И умен.

— Да, умен беше.

Бърни отново седна.

— Етел… преди две години ти ми каза, че искаш приятелство, не любовна връзка.

— Много ми беше мъчно, че наранявам чувствата ти.

— Не съжалявай. Нашето приятелство е най-хубавото нещо, което някога съм преживявал.

— И на мен ми харесва.

— Ти ми каза, че скоро ще забравя всичките тези работи с любовта и гукането и ще сме просто приятели. Но сгреши. — Той се приведе в стола си. — Когато те опознах по-добре, само те обикнах още повече.

Етел виждаше копнежа в очите му и горчиво съжаляваше, че не може да отговори на чувствата му.

— И аз много те обичам. Но не по този начин.

— Какъв е смисълът да сме сами? Харесваме се. Толкова добре се съчетаваме! Имаме общи идеали, общи цели в живота, сходни възгледи — просто сме един за друг.

— Бракът не е само това.

— Знам. И копнея да те взема в прегръдките си. — Той понечи да се пресегне и да я докосне, но Етел кръстоса крака и се завъртя настрани. Бърни дръпна ръка и по обичайно приветливото му лице премина горчива усмивка. — Не съм най-големият хубавец, когото познаваш. Обаче вярвам, че никой не те е обичал като мен.

„Има право“, тъжно помисли Етел. Много мъже я харесваха и един я съблазни, но никой не показа търпеливата отдаденост на Бърни. Омъжеше ли се за него, беше сигурна, че това ще продължи вечно. А някъде в душата си тя желаеше това.

Бърни долови колебанието й и продължи.

— Омъжи се за мен, Етел. Аз те обичам. Ще посветя живота си на това да те направя щастлива. Само това искам.

Наистина ли имаше нужда от мъж? Не беше нещастна. Нестабилните крачки на Лойд, опитите му да говори и безкрайното му любопитство й носеха несекваща радост. Той й беше достатъчен.

— Малкият Лойд има нужда от баща — рече Бърни.

При тези думи я прониза чувство за вина. Бърни вече играеше ролята на баща, макар и временно. Трябваше ли да се омъжи за него заради детето? За него не беше късно да започне да го нарича „татко“.

Това означаваше да се откаже и от малкото останала надежда отново да открие завладяващата страст, която изпита с Фиц. Все още се измъчваше от желание, когато помислеше за него. „А какво получих от тази любовна история?“, запита се тя в опит да разсъждава обективно въпреки чувствата си. „Останах разочарована от Фиц, отхвърлена от семейството си и прогонена на чуждо място. Защо да искам отново да се случи?“

Колкото и упорито да се бореше обаче, Етел не можеше да се насили да приеме предложението на Бърни.

— Нека да помисля — каза тя.

Бърни засия. Явно този отговор беше нещо повече, отколкото той смееше да се надява.

— Мисли колкото искаш. Аз ще чакам.

Етел отвори предната врата.

— Лека нощ, Бърни.

— Лека нощ, Етел. — Бърни се приведе и тя му поднесе бузата си за целувка. Устните му се позабавиха върху кожата й. Тя веднага се дръпна. Бърни я улови за ръката. — Етел…

— Приятни сънища, Бърни.

Той помълча, после каза:

— И на теб.

И излезе.