Кен Фолет
Крахът на титаните (99)

II

След като Брусиловската офанзива се забави и спря, разпределиха Григорий в столицата, преименувана сега на Петроград, Санкт Петербург звучеше твърде по немски. Изглежда, изпитаните в бой части бяха нужни за защита на царското семейство и министрите от гневните граждани. Каквото беше останало от батальона, се сля с елитния Първи картечен полк. Григорий се настани в казармата на картечарите на Самсониевски проспект във Виборг, работнически квартал с фабрики и бордеи. Войниците от Първи картечен бяха добре нахранени и подслонени, за да са доволни и да бранят омразния режим.

Григорий се радваше на завръщането, обаче възможността да види Катерина го изпълваше с опасения. Копнееше да я гледа, да чува гласа й и да прегърне детето й, своя племенник. Но го притесняваше желанието му. Тя беше негова съпруга, ала това беше само формално. Истината беше, че тя избра Лев и нейното дете беше на Лев. Григорий нямаше право да я обича.

Дори не беше далеч от мисълта да не й казва, че се е върнал. В град с повече от два милиона жители вероятността никога да не се срещнат случайно беше много голяма. Но и това му се стори трудно поносимо.

През първия ден в столицата не му позволиха да напуска казармата. Дразнеше се, че не може да отиде да види Катерина. Но вместо да излизат, същата вечер двамата с Исак се свързаха с други болшевики в казармата. Григорий се съгласи да започне един болшевишки кръжок.

На другия ден взводът на Григорий беше включен в отряд със задачата да охранява дома на княз Андрей, бившия господар на Петкови, по време на банкет. Князът живееше в розово-жълт палат на Английската крайбрежна, над река Нева. По пладне войниците се строиха на стъпалата. Градът беше мрачен под надвисналите дъждовни облаци, но от всеки прозорец на дома струеше светлина. Зад стъклата, оградени от кадифените завеси, като в театър се виждаха лакеи и прислужници в чисти униформи — бързаха на разни страни, носеха бутилки вино, плата с деликатеси и сребърни подноси с плодове. В салона имаше и камерен оркестър и навън долиташе мелодията. Големите лъскави коли спираха в основата на стълбите, лакеите бързаха да отворят вратите и гостите излизаха — мъжете в черни фракове и с цилиндри, жените загърнати в кожени палта. От другата страна на улицата се струпаха зяпачи.

Позната гледка, но с една разлика. Всеки път, когато някой излезеше от колите, тълпата дюдюкаше и го освиркваше. Навремето полицаите за минута биха разпръснали хората с палките си. Сега нямаше полиция, а гостите с най-голяма бързина се качваха по стълбището между двете редици войници и се стрелваха през парадния вход, явно притеснени да се задържат навън прекалено дълго.

Според Григорий зяпачите имаха пълното основание да подвикват подигравателно на благородниците, които бяха причинили такива бъркотии във войната. Ако възникнеха безредици, той по-скоро би застанал на страната на тълпата. Определено нямаше намерение да стреля по хората и предполагаше, че повечето войници са на същото мнение.

Как така благородниците можеха да устройват пищни тържества в тези времена? Половин Русия гладуваше и дори фронтоваците бяха с намалени порциони. Мъже като Андрей заслужаваха да ги убиват в постелите им. „Видя ли го“, рече си Григорий, „ще се наложи да се насиля да не го застрелям като майора Азов.“

Процесията от колите привърши без инциденти, тълпата се отегчи и се разотиде. Григорий прекара следобеда в мрачно взиране в лицата на преминаващите жени с неоправданата надежда да зърне Катерина. Когато гостите почнаха да си тръгват, вече беше тъмно и студено и никой не искаше да се мотае по улиците. Така че нямаше повече освирквания.

След празненството войниците бяха поканени при задния вход да се почерпят с останките от угощението, които не бяха опоскани от прислугата: остатъци от меса и риби, студени зеленчуци, полуизядени франзели, ябълки и круши. Храната беше насипана на една сгъваема маса и беше противно измесена, резените шунка бяха намацани с рибен пастет, плодовете бяха в соса за печеното, по хляба имаше цигарена пепел. Но в окопите войниците бяха яли и по-лошо, пък и от кашата и солената риба за закуска беше минало много време, така че те нагъваха гладно.

Григорий така и не зърна омразното лице на княз Андрей. Може би така беше по-добре.

Когато се върнаха в казармата и сдадоха оръжията си, войниците получиха отпуск за вечерта. Григорий се въодушеви — ето възможност да види Катерина. Отиде на задната врата на артелната и изкрънка хляб и месо, които да й занесе — един старшина си имаше привилегиите. После лъсна ботушите си и тръгна.

Виборг, където беше казармата, се намираше в североизточната част на града, а Катерина живееше в другия край, в югозападния квартал Нарва. Ако още държеше старата му стая близо до фабриката на Путилов, разбира се.

Григорий се отправи на юг по Самсониевския проспект и Литейния мост и влезе в центъра на града. Някои от луксозните магазини още бяха отворени и витрините им сияеха от електрическите лампи, но повечето не работеха. В по-простите магазини имаше малко за продан. На витрината на една пекарна се мъдреше самотен сладкиш и бележка „Няма хляб до утре“.

На широкия Невски проспект си спомни как крачеше тук с майка си в онзи съдбовен ден през деветстотин и пета, когато пред очите му царските войници я застреляха. А сега той беше царски войник. Но нямаше да стреля по жени и деца. Ако днес царят опиташе да повтори това, проблемите щяха да са по-други.

Видя десетина младежи с черни палта и шапки и разбойнически физиономии, понесли портрет на цар Николай като млад — тъмната му коса беше още гъста, а червеникавата му брада лъщеше. Един от младежите извика:

— Да живее царят!

Всичките спряха, вдигнаха шапки и извикаха. Неколцина минувачи също вдигнаха шапки.

Григорий се беше натъквал на такива шайки и преди. Наричаха се Черносотници и бяха част от Съюза на руския народ, дясна група, която искаше да се върне златната ера, когато царят беше единствен баща на народа и в Русия нямаше нито либерали, нито социалисти, нито евреи. Вестниците им се финансираха от правителството, а памфлетите им се печатаха в мазето на полицейското управление. Такива сведения имаха болшевиките от своите контакти в полицията.

Григорий ги подмина с презрителен поглед, но един от тях го заговори.

— Хей, ти! Защо шапката ти е на главата?

Григорий продължи да крачи мълчаливо, но още един от тях го сграбчи за ръката.

— Ти какво, евреин ли си? Свали си шапката!

— Пипни ме отново и ще ти откъсна главата, кресливо гимназистче — тихо рече Григорий.

Онзи отстъпи, а после подаде на Григорий един памфлет.

— Прочети това, приятелю. Обяснява как евреите предават вас, войниците.

— Разкарай се от пътя ми или ще навра тъпата бумажка в задника ти.

Младежът се огледа за подкрепа, но другарите му бяха започнали да налагат някакъв мъж на средна възраст с кожена шапка на главата. Григорий се отдалечи.

Тъкмо подминаваше входа на магазин със заковани витрини, една жена го заговори:

— Ей, момче, можеш да ме имаш за рубла.

Обичайни думи за уличница, но гласът го изненада — звучеше като образована жена. Григорий я погледна. Беше облечена в дълго палто и го отгърна, за да покаже, че отдолу няма нищо, въпреки студа. Беше тридесетинагодишна, с едри гърди и закръглен корем.

Григорий усети желание. От години не беше спал с жена. Проститутките в окопите бяха противни, мърляви и болни. А тази жена изглеждаше като някоя, която той би могъл да прегърне.

Тя загърна палтото.

— Да или не?

— Нямам пари — отговори Григорий.

— В торбата какво имаш?

— Малко храна.

— Мога да те оправя срещу един хляб. Децата ми гладуват.

Григорий се замисли за налетите й гърди.

— Къде?

— В задната част на магазина.

Поне няма да съм превъзбуден, когато срещна Катерина, рече си Григорий.

— Добре.

Жената отвори вратата, покани го вътре, после затвори и запъна с резето. Двамата минаха през празния магазин и влязоха в друго помещение. В слабата светлина, която влизаше отвън, Григорий забеляза на пода дюшек, покрит с одеяло.

Жената се обърна към него и отново остави палтото да се отвори. Той се загледа в тъмното окосмение на слабините й. Тя протегна ръка.

— Първо хляба, моля, господин старшина.

Григорий извади голям самун черен хляб и го подаде.

— Връщам се след минутка — каза тя.

Изтича по стълбите и отвори една врата. Григорий чу детски глас. После чу мъжка кашлица, раздиращ звук дълбоко в нечии гърди. Няколко мига се чуваше приглушен шум от стъпки и тихи гласове. После вратата отново тракна и жената слезе по стълбите.

Съблече палтото, легна и разтвори крака. Григорий се настани до нея и я прегърна. Хубавото и умно лице на жената беше набраздено от умора.

— Мм, толкова си силен — каза тя.

Григорий галеше нежната й кожа, но всяко желание го беше напуснало. Цялата сцена беше твърде жалка — празният магазин, болният съпруг, гладните деца и фалшивото кокетничене на жената.

Тя разкопча панталоните му и хвана омекналия му член.

— Искаш ли да го смуча?

— Не — отвърна Григорий, седна и й подаде дрехата. — Облечи се.

— Не можеш да си получиш хляба обратно — уплашено рече жената. — Вече е почти изяден.

Той поклати глава.

— Какво се е случило с вас?

Жената облече палтото и го закопча.

— Имаш ли цигари?

Григорий й даде и също запуши.

Тя пусна кълбо дим и каза:

— Имахме магазин за обувки, високо качество на разумни цени, за средната класа. Съпругът ми го бива в търговията и живеехме добре. Но в този град никой, с изключение на благородниците, не е купувал обувки от години — завърши тя горчиво.

— Не можехте ли да работите нещо друго?

— Да. — Очите на жената проблеснаха гневно. — Ние не седнахме да приемаме безпомощно съдбата си. Съпругът ми установи, че можем да снабдяваме армията с качествени ботуши на половината от дотогавашната цена. Всички малки фабрики, които снабдяваха нашия магазин, бяха отчаяни за поръчки. Мъжът ми отиде в Комитета по военната индустрия.

— Това какво е?

— Не си бил тук известно време, нали, господин старшина? Днес всичко, което работи, се управлява от независими комитети, понеже правителството е съвършено некомпетентно и нищо не върши. Комитетът по военната индустрия снабдяваше армията. Или поне така беше, докато Поливанов беше министър на войната.

— И какво се обърка?

— Получихме поръчката, съпругът ми вложи всичките си спестявания, за да плати на производителите и тогава царят уволни Поливанов.

— Защо?

— Поливанов допускаше в комитета избрани от работниците представители, затова царицата реши, че може да е революционер. Както и да е, поръчката беше отменена. А ние се разорихме.

Григорий отвратено тръсна глава.

— А аз си мислех, че само командирите на фронта са безумци.

— Опитвахме какво ли не. Мъжът ми беше готов да раби всичко — келнер, шофьор, строител пътищар, обаче никой не взема работници. И после от тревоги и глад той се поболя.

— Значи сега ти правиш това.

— Не ме бива особено. Но някои мъже са добри, като тебе. Други…

Тя потръпна и отклони поглед.

Григорий допуши цигарата и стана.

— Всичко хубаво. Няма да те питам как се казваш.

Жената се изправи.

— Благодарение на теб семейството ми оживя — каза тя и гласът й трепна. — А на мен няма да ми се налага да излизам на улицата до утре.

Тя се надигна на пръсти и го целуна леко по устата.

— Благодаря ти, господин старшина.

Григорий излезе.

Застудяваше. Той забърза по улиците към Нарва. Когато се отдалечи от жената на магазинера, желанието му се съживи и той със съжаление си припомни нежното й тяло.

Мина му през ум, че също като него и Катерина е имала физически потребности. Две години без любов бяха много време за млада жена — тя беше само на двадесет и три. Нямаше кой знае каква причина да е вярна на Лев или на Григорий. Наличието на дете можеше да подплаши доста мъже, но от друга страна тя беше много привлекателна. Поне преди две години. Може би не беше сама тази вечер. Какъв ужас.

Покрай железопътната линия стигна до дома си. Дали си въобразяваше, или наистина улицата изглеждаше по-запусната, отколкото преди две години? Като че ли нищо не беше боядисвано, поправяно или дори чистено през това време. Забеляза опашка пред фурната на ъгъла, въпреки че беше затворено.

Още имаше ключ. Влезе в къщата.

Изпита страх, докато се качваше по стълбите. Не искаше да я свари с мъж. Сега му се щеше да я бе предупредил, за да може тя да е сама.

Почука на вратата.

— Кой е?

Гласът й почти го разплака.

— Гост — отвърна пресипнало и отвори.

Тя стоеше пред печката и държеше тенджера. Изпусна съда, разсипа мляко и покри устата си с ръце. Тихичко извика.

— Та това съм просто аз — каза Григорий.

На пода до Катерина седеше малко момченце с калаена лъжица в ръка. Явно току-що беше престанало да удря с лъжицата по празна консервена кутия. Зяпна удивено Григорий и след миг заплака.

Катерина го вдигна.

— Не плачи, Володя — каза тя на детето и го залюля. — Няма от какво да се боиш.

Детето млъкна и Катерина довърши:

— Това е твоят татко.

Григорий не беше убеден, че иска Владимир да го мисли за свой баща, но сега не беше подходящ момент за спорове. Влезе в стаята и затвори зад гърба си. Прегърна и двамата, целуна детето и после целуна Катерина по челото.

Отстъпи и ги огледа. Тя вече не беше свежата девойка, която Григорий спаси от нежеланото внимание на полицейския капитан Пински. Беше отслабнала, изглеждаше уморена и напрегната.

Странно, обаче детето не приличаше особено на Лев. Нямаше и следа от бащината хубост или от завладяващата усмивка. Ако не друго, Владимир имаше настоятелните сини очи, които се взираха в Григорий от огледалото.

— Прекрасен е — усмихна се той.

— Какво е станало с ухото ти?

Григорий докосна остатъка от дясното си ухо.

— Загубих по-голямата част в битката при Таненберг.

— А със зъба ти?

— Един офицер остана недоволен от мене. Обаче той е мъртъв, значи в края на краищата аз съм по-добре от него.

— Не си толкова хубав вече.

Тя никога не му беше казвала, че по-рано е бил хубав.

— Леки рани. Късметлия съм, че останах жив.

Той огледа старата си стая. Имаше лека разлика. На полицата зад печката Григорий и Лев държаха лули и тютюн в буркан, кибрити и подпалки. Сега Катерина беше наредила керамична ваза, кукла и цветна картичка с образа на Мери Пикфорд. На прозореца имаше перденце. Беше съшито от разноцветни парчета но пък Григорий никога не беше имал перде. Забеляза също и миризмата, или по-скоро липсата й, и осъзна, че помещението трябва да е дъхтяло доста тежко на тютюнев дим, варено зеле и немити мъже. Сега миришеше на чисто.

Катерина попи разсипаното мляко.

— Изтървах вечерята на Володя — каза тя. — Не знам с какво да го нахраня. Вече не мога да кърмя.

— Не се тревожи — отвърна Григорий. Извади от торбата наденица, зелка и тенекиена кутия конфитюр. Катерина зяпна невярващо. — От артелната — обясни Григорий.

Тя отвори конфитюра и даде на Володя с една лъжичка. Детето го изяде и попита:

— Още?

Катерина хапна една лъжица и пак му даде.

— Като в приказките — рече тя. — Толкова много храна! Няма да спя пред фурната.

— Какво искаш да кажеш? — свъси се Григорий.

Тя хапна още малко сладко.

— Хлябът никога не достига. Отвори ли фурната сутрин, всичко вече е продадено. Можеш да се добереш до хляб, само ако чакаш на опашка. А ако не се наредиш преди полунощ, докато ти дойде ред, хлябът свършва.

— Божичко. — Мисълта, че Катерина спи на тротоара, му беше противна. — Ами Володя?

— Едно от момичетата го наглежда, докато съм навън. Той вече спи по цяла нощ, така или иначе.

Нищо чудно, че магазинершата беше готова да се предложи на Григорий срещу един хляб. Даже той беше надплатил.

— И как се справяш?

— Във фабриката получавам по дванадесет рубли седмично.

Григорий се озадачи.

— Че това е двойно повече от заплатата ти, когато аз заминах!

— Обаче наемът за тази стая беше четири рубли на седмица, а сега е осем. Така ми остават четири рубли за всичко останало. А чувалче картофи беше рубла, пък сега е седем.

— Седем рубли за чувал картофи! — възкликна отвратено Григорий. — Как живеят хората?

— Всички гладуват. Децата се разболяват и умират. Старците просто угасват. Нещата се влошават с всеки изминал ден, а никой нищо не прави.

Сърцето на Григорий се сви. Докато се измъчваше във войската, утешаваше го мисълта, че Катерина и детето са добре — имат топъл дом и достатъчно пари за храна. Беше се заблуждавал. Изпълваше го гняв, когато помислеше как тя оставя Владимир сам тук и отива да спи пред фурната.

Седнаха край масата и Григорий наряза наденицата с ножа си.

— Добре ще ни дойде малко чай — каза той.

— Нямам чай от година вече.

— Ще донеса от казармата.

Катерина почна да яде от наденицата. Григорий забеляза, че тя трябва да се насилва да не почне да се тъпче. Взе Владимир и му даде още сладко. Малко рано му беше за колбаси.

Кротко доволство обзе Григорий. На фронта си представяше тази сцена — малката стая, храната на масата, детето, Катерина. Сега беше истина.

— Не би трябвало да е толкова трудно — умислено рече той.

— Какво искаш да кажеш?

— Двамата с теб сме здрави, силни и работливи. Аз искам само това: стая, храна и почивка в края на деня. Би трябвало да го имаме всеки ден.

— Предаде ни германската партия в царския двор — заяви Катерина.

— Наистина ли? Как така?

— Е, знаеш, че царицата е немкиня.

— Знам.

Съпругата на царя беше Аликс, княгиня на Хесен и Райнланд в Германската империя.

— И Щюрмер очевидно е немец.

Григорий сви рамене. Министър-председателят Щюрмер беше роден в Русия, доколкото той знаеше. Мнозина руси имаха немски имена и обратното — от векове жителите на двете империи минаваха границите.

— И Распутин е пронемски.

— Тъй ли? — Григорий подозираше, че лудият монах се интересува главно от това да омайва придворните дами и да печели влияние и власт.

— Всички са замесени. Немците са платили на Щюрмер да доведе селяните до глад. Царят телефонира на братовчеда си кайзер Вилхелм и му казва къде ще се разположат нашите войски. Распутин иска да се предадем. Пък царицата и придворната й дама Анна Вирубова спят с него, и двете заедно.

Григорий беше чувал повечето от тези слухове. Не вярваше, че дворът е прогермански настроен. Просто бяха глупави и некадърни. Но много войници вярваха на такива приказки. Същото важеше и за цивилните, доколкото можеше да съди по Катерина. Болшевиките имаха задачата да обяснят истинските причини Русия да губи войната и да гладува до смърт.

Но не тази вечер. Владимир се прозя и Григорий стана и почна да го люлее, докато крачеше напред-назад из стаята, а Катерина говореше. Разказа за живота във фабриката, за останалите наематели в къщата и за други познати. Капитан Пински вече бил лейтенант от тайната полиция и преследвал опасните либерали и демократи. По улиците имало хиляди сирачета, които се прехранвали с кражби и проституция или умирали от глад и студ. Най-близкият приятел на Григорий от фабриката на Путилов, Константин, сега бил член на Петроградския болшевишки комитет. Семейство Вялови били единствените хора, които богатеели — независимо от оскъдицата, винаги можели да ти продадат водка, хайвер, цигари и шоколад.        Григорий гледаше широките й пълни устни. С радост наблюдаваше как говори. Имаше решителна брадичка и дръзки сини очи, ала за него винаги си изглеждаше уязвима.

Владимир заспа, унесен от люшкането на Григорий и гласа на Катерина. Григорий внимателно го остави в легълцето, което тя беше стъкмила в ъгъла. Представляваше просто чувал, пълен с парцали и покрит с одеялце, но момченцето уютно се сви на кравай и захапа палеца си.

Църковен часовник удари девет и Катерина попита:

— Кога трябва да се връщаш?

— В десет. По-добре да тръгвам.

— Още не. — Тя обгърна врата му с ръце и го целуна. Той затвори очи за секунда и вдъхна аромата на кожата й. И се отдръпна.

— Това не е правилно.

— Не ставай глупав.

— Обичаш Лев.

Тя го погледна в очите.

— Бях селско момиче, на двадесет години, току-що дошла в града. Харесвах хубавите костюми на Лев, цигарите и водката му, сърдечността му. Беше чаровен, хубав и забавен. Сега съм на двадесет и три и имам дете — къде е Лев?

Григорий сви рамене.

— Не знаем.

— Ти обаче си тук. — Тя го погали по бузата. Той знаеше, че трябва да я отблъсне, ала не можеше. — Плащаш наема, носиш храна на детето. Мислиш ли, че не знам каква глупачка съм била да обичам Лев, а не теб? Не виждаш ли, че поумнях? Не разбираш ли, че се научих да те обичам?

Григорий я гледаше и не можеше да повярва на думите й.

Тя отвърна на погледа му с искрените си сини очи и каза.

— Така е. Обичам те.

Той простена, затвори очи, прегърна я и се предаде.