Кен Фолет
Крахът на титаните (98)

I

Ковел беше железопътен възел в някогашна Руска Полша, близо до старата граница с Австро-Унгария. Руската армия се събра на двадесет мили източно от града, на бреговете на реката Стоход. Цялата област беше мочурлива — стотици квадратни мили блата, из които се виеха пътечки. Григорий намери малко по-сухо място и нареди на взвода си да се разположи тук на лагер. Нямаха палатки — майор Азов ги продаде още преди три месеца на една фабрика за облекло в Пинск. Каза, че през лятото войниците нямат нужда от тях, а когато дойде зимата, всички вече ще са мъртви.

Като по чудо Григорий беше още жив. Беше старшина, а приятелят му Исак — ефрейтор. Малцината оцелели от набора от четиринадесета година сега бяха предимно подофицери. Батальонът на Григорий беше почти унищожен, преместен, подсилен и отново унищожен. Пращаха ги навсякъде, но не и у дома.

През последните две години Григорий уби много хора — с пушка, щик или ръчна граната. При това беше достатъчно близо до повечето, та да види как умират. Някои от другарите му се измъчваха от кошмари заради убийствата, особено по-образованите, но не и той. Беше роден на село, където животът беше суров и беше оцелял като сираче из улиците на Петербург — насилието не можеше да му докара лош сън.

Потрисаше го друго — некадърността, коравосърдечието и развалата на офицерите. Като поживя и се би редом с представителите на господстващата класа, стана революционер.

Трябваше да остане жив. Нямаше кой друг да се погрижи за Катерина.

Пишеше й редовно и от време на време получаваше отговор. Писмата на Катерина бяха написани с прилежен ученически почерк и гъмжаха от грешки и задрасквания. Пазеше ги до едно завързани в спретнато снопче и прибрани в мешката. Когато минеше дълго време без ново писмо, препрочиташе старите.

В първото писмо Катерина казваше, че е родила момченце, Владимир, което сега е на годинка и половина. Синът на Лев. Григорий копнееше да го види. Ясно си спомняше брат си като мъничък. „Дали Владимир има беззъбата усмивка на Лев“, питаше се той. Не, сега вече трябва да са му поникнали зъбки, да ходи, да произнася първите си думи. Григорий искаше детето да се научи да му казва „чичо Гришка“.

Често мислеше за нощта, когато Катерина дойде в леглото му. В мечтите си понякога изменяше хода на случки — представяше си не как я изпъжда, а я взема в обятията си, целува щедрите й устни и я люби. Ала всъщност знаеше, че сърцето й принадлежи на неговия брат.

Григорий нямаше никакви вести от Лев, който замина преди повече от две години. Боеше се да не го е споходила някаква беда в Америка. Слабостите на Лев често го въвличаха в сбивания, макар той всякога да се изхитряваше да се отърве. Проблемът произлизаше от възпитанието му — живееше ден за ден, без дисциплина, а наместо родители имаше само Григорий. На Григорий му се щеше да се бе справил по-добре, но и той беше момче.

В резултат нямаше кой да се грижи за Катерина и нейното дете, освен Григорий. Това го изпълваше с яростна решимост да оцелее въпреки безпорядъка и неспособността на руската армия, за да може един ден да се върне у дома при Катерина и Владимир.

Командир на този участък от фронта беше генерал Брусилов — професионален военен, за разлика от толкова много други генерали, които бяха придворни. Под неговото командване през юни те спечелиха територии, изтласквайки обърканите австрийци. Григорий и хората му се сражаваха усърдно, когато получените заповеди имаха някакъв смисъл. Инак посвещаваха усилията си на това да стоят настрани от огневата линия. Григорий вече доста го биваше в избягването на сраженията и така си спечели верността на взвода.

През юли руското настъпление се забави заради липсата на провизии и снаряжение, както винаги. Сега обаче пратиха за подкрепление гвардейските полкове. Гвардейците бяха елитни части, най-високите и най-здравите руски войници. За разлика от останалите, те носеха хубави униформи — тъмнозелени със златни ширити — и нови ботуши. Но командирът им беше слаб, поредният придворен, генерал Безобразов. Григорий имаше усещането, че Безобразов няма да превземе Ковел, колкото и снажни да бяха неговите гвардейци.

Заповедите бяха предадени призори от майор Азов. Той беше висок и дебел, с възтясна униформа и както обикновено в този ранен час, очите му бяха зачервени. С него беше поручик Кирилов. Поручикът привика старшините и Азов им нареди да прекосят реката и да се насочат на запад по пътеките през блатото. Австрийците бяха разположени в блатото, но не се бяха окопали, понеже земята беше твърде мочурлива.

Григорий разбираше, че предстои бедствие. Австрийците щяха да ги причакват, скрити на позиции, които са подбрани отрано и с внимание. Русите щяха да са съсредоточени по пътеките и нямаше да могат да се придвижват бързо из тресавищата. Щяха да ги изтребят.

На всичко отгоре, боеприпасите им бяха на свършване.

— Ваше височество, трябва да ни се отпуснат муниции — рече Григорий.

Макар и дебел, Азов беше бърз. Без предупреждение удари Григорий в устата. Пареща болка избухна в устните му и той падна назад.

— Така ще помълчиш малко — каза Азов. — Ще получите муниции, когато офицерите ви кажат, че имате нужда. — Обърна се към останалите: — Стройте се и при сигнал тръгвайте напред.

Григорий стана. Усещаше вкуса на кръвта си. Предпазливо докосна лицето си и установи, че е загубил един преден зъб. Прокле се за невниманието си. В момент на небрежност се беше озовал прекалено близо до офицер. А трябваше да е по-умен: те удряха при най-малка провокация. Имаше късмет, че Азов не държеше пушка, та да отнесе удар с приклада в лицето.

Григорий събра хората от взвода си и ги строи в неравна редица. Намерението му беше да поизостанат и да пуснат другите напред, но Азов прати ротата си рано и за разочарование на Григорий взводът му беше сред първите.

Налагаше се да измисли нещо друго.

Нагази в реката и тридесет и петимата мъже от взвода му го последваха. Водата беше студена, обаче времето беше слънчево и топло и хората нямаха нищо против да се понамокрят. Григорий се движеше бавно, войниците му също — държаха се зад него и чакаха да видят какво ще направи.

Реката Стоход беше широка и плитка и те стигнаха отсрещни бряг, без да се намокрят от бедрата нагоре. Григорий със задоволство забеляза, че вече са изпреварени от по-нетърпеливи войници.

Когато стъпиха на тясната пътека през блатото, трябваше да вървят със същата стъпка като останалите и Григорий не можеше да изпълни намерението си да изостанат. Почваше да се тревожи. Не искаше хората му да са част от тази тълпа, когато австрийците открият огън.

След като извървяха около миля, пътеката се стесни още и хората отново се забавиха — вече се движеха в колона по един. Григорий не пропусна сгодния случай. Уж нетърпелив заради забавянето, той излезе от пътеката и нагази в тинята и калта. Хората му начаса го последваха. Взводът зад тях мина напред и затвори празното място.

Водата стигаше до гърдите на Григорий. Калта беше лепкава. Придвижването през блатото беше бавно и, точно според очакванията му, неговият взвод изостана.

Поручик Кирилов видя какво става и гневно кресна:

— Ей, вие там! Върнете се на пътеката!

Григорий се провикна в отговор:

— Слушам, Ваше високоблагородие!

Обаче поведе хората още по-далеч, преструвайки се, че търси твърда почва.

Поручикът изруга и се отказа.

Григорий оглеждаше терена внимателно, досущ като офицерите, но с друга цел. Офицерите търсеха австрийската армия, а той търсеше къде да се скрие.

Продължи да се движи, като позволяваше на стотици войници да го изпреварят. „Гвардейците са толкова наперени“, рече си той, „нека ги оставим да се бият.“

Късно сутринта чу и първите изстрели някъде далеч напред. Авангардът вече беше влязъл в сражение. Време беше да се крият.

Григорий стигна до малко възвишение, където земята беше по-суха. Другите части от ротата на майор Азов вече не се виждаха. Григорий застана на възвишението и викна:

— Прикрий се! Враг напред и вляво!

Нямаше никаква вражеска позиция и хората му знаеха това, обаче се проснаха на земята, зад храсти и дървета, и насочиха пушките си към склона на възвишението. Григорий даде един изстрел в шубраците на около петстотин метра от тях, в случай че е имал лошия късмет да подбере място, където наистина има австрийци. Никой не отговори на стрелбата.

Григорий доволно заключи, че са в безопасност, докато стоят тук. С напредването на времето бяха възможни две неща. Най-вероятно след няколко часа руските войници щяха да се запрепъват обратно през блатото, понесли ранените и преследвани от противника. В този случай взводът на Григорий щеше да се присъедини към отстъплението. Втората възможност беше към здрачаване Григорий да прецени, че русите са спечелили сражението, и да отведе хората си напред да се включат в отпразнуването на победата.

А през това време единственият проблем беше да накара войниците да продължат да се преструват, че водят престрелка с австрийците. Дотягаше да лежиш час след час на земята и да зяпаш пред себе си, сякаш търсиш противника. Хората бяха склонни да почнат да ядат, да пият, да пушат, да играят карти или да дремят, което някак разваляше илюзията.

Ала още преди да се настанят удобно, поручик Кирилов се появи на няколкостотин метра отдясно на Григорий, от другата страна на някакво езерце. Григорий изпъшка — можеше да провали всичко.

— Войници, какво правите? — извика Кирилов.

— Залегнете, ваше благородие! — отвърна Григорий.

Исак стреля във въздуха и Григорий залегна. Същото стори и Кирилов, след което се върна, откъдето беше дошъл.

— Винаги работи — ухили се Исак.

Григорий не беше така уверен. Кирилов не изглеждаше доволен, а раздразнен, като че знаеше, че го лъжат, но не можеше да прецени какво да направи по въпроса.

Григорий се заслуша в тътена, трясъка и рева на далечната битка. Прецени, че се води на около миля от него и не се мести.

Слънцето беше високо в небето и изсуши мокрите му дрехи. Григорий почна да огладнява и задъвка парче сухар от порциона, като избягваше болезненото място на избития от Азов зъб.

Когато мъглицата се вдигна, той забеляза немски самолети — летяха ниско на около миля напред. Доколкото можеше да прецени по звука, обстрелваха с картечници онези отдолу. Гвардейците, стълпени на тесните пътеки или газещи в тинята, трябва да бяха ужасяващо лесни мишени. Радостта на Григорий, че се е погрижил хората му да не са там, се удвои.

По някое време следобед шумът от битката сякаш се приближи. Русите отстъпваха. Григорий се подготви да нареди на хората си да се включат в отстъплението. Но не още. Не искаше да бият на очи. Бавното отстъпление беше също толкова важно, колкото и бавното настъпление.

Далече отляво и отдясно забеляза неколцина откъснати войници, които газеха през блатото към реката. Някои бяха видимо ранени. Отстъплението беше започнало, но армията още не беше обърната напълно в бягство.

Някъде отблизо Григорий чу цвилене. Кон — значи имаше и офицер. Григорий незабавно откри огън по въображаемите австрийци. Взводът му го последва и се разнесе тракането на разпокъсаната стрелба. После Григорий се огледа и забеляза как майор Азов гази през калта на едър сив хунтер. Азов крещеше по група отстъпващи войници да се връщат в боя. Те поспориха с него, докато не извади пистолета си — револвер Наган, също като на Лев, ненужно забеляза Григорий. Насочи го към войниците и те неохотно се обърнаха и тръгнаха по стъпките си.

Азов прибра оръжието си и тръгна в тръс към позицията на Григорий.

— Какво правите тука, глупаци?

Григорий остана залегнал, обаче се претъркули и презареди пушката, тикайки патронника с престорена припряност.

— Вражеска позиция в горичката напред, Ваше благородие. По-добре слезте от коня, господине, могат да Ви видят.

Азов остана на седлото.

— И какво правите? Криете ли се от тях?

— Негово благородие поручик Кирилов ни нареди да ги унищожим. Пратих патрул да ги заобиколи отстрани, а ние го прикриваме.

Азов не беше чак толкова глупав.

— Май не отговарят на огъня.

— Заковали сме ги.

Майорът поклати глава.

— Изтеглили са се. Ако въобще са били там.

— Не мисля така, Ваше височество. Стреляха по нас само преди миг.

— Там няма никой — извиси глас Азов. — Прекрати стрелбата! Войници, прекратете стрелбата!

Взводът на Григорий спря да стреля. Войниците загледаха майора.

— По моя команда — напред! — нареди Азов и извади пистолета.

Григорий не знаеше какво да прави. Очевидно битката се беше превърнала в катастрофа, както той беше предвидил. След като я беше избягвал цял ден, не искаше да рискува живота на хората си сега, когато явно всичко беше свършило. Но прекият сблъсък с офицерите винаги е опасна работа.

В същия миг група войници изскочиха от мястото, където Григорий лъжеше, че има вражеска позиция. Той зяпна от изненада. При вида на униформите им обаче разбра, че не са австрийци, а отстъпващи руси.

Но Азов не промени решението си.

— Това са страхливци и дезертьори! — викна той. — Атака!

И почна да стреля по своите.

Войниците от взвода на Григорий бяха сащисани. Офицерите често заплашваха, че ще стрелят по частите, които не желаят да влизат в бой. Но никога досега хората на Григорий не бяха получавали заповед да стрелят по своите. Гледаха към него и чакаха да ги поведе.

Азов насочи оръжието си към Григорий:

— Атака! Избийте предателите!

Григорий взе решение.

— Точно така, войници! — провикна се той. Изправи се. Обърна гръб на приближаващите се руси, огледа се и вдигна пушката. — Е чухте какво каза майорът!

Завъртя пушката, сякаш се кани да се обърне, и после я насочи към Азов.

Ако ще стреля по своите, ще убие офицер, а не войник.

Азов застина и се вторачи в него. В същия миг Григорий натисна спусъка.

Първият изстрел попадна в коня и добичето се препъна. Това спаси живота на Григорий, понеже Азов стреля по него, но внезапното движение на коня попречи на точността му. Григорий механично презареди и стреля пак.

Вторият изстрел пропусна. Григорий изруга. Вече наистина беше в опасност. Но и майорът беше в опасност.

Азов се бореше с коня си и не можеше да се прицели. Григорий следеше в мерника олюляването на майора. Стреля трети път и го улучи в гърдите. Гледаше го как бавно пада от коня. Изпита мрачно доволство, когато тежкото тяло пльосна в кална локва.

Конят тръгна нестабилно, после внезапно седна като куче.

Григорий отиде при Азов. Майорът лежеше на гръб в калта, гледаше право нагоре и не шаваше. Беше още жив. Раната отдясно на гърдите му кървеше. Григорий се огледа. Отстъпващите войници засега бяха достатъчно далеч и не можеха да видят ясно какво става. Неговите хора му бяха напълно верни: неведнъж беше спасявал живота им. Опря дулото на пушката в челото на Азов.

— Това ти е за всички добри руси, които погуби, псе такова — каза той. После лицето му се изкриви в гримаса, той показа зъбите си и додаде: — И за моя зъб.

След това натисна спусъка.

Майорът се отпусна и престана да диша.

Григорий погледна хората си.

— За съжаление, майорът беше убит от врага. Изтегляй се!

Войниците му хукнаха с одобрителни викове.

Григорий пристъпи към коня. Животното се мъчеше да стане, но Григорий видя, че кракът му е счупен. Опря пушката до ухото му и изстреля последния си куршум. Конят падна настрани и не помръдна повече.

На Григорий му беше жал повече за животното, отколкото за Азов.

Побягна след своите войници.