Кен Фолет
Крахът на титаните (97)

III

Етел знаеше, че общото богослужение за всички деноминации е рядкост за абъроуенските християни. За уелсците доктриналните различия винаги бяха важни. Една група отказваше да празнува Рождество, понеже липсвали библейски доказателства за датата на събитието. Друга забраняваше на членовете да гласуват заради думите на апостол Павел „А нашето живелище е на небесата.“ Никой не искаше служба редом с хора от друга църква.

Ала след Срядата с телеграмите за кратко тези различия загубиха значението си.

Англиканският пастор на абъроуенската енория, преподобният Томас Елис-Томас, предложи обща възпоменателна служба. След всички телеграми броят на мъртвите бе двеста и единадесет. Понеже битката продължаваше, всеки ден се получаваха по едно-две нови съобщения. На всяка улица в града бяха загубили някого. При гъсто застроените редици миньорски жилища, опечалените бяха през няколко ярда.

Методистите, баптистите и католиците се съгласиха с предложението на енорийския пастор. По-малките групи навярно биха предпочели да останат настрана: Баптистите евангелисти, Свидетелите на Йехова, Евангелистите на Второто пришествие и параклиса „Витезда“. Етел наблюдаваше как баща й се бори със съвестта си. Ала никой нямаше желание да остане вън от събитието, което обещаваше да е най-голямата религиозна служба в историята на града. Затова накрая всички се включиха. В Абъроуен нямаше синагога, но младият Джонатан Голдман също бе сред загиналите, та малцината евреи в града решиха да присъстват на службата, макар че на тяхното изповедание нямаше да се даде участие.

Службата се проведе в неделя, в два и половина следобед в градския парк, известен като Отдиха, накратко от Зона за отдих. Градският съвет издигна трибуна за духовниците. Беше хубав, слънчев ден и на службата дойдоха три хиляди души.

Етел огледа множеството. Тук беше Пърсивал Джоунс с цилиндър. Освен кмет на града, той сега беше и депутат. Освен това беше почетен командир на Приятелите от Абъроуен и беше водил набирането на войници. С него бяха и неколцина други управители на „Селтик минерълс“ — „все едно имат нещо общо с героизма на загиналите“, с горчивина помисли Етел. Молдуин „Отиде до Мертир“ Морган се появи заедно със съпругата си, но според Етел те имаха право да са тук — синът им Роланд беше убит.

И тогава видя Фиц.

Първо не го позна. Видя княгиня Беа в черна рокля, следвана от дойка, която носеше малкия виконт Абъроуен — момченце на възрастта на Лойд. Заедно с Беа имаше един мъж с патерици. Левият му крак беше гипсиран и главата му беше омотана в превръзка, която скриваше лявото му око. След известно време Етел осъзна, че това е Фиц, и изненадано възкликна.

— Какво има? — попита я мама.

— Виж графа!

— Това той ли е? О, Боже, горкият.

Етел го гледаше. Вече не беше влюбена — той постъпи твърде жестоко. Но не можеше да остане безразлична. Беше целувала лицето под превръзката и беше милвала високото и силно тяло, което сега беше така жестоко осакатено. Фиц беше суетен — суетата бе най-простимата от множеството му слабости — и Етел знаеше, че мъката, която изпитва, щом се погледне в огледалото, е по-силна от болката от раните.

— Чудя се защо не си е останал у дома — каза мама. — Хората щяха да проявят разбиране.

Етел поклати глава.

— Прекалено горд е. Той е повел войниците към смъртта им. Трябваше да дойде.

— Добре го познаваш — отвърна мама и така погледна Етел, че тя се запита дали не подозира каква е истината. — Но предполагам, че той иска освен това хората да видят, че и висшата класа е пострадала.

Етел кимна. Мама беше права. Фиц беше арогантен и властен, ала странното беше, че същевременно жадуваше за уважението на обикновените хора.

Приближи се Дай Сатъра, синът на касапина.

— Много ми е приятно да те видя отново в Абъроуен — каза той.

Беше дребен човек в спретнат костюм.

— Как си, Дай? — попита Етел.

— Много добре, благодаря. Утре започват да прожектират нов филм на Чарли Чаплин. Харесваш ли го?

— Нямам време за кино.

— Защо утре вечер не оставиш момченцето у майка ти и не дойдеш с мен?

Веднъж Дай си пъхна ръката под полата на Етел. Бяха в кино Палас в Кардиф. Това се случи преди пет години, но по очите му Етел познаваше, че той не е забравил.

— Не, благодаря ти, Дай — твърдо отказа тя.

Дай още не беше готов да се откаже.

— Сега работя в мината, но след като тате се пенсионира поемам месарницата.

— Знам, че ще се справиш много добре.

— Има някои мъже, които не биха погледнали момиче с бебе продължи той. — Не и аз обаче.

Това беше малко снизходително, но Етел реши да не се обижда.

— Довиждане, Дай. Беше много любезно от твоя страна да ме поканиш.

Дай се усмихна дяволито.

— Ти си оставаш най-красивото момиче, което съм срещал.

Докосна периферията на шапката си и отмина.

— Че какво му е? Трябва ти съпруг, а той е добра партия! — възмути се мама.

Какво му беше наистина? Малко нисичък беше, но компенсираше ръста с очарованието си. Имаше добро бъдеще и беше готов да приеме детето на друг мъж. Етел се питаше защо бе толкова непоколебимо сигурна, че не желае да иде на кино с него. Дали все още не мислеше, че е твърде добра за Абъроуен?

Най-отпред имаше редица столове за елита. Фиц и Беа седнаха до Пърсивал Джоунс и Молдуин Морган и службата започна.

Етел вярваше мъгляво в християнството. Предполагаше, че има Бог, но и подозираше, че Той е по-сговорчив, отколкото баща й си представя. От пламенното му несъгласие с установените църковни институции, тя бе наследила единствено лека неприязън към статуи, тамян и латински. В Лондон понякога посещаваше Евангелския параклис „Голгота“ в неделните утрини, преди всичко защото тамошният пастор беше отявлен социалист и позволяваше църквата да се ползва от клиниката на Мод и за събрания на Лейбъристката партия.

В Отдиха нямаше орган, разбира се, така че не се наложи пуританите да потискат неодобрението си към музикалните инструменти. Етел научи от тате, че е имало спорове кой да започне пеенето — роля, която в този град беше по-важна от четенето на проповедта. В крайна сметка Абъроуенският мъжки хор беше построен най-отпред и неговият диригент, който не принадлежеше към някоя църква, отговаряше за музиката.

Хорът започна с хенделовия „Той ще нахрани стадото си като пастир“, популярен химн. Богомолците изпълниха безукорно акапелното произведение. Докато стотиците тенорови гласове се носеха над парка със стиха „И събра агнеците с десницата си“, Етел си даде сметка, че тази вълнуваща музика й е липсвала в Лондон.

Католическият свещеник прочете сто двадесет и деветия псалм, De profundis. Викаше с всички сили, но хората към края едва го чуваха. Англиканският пастор прочете „Съберете се да погребете мъртвите“ от Книгата за общи молитви. Дилис Джоунс, млад методист, изпя „Любов Божествена, по-висша от всички“ — химн, написан от Чарлс Уесли. Баптисткият пастор пък прочете Първото послание към Коринтяните, глава петнадесета, от двадесети стих до края.

Всички независими църкви трябваше да се представляват от един проповедник и изборът се спря на тате.

Той започна със стих от Посланието на свети апостол Павел до римляните, осма глава: „Но ако Духът на Оногова, който възкреси от мъртвите Иисуса, живее във вас, то, който възкреси Христа от мъртвите, ще оживотвори и смъртните ви тела чрез живеещия във вас Негов Дух.“. Тате имаше мощен глас, който се разнесе звучно из целия парк.

Етел се гордееше с него. Оказаната чест признаваше положението му на един от най-видните мъже в града, духовен и политически водач. При това изглеждаше добре — мама му беше купила нова черна вратовръзка, копринена, от магазина на Гуин Евънс в Мертир.

Говори за възкресението и отвъдния живот и Етел се поразсея, всичко това го бе чувала и преди. Тя допускаше, че има живот след смъртта, но не беше съвсем сигурна. Бездруго щеше да узнае, когато му дойде времето.

Леко раздвижване сред тълпата й подсказа, че тате може би се е отклонил от обичайните теми. Чу го да казва:

— Надявам се, преди решението тази страна да тръгне на война, всеки депутат да е потърсил искрено и с молитва в съвестта си, и да е намерил, че Господ го води. Кой обаче прати тези мъже в Парламента?

„Ще започне с политиката“, помисли си Етел. „Браво, тате. Това ще изтрие самодоволното изражение от лицето на пастора.“

— Всеки мъж в тази страна по принцип подлежи на военна служба. Ала не на всеки мъж е позволено да участва във вземането на решение да се тръгне на война.

Разнесоха се викове на съгласие.

— Законът изключва повече от половината мъже в тази страна от гласуването!

Етел каза на висок глас:

— И всички жени!

— Тихо сега! Татко ти приказва, не ти — обади се мама.

— Повече от двеста мъже от Абъроуен бяха убити на първи юли, на бреговете на река Сома. Чух, че жертвите от наша стана са повече от петдесет хиляди!

Тълпата зяпна от ужас. Не много хора знаеха това число. Татко го узна от Етел. Мод имаше приятели в Министерството на войната и те й бяха казали.

— Петдесет хиляди, от които двадесет хиляди мъртви — продължи тате. — И битката не е свършила. Ден след ден още младежи са убивани.

Обадиха се и несъгласни, но думите им бяха удавени от одобрителните викове. Тате вдигна ръка и ги смълча.

— Не казвам кой е виновен. Казвам само това. Подобно клане не може да е оправдано, когато на мъжете е отказано участието във вземането на решението за войната.

Англиканският пастор пристъпи напред в опит да прекъсне тате, а Пърсивал Джоунс неуспешно се помъчи да се покатери на трибуната. Тате обаче приключваше:

— Ако някога поискат от нас да отидем на война, това няма да бъде сторено без съгласието на всички.

— На жените наравно с мъжете! — извика Етел, но гласът й се загуби сред одобрителните възгласи на миньорите.

Пред тате вече се бяха изправили неколцина несъгласни с него, ала гласът му кънтеше над шумотевицата.

— Никога повече няма да водим война по заповедите на едно малцинство! Никога! Никога! Никога! — изрева тате.

После седна под тътена на аплодисментите.