Кен Фолет
Крахът на титаните (93)

III

Редникът Робин Мортимър беше ядосан:

— Шибана глупост — каза той, когато чу тракането на картечниците. — Трябваше да тръгнем по тъмно. Не можеш да пресечеш ничията земя посред бял ден, мама му стара. Дори не пускат димна завеса. Шибано самоубийство.

Войниците в сборния окоп бяха уплашени. Били се притесни от отпадането на духа на Абъроуенци. При прехода от квартирите до фронтовата линия преживяха първата си артилерийска атака. Не ги удари пряко попадение, но хората пред и след тях бяха направо смлени. Почти толкова лошо — минаха покрай няколко прясно изкопани ями, всяка дълбока точно шест стъпки, и се досетиха, че това са общи гробове, готови да приемат мъртвите от деня.

— Вятърът не е като за димки — спокойно обясни Пророка Джоунс. — Затова никой не използва и газ.

— Шибана луда работа — измърмори Мортимър.

Джордж Бароу каза приповдигнато:

— Големците знаят най-добре. Възпитани са да управляват. Викам да оставим на тях тия работи.

Томи Грифитс не можеше да подмине подобни приказки.

— Как може да вярваш в това, като са те пратили в изправителен дом?

— Хора като мен трябва да ги затварят — заинати се Джордж. — Иначе всички ще крадат. Може и мен да оберат!

Всички освен навъсения Мортимър се засмяха.

Майор Фицхърбърт се появи отново, с мрачно изражение и дамаджана ром. Лейтенантът им сипа дажбите в протегнатите тенекиени канчета от столовата. Били изпи своята без наслаждение. Огнената течност въодушеви мъжете, но не за дълго.

Били се бе чувствал така само първия си ден в мината, когато Прайс го остави сам и лампата му угасна. Тогава му бе помогнало видение. За съжаление Иисус се явяваше на момчета с трескаво въображение, а не на млади, прозаично мислещи мъже. Днес Били беше сам.

Върховното изпитание почти го беше застигнало. Може би оставаха минути. Щеше ли да запази хладнокръвие? Ако не издържеше — ако се свиеше на кълбо на земята и затвореше очи, или избухнеше в сълзи, или избягаше — щеше да се срамува до края на живота си. „По-скоро бих умрял“, помисли си той, „но ще се усещам ли така, когато стрелбата започне?“

Напреднаха с няколко крачки.

Извади портфейла си. Милдред му беше дала своя снимка. На фотографията беше облечена с палто и носеше шапка. Той предпочиташе да си я спомня такава, каквато беше онази вечер в спалнята.

Били се питаше какво ли прави Милдред сега. Беше събота, значи най-вероятно тя беше на работа, при Мани Литов, и шиеше униформи. Сигурно сега, късно сутринта, жените бяха спрели да си починат и Милдред им разправяше някоя смехория.

Били мислеше за нея непрекъснато. Нощта им заедно беше продължение на урока по целувки. Милдред му попречи да се държи припряно и напористо като бивол и му показа по-бавни и по-игриви начини, ласки, които бяха много по-приятни, отколкото той можеше да си въобрази. Целува пениса му, после го помоли и той да я целуне отдолу. Още по-хубаво, научи го да го прави така, че да я кара да вика от наслада. Накрая извади кондом от чекмеджето на нощното шкафче. Били никога не беше виждал, но беше чувал момчетата да приказват за така наречените „гумени джонита“. Милдред му сложи кондома и дори това действие се оказа вълнуващо.

Струваше му се като блян и трябваше час по час да си напомня, че е било истина. Нищо във възпитанието на Били не го беше подготвило за безгрижното и пламенно отношение на Милдред към секса и то беше за него като откровение. Родителите му и повечето хора в Абъроуен биха я определили като „неподходяща“ заради двете деца без никакви знаци за наличие на съпруг. Ала и шест деца да имаше, за Били това не беше от значение. Тя отвори пред него райските двери и той искаше единствено да се върне там. Повече от всичко искаше да оцелее днес и да види Милдред отново, да прекара още една нощ с нея.

Докато Приятелите от Абъроуен се тътреха напред и бавно приближаваха предния окоп, Били установи, че се поти.

Оуен Бевин заплака. Били го нахока:

— Стегни се, редник Бевин. Лошо е да се плаче, нали така?

— Искам вкъщи — отвърна Оуен.

— И аз, момче, и аз.

— Разрешете, господин ефрейтор, не мислех, че ще е нещо такова.

— Всъщност на колко години си?

— Шестнайсет.

— По дяволите. И как те взеха на служба?

— Казах на доктора на колко съм и той рече „Иди си и се върни утре сутрин. Височък си. Току виж до утре навършиш осемнайсет.“ И ми намигна, нали разбирате. Така научих, че трябва да излъжа.

— Копеле — заключи Били. Той огледа Оуен. Момчето щеше да е напълно безполезно на бойното поле. Трепереше и хлипаше.

Били се обърна към лейтенант Карлтън-Смит.

— Сър, Бевин е само на шестнайсет.

— Боже мой — рече лейтенантът.

— Трябва да го върнем. Тук само ще пречи.

— Не знам, не знам.

Карлтън-Смит изглеждаше объркан и безпомощен.

Били си спомни как Пророка Джоунс се постара да превърне Мортимър в свой съюзник. Пророка беше добър водач, мислеше с няколко хода напред и гледаше да предотвратява проблемите. За разлика от него, Карлтън-Смит явно не струваше, макар да беше по-старши. Както би казал тате, затова го наричат класова система.

След минута Карлтън-Смит отиде при Фицхърбърт и тихо му каза нещо. Майорът поклати отрицателно глава и Карлтън-Смит безпомощно сви рамене.

Били не беше научен да мълчи, щом види да се проявява жестокост.

— Момчето е само на шестнайсет, сър!

— Вече е твърде късно да казваш това — отвърна Фицхърбърт. — И не говори, когато не те питат, ефрейтор.

Били знаеше, че Фицхърбърт не го е познал. Той беше само от стотиците мъже, които работеха в мината на графа. Фицхърбърт не знаеше, че Били е брат на Етел. Както и да е, небрежното отношение го разгневи.

— Незаконно е — заинати се той. При други обстоятелства Фицхърбърт щеше да е първият човек, който да се разпростре по въпроса за спазването на закона.

— Аз решавам — раздразнено рече Фицхърбърт. — Затова аз съм офицерът.

Кръвта на Били кипна. Фицхърбърт и Карлтън-Смит си стояха в шитите по поръчка униформи, гледаха строго Били в неговия въшкарник и си въобразяваха, че всичко им е позволено.

— Законът си е закон — каза той.

Пророка тихо се обади:

— Забелязвам, че тази сутрин сте забравили бастуна си, майор фицхърбърт. Да пратя ли Бевин в щаба да Ви го донесе?

„Този компромис би опазил авторитета му“, помисли Били. „Браво, Пророк.“

Фицхърбърт обаче не се хвана.

— Не говори глупости.

Изведнъж Бевин се стрелна нанякъде. Провря се между войниците и в миг изчезна от поглед. Така внезапно хукна, че някои от мъжете се разсмяха.

— Няма да стигне далеч — каза Фицхърбърт. — И когато го хванат, няма да е толкова смешно.

— Той е дете!

Фицхърбърт измери Били с поглед.

— Как се казваш?

— Уилямс, сър.

Фицхърбърт се сепна, обаче бързо се овладя.

— Тук има стотици Уилямсовци. Първото ти име!

— Уилям, сър. Викат ми Били Двойния.

Фицхърбърт го изгледа сурово.

„Знае“, каза си Били. „Знае, че Етел има брат на име Били Уилямс.“ Той гледаше майора право в очите.

— Още една дума, редник Уилям Уилямс, и ще те обвиня в неподчинение.

Над главите им се разнесе свистене. Били се приведе. Иззад гърба му се разнесе оглушителен тътен. Разрази се вихрушка — наоколо се разлетяха буци пръст и парчета дъски от облицовката на окопа. Били чуваше викове. Изведнъж се озова проснат по очи на земята, без да знае дали е ударен, или се е хвърлил сам. Нещо тежко го удари по главата и той изруга. После до лицето му тупна ботуш. В ботуша имаше и крак. Нищо повече.

— Иисусе Христе — продума Били.

Изправи се. Беше невредим. Огледа хората от своето отделение — Томи, Джордж Бароу, Мортимър… всички ставаха на крака. Войниците почнаха да напират напред, понеже изведнъж фронтовата линия им се видя като път за спасение.

Майор Фицхърбърт извика:

— На място, войници!

— На място, на място — повтори Пророка Джоунс.

Натискът напред беше спрян. Били опита да отръска калта от униформата си. Тогава зад тях падна нов снаряд. Ако не друго беше по-далеч назад от първия, но това нямаше особено значение. Пак имаше тътен, вихрушка и дъжд от отломки и телесни части. Войниците почнаха да драпат вън от окопа от предната му страна и от двата края. Били и неговото отделение също тръгнаха да излизат. Фицхърбърт, Карлтън-Смит и Роланд Морган им крещяха да останат, ала никой не ги слушаше.

Бягаха напред и се стараеха да се отдалечат на безопасно разстояние от зоната, където падаха снарядите. Когато приближиха британските телени заграждения, забавиха ход, а от своя край на ничията земя направо спряха, осъзнавайки, че опасността пред тях е по-голяма от онази, от която избягаха.

Офицерите решиха да се възползват от положението и се присъединиха към войниците.

— Строй се! — нареди Фицхърбърт.

Били погледна Пророка. Сержантът повтори нареждането след кратко колебание.

— Строй се! Строй се! — викна той.

— Виж — каза Томи.

— Какво?

— От другата страна на заграждението.

Били погледна.

— Телата — додаде Томи.

Били видя. Земята беше осеяна с трупове в британски униформи в цвят каки. Едни бяха страшно обезобразени, други като че спяха кротко, трети бяха сплетени в прегръдка.

Бяха хиляди.

— Господ да ни е на помощ — прошепна Били.

Призля му. Що за свят? Защо Бог допуска това?

Рота А се строи и Били и рота Б заеха местата си зад нея. Ужасът на Били се превърна в гняв. „Граф Фицхърбърт и други като него бяха планирали това. Те отговаряха и те носеха вината за клането. Трябва да бъдат разстреляни“, ядно мислеше Били, „до последния проклетник.“

Лейтенант Морган наду свирката и войниците от рота А се понесоха напред като нападатели от отбор по ръгби. И Карлтън-Смит изсвири и Били тръгна с подтичване.

Тогава немските картечници откриха огън.

Хората от рота А почнаха да падат. Морган беше първи. Даже не бяха стреляли. Това не беше битка, а клане. Били огледа съседите си. Изпълни се с непокорство. Офицерите се бяха провалили. Време беше войниците да решават. По дяволите заповедите.

— Майната му — викна Били. — Прикрий се!

И се хвърли в един изровен от снаряд кратер.

Стените на дупката бяха кални, а на дъното беше събрана смрадлива вода, обаче Били с благодарност се притисна в тинята, докато над главата му прелитаха куршуми. След миг Томи се просна до него, последван от останалите войници от отделението. Другите отделения постъпиха като тях.

Фицхърбърт притича край дупката им.

— Напред, войници! — кресна той.

— Ще застрелям кучия син, ако го каже пак — рече Били.

После Фицхърбърт беше улучен от картечница. От бузата му бликна кръв, кракът му се сви и той рухна на земята.

Офицерите се излагаха на същите опасности като войниците. Били вече не се гневеше. Срамуваше се от британската армия. Как е възможно тя да е толкова безполезна? След всички вложени усилия, похарчени пари и дълги месеци планиране голямата офанзива се провали. Това беше унизително.

Били се озърна. Фиц лежеше в несвяст. Нито лейтенант Карлтън-Смит, нито сержант Джоунс се виждаха някъде. Войниците от отделението гледаха Били. Той беше само ефрейтор, но хората очакваха да им каже какво да правят.

Били се обърна към бившия офицер Мортимър.

— Какво мислиш…

— Не гледай мене, Тафи — сопна се Мортимър. — Ти си проклетият ефрейтор тук.

Били трябваше да измисли някакъв план.

Нямаше да поведе хората в отстъпление. И за миг не се спря на тази възможност. Така гибелта на другите войници щеше да е отишла напразно. „Трябва да извлечем нещо от всичко това“, помисли Били; „трябва да принесем някаква полза.“

От друга страна, нямаше да хвърли хората под картечния огън.

Нужно беше първо да огледа полесражението.

Свали каската, протегна ръка и я подаде над ръба на ямата като примамка, в случай че някой немец се е прицелил насам. Нищо не последва.

Подаде глава с очакването всеки миг някой куршум да прониже черепа му. И това не стана.

Погледна отвъд разделителната линия и нагоре по хълма зад немските телени заграждения чак до предните позиции на противника, вкопани в склона. Видя надничащите през отворите в насипа дула на пушки.

— Къде е проклетата им картечница? — обърна се той към Томи.

— Отде да знам.

Рота В притича край тях. Някои от войниците също се прикриха, обаче другите поддържаха строя. Картечницата пак почна да стреля по цялата им линия и войниците паднаха като кегли. Били вече не се потрисаше от видяното. Търсеше откъде идат куршумите.

— Видях я — каза Томи.

— Къде?

— Гледай право от тук към ония шубраци на върха на хълма.

— Добре.

— Виждаш ли къде тази линия пресича немския окоп?

— Аха.

— Сега малко вдясно.

— На какво разстояние… а, нищо, виждам ги гадовете.

Напред и малко надясно над немския насип стърчеше нещо като стоманен щит, а над него се подаваше характерната цев картечницата. На Били му се стори, че различава около дулото три каски, обаче трудно можеше да прецени със сигурност.

Реши, че стрелците съсредоточават огъня към отвора в британското телено заграждение. Неведнъж стреляха по британските войници, които се спущаха напред тъкмо оттам. Значи картечницата можеше да се нападне от друг ъгъл. Ако отделението на Били успееше да прекоси ничията земя по диагонал, щеше да се озове отляво на немската картечница, докато немците гледат надясно.

Намисли маршрут със спиране в три големи кратера, последният от които се намираше точно оттатък един унищожен участък от немското телено заграждение.

Нямаше представа дали това е правилна военна стратегия. Ала тази сутрин правилната стратегия доведе до гибелта на хиляди хора, значи можеше да върви по дяволите.

Смъкна се обратно в ямата и огледа останалите. Джордж Бароу беше стабилен стрелец въпреки младостта си.

— Когато картечарите пак открият огън, приготви се за стрелба. Спрат ли, започваш ти. Ако имаме късмет, ще се прикрият. Аз ще тичам до оная яма от снаряд ей там. Стреляй постоянно, докато изпразниш пълнителя. Имаш десет патрона — гледай да ти стигнат за половин минута. Докато немците подадат глави, аз би трябвало да съм в дупката — каза Били и после погледна останалите от отделението. — Чакайте пак да спрат, после хуквайте всички, а Томи ще ви прикрива. Третия път аз ще прикривам, а Томи ще може да дотича.

Рота Д се втурна в ничията земя. Картечницата затрака. Пушките и минохвъргачките също откриха огън. Сега обаче жертвите не бяха така многобройни, понеже повече войници се укриваха в ямите от снаряди, вместо да тичат под бурята от куршуми.

„Време е вече“, рече си Били. Казал беше на хората си какво ще направи и щеше да е прекалено срамно да отстъпи. Стисна зъби. „По-добре да умра, отколкото да се покажа страхливец“, помисли той за пореден път.

Картечният огън спря.

В миг Били скокна. Сега беше отлична мишена. Приведе се и хукна.

Чу как Бароу стреля зад него. Животът му беше в ръцете на този седемнадесетгодишен питомец на затвора за малолетни. Джордж стреляше стабилно: бум, две, три, бум, две, три — точно както му беше наредено.

Били тичаше възможно най-бързо под тежестта на екипировката. Ботушите му затъваха в калта, дъхът му излизаше накъсано, гърдите го боляха, а в ума му имаше само една мисъл — желанието да се движи по-бързо. Никога досега не се беше озовавал толкова близо до смъртта. Когато му оставаха няколко ярда до дупката, той метна пушката си вътре и се хвърли подире й, като че искаше да спре противников ръгбист. Приземи се на ръба на кратера и се търкули в калта. Не можеше да повярва, че е жив.

Чу откъслечни одобрителни възгласи. Хората от неговото отделение аплодираха спринта му. Удиви се как може да са така ведри сред това клане. Хората бяха направо удивителни.

След като си пое дъх, предпазливо надзърна над ръба. Беше притичал стотина ярда. Щеше да отнеме време да прекоси така цялото разстояние. Но противното беше равно на самоубийство.

Картечницата пак откри огън. Когато тя спря, Томи почна да стреля. Правеше като Джордж — спираше между изстрелите. „Колко бързо се учим, когато животът ни е в опасност“, рече си Били. Когато десетият, последен, куршум от пълнителя на Томи беше изстрелян, останалите от отделението се озоваха при Били в дупката.

— Елате от тази страна — викна той и ги подкани да минат напред. Немската позиция беше нависоко и Били се боеше, че противниците могат да ги забележат в задната част на кратера.

Опря пушката на ръба и се прицели в картечницата. След малко немците пак откриха огън. Когато спряха, почна той. Искаше някак да накара Томи да бяга бързо. Повече се тревожеше за него, отколкото за всички останали, взети заедно. Държеше пушката стабилно и стреляше през равни интервали от по пет секунди. Нямаше значение дали улучва някого. Достатъчно беше да накара немците да стоят долу, докато Томи тича.

Пълнителят удари на празно и Томи се приземи до Били.

— По дяволите. Колко пъти ще трябва да правим това? — попита той.

— Според мене още два — отговори Били, докато презареждаше. — После или ще сме достатъчно близо да им хвърлим ръчна граната, или ще сме едни шибани мъртъвци.

— Хайде сега, Били, недей псува — каза Томи с непроницаемо изражение. — Знаеш, че намирам това за безвкусица.

Били се разкикоти. После пък се чудеше как е могъл. „Седя в яма от снаряд, немската армия стреля по мене, а аз се хиля“, помисли той. „Бог да ми е на помощ.“

По същия начин се придвижиха до следващата дупка, но тя беше по-далеч и сега загубиха човек. Джоуи Понти беше улучен в главата, докато тичаше. Джордж Бароу го вдигна и го донесе, но Джоуи беше мъртъв. В черепа му зееше кървава дупка. Били се питаше къде ли е по-малкият брат на Джоуи, Джони Понти. Не го беше виждал, откак излязоха от сборния окоп. „Трябва аз да му съобщя“, каза си Били. Джони обожаваше батко си.

В дупката имаше и други мъртъвци. Три облечени в каки трупа се полюшваха в разпенената вода. Трябва да са били от първите в атаката. Били се запита как ли бяха стигнали толкова далеч. Вероятно просто шанс. Оръдията винаги пропускаха някого от първата вълна и забърсваха някого на връщане.

Други групи също наближаваха окопите на германците, като използваха същата тактика. Те подражаваха на отделението на Били, или — по-вероятно — мисълта им бе извървяла същия път. Бяха изоставили глупавия, нареден от офицерите пристъп в разгърнат строй и бяха измайсторили собствена, по-смислена тактика. Като следствие нещата не вървяха изцяло по желанието на немците. Подложени на обстрел, те вече не можеха да поддържат същия неспирен огън. Може би затова групата на Били стигна до последния кратер без повече жертви.

Всъщност към тях се присъедини още един човек. До Били легна напълно непознат войник.

— Ти пък откъде дойде, мамка му?

— Загубих си отделението — обясни човекът. — Изглежда знаете какво правите, затова ви последвах. Надявам се да нямате нищо против.

Говореше с акцент, който според Били можеше да бъде канадски.

— Хвърляш ли добре? — попита го той.

— Играл съм за училищния отбор по бейзбол.

— Добре. Когато кажа, гледай да уцелиш онова картечно гнездо с милсова бомба.

Били нареди на Петното Луелин и Алън Причард да хвърлят гранатите си, докато останалите от отделението водят прикриващ огън. Отново чакаха, докато картечната стрелба не спря.

— Сега! — изкрещя Били и стана.

От немския окоп се понесе малка вихрушка от пушечен огън. Петното и Алън, стреснати от куршумите, хвърлиха напосоки. И двете бомби не достигнаха отдалечения на петдесет ярда окоп — паднаха далеч от целта и експлодираха, без да нанесат щети. Били изруга — те просто оставиха картечницата незасегната, тя напълно очаквано отново откри огън и миг по-късно Петното рухна, когато град от куршуми разкъса тялото му.

Били се усещаше странно спокоен. Трябваше му секунда да се фокусира върху целта си и да протегне ръката съвсем назад. Определи разстоянието, все едно хвърляше топка в игра на ръгби. Смътно осъзнаваше, че канадецът, застанал до него, е също толкова хладнокръвен. Картечницата тракаше, хвърляше куршуми и се завъртя към тях.

Хвърлиха едновременно.

Гранатите попаднаха в окопа близо до гнездото. Чу се двоен гърмеж. Били видя как дулото на картечницата лети във въздуха и извика триумфално. Издърпа щифта от втората граната, затича се нагоре по наклона и изрева:

— Атака!

Въодушевлението течеше във вените му като опиат. Не осъзнаваше, че е в опасност. Нямаше представа колко немци може да са насочили пушките си към него. Останалите го последваха. Той хвърли втората си граната и те сториха същото. Някои гранати отлетяха напосоки, други паднаха в окопа и се взривиха.

Били достигна окопа. В този миг усети, че пушката му е преметната през рамо. Докато я премести в положението за стрелба, някой немец можеше да го застреля.

Но нямаше останали живи немци.

Бомбите бяха нанесли ужасно опустошение. Дъното на окопа бе застлано с мъртви тела и — най-страшната гледка — телесни части. Ако имаше оцелели при пристъпа немци, бяха отстъпили. Били скочи в окопа и най-накрая хвана пушката с две ръце в положение на готовност. Тя обаче не му трябваше. Не беше останал никои, по когото да стреля.

До него скочи Томи:

— Успяхме! — възторжено извика той. — Превзехме немски окоп!

Били изпитваше диво ликуване. Бяха опитали да го убият, но той уби тях. Чувстваше дълбоко удовлетворение, несравнимо с нищо, изживяно до момента.

— Прав си — каза той на Томи. — Направихме го.

Били бе поразен от качеството на немските укрепления. Оценяваше обезопасените конструкции с окото на миньор. Стените бяха укрепени с талпи, напречните изкопи бяха квадратни, а землянките — необичайно дълбоки, по двадесет, а понякога и по тридесет фута, с добре оформени входове и дървени стъпала. Това обясняваше оцеляването на толкова много немци след седем дни неспирен артилерийски обстрел.

Вероятно немците копаеха окопите си като мрежа, със съобщителни изкопи, които свързват фронта със складовите и обслужващи зони в тила. Били трябваше да се увери, че няма немски части в засада. Поведе останалите на разузнавателна обиколка с готови за стрелба пушки, но не откриха никого.

Системата от окопи свършваше на върха на хълма. Били се огледа оттам. Вляво от позицията им, зад тежко засегнат от снаряди участък, други британски части бяха превзели съседния сектор; от дясната им страна окопът свършваше и земята се спускаше в малка долчинка с поточе.

Погледна на изток в неприятелската територия. Знаеше, че на миля или две разстояние се намира още една система окопи — втората отбранителна линия на германците. Беше готов да поведе малката си група напред, но се поколеба. Не можеше да види други британски части в настъпление, а и предполагаше, че хората му почти са изразходвали мунициите си. „Ей сега през дупките от снаряди ще загромолят камионите и ще донесат още боеприпаси и заповеди за следващата фаза“, допусна Били.

Вдигна поглед към небето. Беше пладне. Войниците не бяха хапнали от снощи.

— Да видим дали немците не са оставили някаква храна каза той. Остави Мазния Хюит на хълма като наблюдател, в случай че германците контраатакуват.

Нямаше много за събиране. Явно немците не бяха добре хранени. Намериха само стар черен хляб и корав салам. Даже нямаше бира. Нали немците бяха прочути с бирата си.

Бригадният генерал беше обещал, че походните кухни ще последват нападащата армия, ала когато Били нетърпеливо отправи поглед отвъд ничията земя, не забеляза и помен от това.

Войниците седнаха да хапнат от своите сухари и консервирано солено говеждо.

Били трябваше да изпрати някого да докладва какво е свършило тяхното отделение. Но преди да успее да го направи, немската артилерия смени прицела си. В началото обстрелваше задните позиции на британците. Сега се съсредоточи върху ничията земя. Вулкани от пръст изригваха между британските и немските линии. Огънят беше толкова интензивен, че никой не би могъл да се добере жив до своите.

За щастие артилеристите избягваха собствените си предни позиции. Вероятно не знаеха кои участъци са превзети от британците и кои остават в немски ръце.

Отделението на Били не можеше да помръдне. Не можеха да продължат напред без муниции и не можеха да се върнат назад заради оръдейния обстрел. Оказа се обаче, че единствено Били се притеснява от това положение. Останалите се заловиха да търсят сувенири. Прибраха каските, значките и джобните ножчета. Джордж Бароу претърси всички убити и им свали часовниците, пръстените. Томи взе деветмилиметровия Лугер на някакъв офицер и кутия с патрони.

Доспа им се. Нищо чудно — не бяха спали цяла нощ. Били остави още двама на пост и позволи на останалите да дремнат. Беше разочарован. В първия си ден в боя беше спечелил малка победа и искаше да разкаже някому за това.

Вечерта обстрелът стихна. Били обмисли дали да не се върнат. Като че ли нямаше смисъл да правят друго, но в същото време той се боеше да не го обвинят в дезертьорство пред лицето на противника. Нямаше как да предвиди на какво са способни старшите офицери.

Ала германците решиха вместо него. Мазньо Хюит, съгледвачът на хълма, видя, че се задават от изток. Били забеляза голям отряд — петдесет или сто човека да тичат през долчинката към него. Хората му не можеха да удържат завзетата позиция без нови боеприпаси.

От друга страна, възможно беше да ги обвинят, че са отстъпили.

Били събра хората си.

Добре, момчета — подхвана той. — Стреляйте единично и щом ви свършат патроните, оттегляйте се.

Изпразни пушката си по немците, които още бяха на около половин миля извън обсег, после се обърна и хукна. Останалите направиха същото.

Прекосиха немските окопи и ничията земя по посока на залязващото слънце. Прескачаха мъртвите и се отстраняваха от пътя на санитарите, които прибираха ранените. Никой обаче не стреля по тях.

Когато стигна британската страна, Били скочи в един окоп, който беше претъпкан с мъртви, ранени и изтощени оцелели — като него. Видя майор Фицхърбърт на носилка. Лицето му беше покрито с кръв, но очите му бяха отворени, той беше жив, дишаше. „А, ето един, когото не бих имал нищо против да загубим“, рече си Били. Много войници просто седяха или лежаха в калта и зяпаха в нищото, зашеметени от ужас и парализирани от умора. Офицерите се мъчеха да организират връщането на войниците и на телата на загиналите към задните позиции. Нямаше усещане за победа, никой не се движеше напред, офицерите дори не поглеждаха бойното поле. Голямата атака се оказа провал.

Хората от отделението на Били скочиха подире му в окопа.

— Каква издънка — продума Били. — По дяволите, каква издънка.