Кен Фолет
Крахът на титаните (92)

II

Беше малко след два сутринта и Фиц напрегнато наблюдаваше как Осми батальон се строява на две мили зад британската предна линия. Боеше се, че тези новобранци ще го опозорят, но това не се случи. Държаха се чинно и с лекота изпълняваха заповедите.

Възседнал коня си, бригадният генерал направи кратко обръщение към бойците. Фенерчето на един сержант го осветяваше изотдолу и той приличаше на злодей от американски филм.

— Нашата артилерия унищожи немските заграждения — заяви той. — Когато стигнете оттатък, ще намерите само мъртви немци.

Нечий уелски глас промърмори наблизо:

— И като по чудо шибаните немци отвръщат на огъня ни даже и мъртви.

Фиц огледа редиците в търсене на нахалника, но не го откри в тъмнината.

Бригадният генерал продължи:

— Превземете техните окопи и ги обезопасете, а полевите кухни ще дойдат подире ви и ще ви нахранят.

Рота Б се отправи към бойното поле, поведена от взводните сержанти. Тръгнаха през полето, оставяйки пътя чист за превозни средства. Още щом закрачиха, подхванаха химна „Поведи велики Йехова“. Гласовете им звучаха в нощта някое време, като се изгубиха от поглед в мрака.

Фиц се върна в щаба на батальона. Една открита камионетка чакаше да откара офицерите на фронтовата линия. Фиц седна до лейтенант Роланд Морган, сина на управителя на абъроуенската мина.

Фиц правеше всичко по силите си да не позволява пораженческите приказки, ала не можеше да не се запита дали бригадният генерал не отиде твърде далеч в другата посока. Нито една армия никога не беше провеждала толкова мащабна офанзива и никой не можеше да бъде сигурен в изхода. Седемдневният артилерийски обстрел не унищожи противниковите заграждения: германците продължаваха да отговарят на огъня, както саркастично изтъкна онзи неизвестен войник. Всъщност и Фиц беше подчертал същото в един свой доклад. В резултат полковник Хърви го попита да не би да е уплашен.

Фиц се тревожеше. Когато онези в генералния щаб си затваряха очите за лошите новини, войниците гинеха.

Сякаш в потвърждение на това, на пътя зад камионетката избухна снаряд. Фиц се обърна и видя как чарковете на подобна на неговата камионетка политат във въздуха. Следващият я автомобил свърна в канавката и беше ударен от трети камион. Настана касапница, но шофьорът на камионетката на Фиц уставно не спря да помогне. Ранените трябваше да се оставят на санитарите.

В полето от двете страни на пътя заваляха снаряди. Немците се целеха в подстъпите към фронтовата линия, а не в самата нея. Трябва да бяха разбрали, че голямото настъпление започва — подобно мащабно придвижване на хора надали можеше да остане скрито от разузнаването — и със смъртоносна точност избиваха войниците, които още не бяха стигнали до окопите. Фиц потисна паниката, ала страхът му остана. Рота Б можеше и да не се добере до бойното поле.

Фиц стигна до сборния пункт без други инциденти. Тук вече имаше няколко хиляди човека. Подпираха се на пушките си и тихо разговаряха. Фиц дочу, че някои групи вече са почти унищожени от артилерията. Той чакаше и мрачно се питаше дали неговата рота още съществува. Но за негово облекчение Приятелите от Абъроуен пристигнаха невредими и се строиха. Фиц ги поведе за последните няколкостотин ярда до сборния окоп на фронтовата линия.

Тук им оставаше само да чакат началото на нападението. В окопа имаше вода и гетрите на Фиц скоро подгизнаха. Вече не се позволяваше пеене — можеше да се чуе от позициите на противника. И пушенето беше забранено. Някои от хората се молеха. Един висок войник извади военната си книжка и взе да попълва страницата за завещанието под тесния лъч светлина от фенерчето на сержант Илайджа Джоунс. Пишеше с лявата ръка и Фиц го позна — Морисън, лакей в Тай Гуин и подавач в отбора по крикет.        Съмна рано — току-що беше отминал Еньовден. С появата на светлината някои от войниците извадиха снимки, съзерцаваха ги или ги целуваха. Изглеждаше сантиментално и Фиц не бързаше да последва примера им, обаче след малко го стори. Фотографията бе на сина му Джордж, когото наричаха Бой. Вече беше на годинка и половина, но портретът бе направен на първия му рожден ден. Беа сигурно го беше завела във фотографско студио, понеже зад детето имаше безвкусна драперия с изображение на цветна полянка. Не приличаше много на момченце с бялата рокличка и шапчица; но беше здрав и щеше да наследи титлата, ако Фиц загине днес.

Фиц предполагаше, че сега детето и Беа са в Лондон. Беше юли и светският сезон продължаваше, макар и не много пищно — как иначе дебютантките биха се запознали с подходящите съпрузи?

Стана по-светло и слънцето се показа. Стоманените каски на Приятелите от Абъроуен лъщяха, а щиковете им отразяваха новия ден. Повечето от хората не бяха влизали в сражение. Какво ли бойно кръщение им предстоеше? Победа или загуба?

С изгрева британците започнаха страховит бараж. Артилеристите правеха всичко по силите си. Може би това последно усилие щеше най-сетне да разруши немските позиции. Навярно за това се молеше генерал Хейг.

Абъроуенци не бяха в първата вълна, но Фиц излезе напред да огледа бойното поле и повери Рота Б на лейтенантите. Проправи си път през чакащите войници към първия окоп, изправи се на мястото за стрелба и погледна през отвора между натрупаните чували с пясък.

Лъчите на слънцето разпръснаха утринната мъглица. Тъмният дим от взривените снаряди се открояваше на синьото небе. Фиц установи, че предстои красив френски летен ден.

— Хубаво време за изтребване на немци — каза той, без да се обръща към някого.

Остана напред, докато часът на нападението приближаваше. Искаше да види какво ще стане с първата вълна. Сигурно можеше да научи още някои уроци. Макар да беше офицер във Франция от близо две години, днес Фиц за пръв път щеше да поведе хора в бой и повече се боеше от това, отколкото от смъртта.

Всеки войник получи дажба ром. Фиц също пи. Въпреки че сгря стомаха му, ромът като че го напрегна повече. Часът на нападението беше седем и половина. Когато мина седем, хората притихнаха.

В седем и двадесет британските оръдия млъкнаха.

— Не! — каза Фиц високо. — Не още! Твърде рано е!

Никой не го слушаше, разбира се. Ала той бе ужасен. Прекратяването на стрелбата щеше да подскаже на немците, че нападението ще почне всеки момент. Те щяха да се изсипят от укритията, да измъкнат картечниците и да заемат позиции. „Нашите артилеристи дават на противника чисти десет минути да се подготви“, рече си Фиц. Трябваше да продължат да стрелят до последния възможен миг, седем и двадесет и девет минути и петдесет и девет секунди.

Но вече нищо не можеше да се направи по въпроса.

Фиц мрачно се питаше колко ли мъже ще загинат заради това недомислие.

Сержантите излаяха команди и войниците около Фиц се покатериха по ескаладните стълби и прехвърлиха насипа. Строиха се от вътрешната страна на британските телени заграждения. Намираха се на около четвърт миля от немската линия, но още никой не ги обстрелваше. За изненада на Фиц сержантите изреваха.

— Равнис! Равнение надясно!

Войниците взеха да се равняват като на парад, внимателно нагаждаха разстоянието помежду си и накрая се наредиха като кегли за боулинг. Разумът подсказваше на Фиц, че това е лудост. Така само се даваше на немците повече време за подготовка.

В седем и тридесет се чу свирката, всички сигналисти спуснаха флагчетата и първата редица войници тръгна напред.

Не тичаха бързо, понеже снаряжението им тежеше — допълнителни муниции, непромокаем чаршаф, храна и вода и по две милсови бомби на човек, тоест ръчни гранати с тегло два паунда всяка. Войниците подтичваха, газеха рововете от снарядите и минаваха през отворите в своите телени заграждения. Както им беше наредено, те разгърнаха строя и продължиха рамо до рамо през ничията земя.

Когато стигнаха средата, немските картечници откриха огън. Фиц видя как хората почват да падат секунда преди до слуха му да достигне познатото тракане. Падна един, после дузина, после двадесет, после още.

— Боже мой — промълви Фиц. Войниците падаха — още петдесет, още сто. Той втрещен наблюдаваше клането. Някои от ранените вдигаха ръце, други викаха или се гърчеха; трети пък просто се свличаха на земята като изпуснати мешки.

Това беше по-лошо от мрачните предсказания на Гуин Евънс, по-лошо от най-ужасните страхове на Фиц.

Преди да стигнат немските телени заграждения, повечето войници паднаха.

Отново се чу свирката и тръгна втората редица.