Кен Фолет
Крахът на титаните (83)

II

Реката Сома се виеше от изток на запад през Франция по своя път към морето. Фронтовата линия вървеше от север на юг и пресичаше реката недалеч от Амиен. На юг линията на Съюзниците се държеше от френските войски чак до Швейцария. На север по-голямата част от войските бяха на Великобритания и на страните от Британската общност.

Оттук на северозапад имаше почти двадесет мили хълмове. Немските окопи в този сектор бяха изкопани в склоновете им. А от един такъв окоп Валтер фон Улрих наблюдаваше британските позиции през своя мощен бинокъл Допелфернрор, произведен от фирмата Цайс.

Денят беше слънчев в началото на лятото и Валтер чуваше птичи песни. Ябълковите дървета храбро цъфтяха в една избегнала засега артилерийския обстрел овощна градина недалеч от него. „Хората са единствените животни, които изтребват събратята си с милиони и превръщат пейзажа в осеяна с кратери и опасана с бодлива тел пустиня. Може би човешката раса съвсем ще се самоунищожи и ще остави света за птиците и дърветата“, мислеше апокалиптично Валтер. „И може би така ще е по-добре.“

Като се върна към по-практичните неща, той отсъди, че високата позиция има множество преимущества. На британците щеше им се наложи да атакуват нагоре. А още по-полезна беше възможността германците да виждат всичко, което британците правят. И Валтер беше сигурен, че тъкмо сега те се готвят за мощен удар.

Тази подготовка трудно можеше да се прикрие. В продължение на месеци британците заплашително поправяха пътищата и железниците в този дотогава задрямал кът от френската провинция. Сега използваха тези снабдителни линии, за да докарат стотици тежки оръдия, хиляди коне и десетки хиляди войници. Зад фронтовата линия несекващ поток камиони и влакове стоварваха сандъци с муниции, варели прясна вода и бали слама. Валтер фокусира бинокъла върху един свързочен отряд — мъжете копаеха тесен окоп и развиваха грамадна макара, несъмнено телефонен кабел.

Сигурно имат големи надежди, хладно отсъди Валтер. Разходът на хора, пари и труд беше колосален. Той можеше да се оправдае само ако британците смятаха това да е решителната атака за изхода на войната. Валтер се надяваше да са прави, по един или друг начин.

Колчем погледнеше вражеската територия, той мислеше за Мод. В портфейла си носеше нейна снимка, изрязана от списанието Татлър. На снимката се виждаше Мод в драматично семпла бална рокля в хотел Савой, а надписът гласеше „Лейди Фицхърбърт винаги се облича по последната мода.“ Валтер предполагаше, че напоследък Мод не танцува много. Дали беше намерила своята роля във войната, както беше направила сестра му в Берлин? Грета носеше дребни подаръци на ранените във военните болници. Или пък, като майка му, която се беше оттеглила в провинцията и садеше в цветните лехи картофи заради недостига на храна?

Валтер не знаеше дали британците имат достатъчно храна. Германските кораби бяха затворени в пристанищата заради британската блокада, затова почти от две години в Германия нямаше внос по море. Британците обаче продължаваха да се снабдяват от Америка. От време на време немските подводници атакуваха презатлантическите кораби, но главното командване се въздържаше да започне така наречената „неограничена подводна война“ от страх да не вкара по този начин и американците във войната. Затова Валтер предполагаше, че Мод не е гладна като него. При това той се хранеше по-добре от цивилните си съотечественици. В някои германски градове имаше стачки и демонстрации срещу недостига на храна.

Нито Валтер беше писал на Мод, нито тя на него. Нямаше пощенски услуги между Германия и Великобритания. Единствената възможност за връзка можеше да се отвори, ако някой от двамата замине за неутрална страна — Съединените щати или Швеция навярно — и пусне писмото си оттам. За Валтер обаче засега не се беше появила такава възможност. Може би също и за Мод.

Измъчваше се от това, че не знае нищо за нея. Боеше се, че е болна, лежи в болница, а той не подозира. Копнееше войната да свърши, за да бъде отново с Мод. Отчаяно искаше победа за Германия, разбира се, но понякога просто не го беше грижа и за загубата, стига само Мод да е добре. Привиждаха му се кошмари как войната свършва, той отива в Лондон да я намери и му казват, че е мъртва.

Изтика тази страшна мисъл от ума си. Фокусира бинокъла върху по-близките британски позиции и почна да разглежда загражденията от бодлива тел от немската страна на ничията земя. Бяха в два пояса, всеки с ширина петнадесет стъпки. Бодливата тел беше здраво закрепена в земята с железни колове и не можеше лесно да се мести. Представляваше успокоително здрава преграда.

Валтер слезе от ръба на окопа и тръгна надолу по дълга дървена стълба към едно дълбоко укритие. Недостатъкът на позицията на хълма беше, че траншеите са по-видими за противниковата артилерия и за компенсация укритията в този сектор бяха вкопани дълбоко в песъчливата почва. Достатъчно дълбоко, та да доставят закрила от всичко с изключение на пряко попадение от най-големия възможен снаряд. Имаше пространство за укриване на всички по време на бомбардировка. Освен това, някои укрития бяха свързани и ако бомбардировката затрупаше някой изход, човек имаше откъде другаде да се измъкне.

Валтер седна на една дървена пейка и извади бележника си. В продължение на няколко минути той състави кратки записки за наблюденията си. Докладът му щеше да потвърди други разузнавателни сведения. Тайните агенти предупреждаваха за „голям натиск“, както се изразяваха британците.

Тръгна през лабиринта от окопи към дъното на позицията. Немците бяха построили три линии окопи, на по два или три километра една от друга. Така ако противникът ги изтласка от фронтовата линия, те биха могли да отстъпят към следващ окоп и в случай на неуспех — към трети. С голямо задоволство Валтер заключи, че каквото и да става, няма да има бърза победа за британците.

Намери коня си и се отправи към главната квартира на Втора армия. Пристигна там по обед. В офицерската столова с изненада се натъкна на баща си. Старецът беше в генералния щаб и сега сновеше между бойните полета точно както в мирно време пътуваше от една европейска столица към друга.

Ото изглеждаше остарял. Беше отслабнал — всички германци бяха отслабнали. Венецът коса около плешивото му теме беше толкова ниско остриган, че той изглеждаше гологлав. Ала беше пъргав и бодър. Войната му прилягаше. Допадаше му вълнението, бързането, светкавичните решения и непрестанното впечатление за спешност.

Ото никога повече не спомена Мод.

— Какво видя? — попита той.

— В този район ще има мощен удар до няколко седмици — отговори Валтер.

Баща му скептично поклати глава.

— Секторът на река Сома е най-добре защитената част от нашата линия. Ние държим височините и имаме три линии окопи. На война нападаш най-слабата позиция на противника, а не най-силната — даже и британците знаят това.

Валтер разказа какво е видял току-що: камионите, влаковете и свързочният отряд, който прокарва телефона.

— Вярвам, че това е измама — отговори Ото. — Ако това беше мястото на тяхното истинско нападение, щяха да се постараят да прикрият действията си по-добре. Тук ще направят маневра и после ще нанесат основния удар на север, във Фландрия.

Валтер попита:

— А фон Фалкенхайн в какво вярва?

Ерих фон Фалкенхайн беше началник на генералния щаб вече почти две години.

Ото се усмихна и рече:

— Фон Фалкенхайн вярва каквото му кажа аз.