Кен Фолет
Крахът на титаните (82)

I

Бащата на Били го попита:

— Може ли да си поговорим, моето момче?

Били се изуми. През последните близо две години, откакто момчето спря да посещава параклиса „Витезда“, двамата едва разговаряха. В къщицата на улица „Уелингтън“ властваше напрежение. Били почти беше забравил какво е да чува тихи и дружелюбни гласове в кухнята или даже шумни гласове, извисени в разгорещените им спорове от едно време. Тягостната атмосфера беше една от причините Били да се запише в армията.

А сега тонът на тате беше почти смирен. Били внимателно огледа лицето му. Видя същото — никаква нападателност, никакво предизвикателство, само молба.

Въпреки това, Били не беше готов да играе на същата мелодия.

— За какво? — попита той.

Баща му отвори уста за остра забележка, после явно се овладя.

— Бях твърде горделив. Това е грях. Може би и ти си горделив, но това е между теб и Бог, а не е извинение за мен.

— Отне ти две години да го разбереш.

— Щеше да ми отнеме повече, ако не се беше записал в армията.

Били и Томи бяха излъгали за възрастта си и миналата година се бяха записали доброволци. Постъпиха в Осми батальон на Уелските стрелци, известен като Приятелите от Абъроуен. Този тип батальони бяха нова идея. Мъжете от един и същ град оставаха заедно, за да се обучават и да се сражават редом с хора, с които са израснали. Смяташе се, че е добре за бойния дух.

Групата на Били премина едногодишно обучение, главно в един лагер край Кардиф. Беше му приятно. Оказа се по-лесно от работата в мината, пък и далеч по-безопасно. Наред с определено количество смазваща скука — обучението често означаваше чакане — в лагера имаше спортове, игри и цареше другарският дух на младежи, които усвояват нов начин на живот. В един продължителен период, когато нямаше какво да прави, Били случайно подхвана някаква книга. Оказа се, че чете пиесата Макбет. За своя изненада намери историята вълнуваща, а поезията — странно завладяваща. Езикът на Шекспир не го затрудни — беше прекарал толкова много часове в четене на английския от седемнадесети век на протестантската Библия. След това се запозна с всички произведения на Шекспир и препрочете най-хубавите пиеси по няколко пъти.

Обучението завърши и Приятелите получиха два дни отпуск, преди да заминат за Франция. Тате смяташе, че е възможно сега да вижда Били за последен път жив. Навярно затова си беше наложил да се смири и да поговори с него.

Били погледна часовника. Дошъл беше тук, само за да се сбогува с майка си. Планираше да прекара отпуска си в Лондон с Етел и с нейната привлекателна наемателка. Хубавото лице на Милдред с алените устни и изпъкналите зъби беше живо в ума му, откакто тя го сепна с думите „мама му стара, ти ли си Били“. Мешката му стоеше на пода до вратата, вързана и готова. Вътре бяха и събраните съчинения на Шекспир. Томи го чакаше на гарата.

— Имам да хващам влак — каза Били.

— Има много влакове — отговори тате. — Седни, Били… моля те.

Били не се чувстваше удобно, когато баща му беше в такова настроение. Тате може да беше твърде праведен, високомерен и остър, но поне беше силен. Били не искаше да го вижда как отслабва.

Дядо седеше на обичайното си място и слушаше.

— Хайде, Били, бъди добро момче — взе да го увещава той. — Дай на татко си възможност, а?

— Добре тогава — отвърна Били и седна край кухненската маса.

Майка му дойде от килера.

Замълчаха. Били знаеше, че може би никога вече няма да влезе в този дом. Когато се върна от военния лагер, той за пръв път видя, че къщата е малка, стаите са мрачни, а въздухът е натежал от въглищен прах и мирис на готвено. И най-вече след непринудените закачки в казармата той разбираше, че тук са го възпитали в пуританско благочестие, при което много от човешките и естествените неща не могат да намерят израз. Ала и така мисълта, че заминава, го натъжаваше. Тук всичко беше просто. Били вярваше в Бога, слушаше тате и имаше доверие на останалите работници долу в мината. Собствениците на мината бяха зли, профсъюзът бранеше хората и социализмът предлагаше по-светло бъдеще. Животът обаче не беше толкова прост. Били можеше и да се завърне на улица „Уелингтън“, но никога вече нямаше да е тукашното момче.

Тате допря длани, затвори очи и каза:

— Господи, помогни на раба Си да е смирен и покорен като Иисуса. — После отвори очи и продължи: — Защо го направи, Били. Защо се записа?

— Защото сме във война — рече Били. — Трябва да се сражаваме, независимо дали ни харесва или не.

— Нима не разбираш… — Тате спря и вдигна ръце в помирителен жест. — Нека започна отново. Нали не вярваш на вестниците, като пишат, че немците са злодеи, които изнасилват монахини?

— Не. Всичко, което пишат за миньорите, е лъжа, така че не очаквам да напишат истината за немците.

— Както виждам нещата, това е капиталистическа война, която няма нищо общо с трудовия човек. Но ти може да не се съгласиш.

Били се удиви от усилията на тате да поддържа помирителен тон. Досега не го беше чувал да казва може да не се съгласиш. Той отговори:

— Не знам много за капитализма, обаче навярно си прав. Въпреки това, немците трябва да бъдат спрени. Мислят, че им се полага да управляват света!

— Ние сме британци — каза тате. — Нашата империя владее повече от четиристотин милиона души. Една нищожна част имат правото на глас. Не управляват собствените си страни. Питай средния британец защо и той ще ти каже, че да управляваме низшите народи е наша съдба. — Тате разпери ръце в жест, който говореше Не е ли очевидно? — Били, момчето ми, не германците си мислят, че трябва да владеят света, а ние!

Били въздъхна. Съгласен беше с всичко това.

— Но ни атакуват. Причините за войната може да са погрени, но така или иначе трябва да воюваме.

— Колцина загинаха през последните две години? — попита тате. Той повиши глас, но не от гняв, а по-скоро от тъга. — Милиони! И това ще продължи, докато млади мъже са съгласни да се избиват взаимно така или иначе, както казваш.

— Ще продължи, докато някой победи, тъй мисля.

— Според мен се боиш хората да не решат, че те е страх — каза мама.

— Не — отговори Били, но мама беше права.

Имаше и друго, освен разумните му доводи за постъпването в армията. Както обикновено, мама четеше сърцето му. Вече близо две години Били слушаше и четеше, че здравите младежи като него са страхливци, ако не воюват. Така пишеха вестниците; така се говореше из магазините и кръчмите; в центъра на Кардиф хубави момичета раздаваха бели пера на всяко момче без униформа, а сержантите от наборните комисии подиграваха цивилните младежи по улиците. Били знаеше, че това е пропаганда, ала все пак се влияеше. Установи, че трудно понася мисълта хората да го вземат за страхливец.

Били си представяше как обяснява на момичетата с белите пера, че работата във въгледобивната мина е по-опасна от това да си войник. За повечето войници, с изключение на онези на фронтовата линия, вероятността да бъдат ранени или убити беше далеч по-малка, отколкото за миньорите. А и Великобритания се нуждаеше от въглища. С тях плаваха половината кораби от военноморския флот. Всъщност, правителството заяви, че не желае миньорите да влизат в армията. Ала нито един от тези аргументи нямаше значение. Щом облече коравите куртка и панталони, обу новите ботуши и наложи островърхото кепе, Били се почувства по-добре.

Тате каза:

— Хората мислят, че в края на месеца ще има голяма офанзива.

— Да. Офицерите не проронват и думичка, но всички останали приказват за това. Предполагам, това е причината изведнъж да се засилят да пращат толкова хора на фронта.

— Вестниците казват, че това може да е битката, която ще обърне хода на войната — началото на края.

— Е, да се надяваме.

— Би трябвало сега да разполагате с достатъчно боеприпаси благодарение на Лойд Джордж.

— Аха.

Предходната година имаше недостиг на снаряди. Вестникарските писания за „Скандала със снарядите“ едва не свалиха премиера Аскуит. Той състави коалиционно правителство, създаде нов пост — министър на боеприпасите — и го повери на най-популярния член на кабинета, Дейвид Лойд Джордж. Оттогава производството на муниции се увеличи.

— Гледай да се пазиш — рече тате.

Мама добави:

— Не бъди герой. Остави това на онези, които почнаха войната — висшата класа, консерваторите, офицерите. Прави каквото ти се каже, нищо повече.

Дядо се обади:

— Войната е война. Няма безопасен начин да я водиш.

Така те се сбогуваха с него. Били искаше да се разплаче, но сурово потисна желанието.

— Е, да тръгвам тогава — каза той и стана.

Дядо му стисна ръката. Мама го целуна. Тате също се ръкува с него, но се поддаде на порива си и го прегърна. Били не помнеше кога за последно баща му го е прегръщал.

— Бог да те благослови и да те пази, Били — каза тате просълзен.

Били почти загуби самообладание.

— Довиждане значи — отговори той. Взе си мешката. Чу мама да хлипа. Без да погледне назад, излезе и затвори вратата.

Пое дълбоко дъх и се успокои. После тръгна надолу по стръмната улица към гарата.