Кен Фолет
Крахът на титаните (8)

VI

Вечерята пожъна голям успех във всяко отношение. Беа сияеше — не би имала нищо против кралски посещения всяка седмица. Фиц посети леглото й и както очакваше, тя го прие с радост. Остана чак до сутринта и се измъкна току преди Нина да дойде с чая.

Беше се опасявал, че дебатът сред мъжете може да е бил твърде противоречив като за кралска вечеря, но тревогите му се оказаха напразни. Кралят му благодари на закуска с думите:

— Очарователна дискусия, изключително полезна. Точно на каквото се надявах. Тогава и Фиц грейна от гордост.

Докато пушеше пурата си след закуска и обмисляше разменените предния ден реплики, Фиц осъзна, че мисълта за война не го плаши. По навик я беше описал като трагедия, но всъщност нямаше да е нещо толкова лошо. Щеше да обедини нацията срещу общ враг и да потуши пламъците на недоволството. Стачките щяха да секнат, а и всякакви приказки за република щяха да се приемат като липса на патриотизъм. Може би дори жените щяха да мирясат с това тяхно право на глас. А и в лично отношение се чувстваше странно привлечен от подобни изгледи. Войната щеше да му даде възможност да е полезен, да докаже смелостта си, да служи на страната си, да се отплати някак за богатството и привилегиите, с които бе затрупван цял живот.

Новините от мините, които пристигнаха късно сутринта, приглушиха блясъка на празненството. Всъщност само един от гостите отиде в Абъроуен — Гас Дюър, американецът. При все това всички изпитваха непривичното чувство да са встрани от центъра на внимание. Обядът премина предимно в мълчание, а следобедните забавления не се състояха. Фиц се побоя, че кралят ще е недоволен от него, макар че младият граф нямаше нищо общо с работата на мината. Не беше нито управител, нито акционер в Селтик Минералс. Просто беше прехвърлил на компанията правата си за експлоатация на мините, а тя му плащаше възнаграждения под формата на фиксирана сума на тон въглища. Ето защо беше сигурен, че никой с всичкия си не би тръгнал да го обвинява. Все пак аристокрацията не биваше да се занимава с разгул, докато миньорите бяха хванати в капан под земята, а кралят и кралицата бяха на посещение. Следователно четенето и пушенето оставаха почти единствените приемливи занимания. Техни величества несъмнено щяха да скучаят.

Фиц се гневеше. Непрестанно загиваха хора: войници умираха в бой, моряци потъваха с корабите си, катастрофираха влакове, а хотели, пълни със спящи гости, изгаряха до основи. Защо трябваше да се случи инцидент в мините, точно докато кралят му беше на гости?

Малко преди вечеря Пърсивал Джоунс, кмет на Абъроуен и председател на Селтик Минералс, посети дома на графа, за да го извести за настоящото положение. Фиц попита сър Алън Тайт дали кралят не би желал да чуе доклада и получи утвърдителен отговор. Почувства облекчение — поне кралят щеше да има нещо за вършене.

Мъжете се събраха в малък салон, място за неофициални срещи и разговори, обзаведено с тапицирани столове, палми в саксии и пиано. Джоунс беше в черния фрак, несъмнено облечен за сутрешната литургия. Нисък, но претенциозен човечец, той приличаше на някаква наперена птица в двуредната си сива жилетка.

Кралят беше във вечерно облекло.

— Колко мило да ни посетите — отривисто рече той.

— Имах честта да стисна ръката на Ваше Величество през единадесета година, когато дойдохте в Кардиф за инвеститурата на Уелския княз.

— Радвам се да подновя запознанството ни, макар да съжалявам, че се наложи това да стане при подобни тъжни обстоятелства. Кажете ми с прости думи какво се е случило, все едно обяснявате на някой от Вашите колеги директори на по чашка в клуба.

„Умно“, каза си Фиц. Думите на краля зададоха правилния тон, въпреки че никой не предложи питие на Джоунс, нито пък го покани да седне.

— Толкова любезно от страна на Ваше Величество — Джоунс имаше кардифско произношение, по-остро от напевния говор в долините. — В мината имаше двеста и двадесет души по време на експлозията, по-малко от обичайното, понеже става въпрос за специална неделна смяна.

— Знаете точната бройка? — попита кралят.

— О, да, сър, записваме всеки, който слиза там.

— Извинете, че Ви прекъснах. Продължете, моля.

— И двете шахти са били увредени, но пожарникарските бригади са овладели пламъците с помощта на нашата система от пръскачки и са евакуирали хората — той погледна часовника си. — По информацията отпреди два часа са извадени двеста и петнадесет работници.

— Изглежда сте се справили с положението много ефикасно, Джоунс.

— Много Ви благодаря, Ваше Величество.

— Всички двеста и петнадесет човека ли са живи?

— Не, сър. Осмина са мъртви. Още петдесетима са ранени достатъчно сериозно, за да се нуждаят от лекар.

— Боже мой. Колко трагично.

Докато Джоунс обясняваше за издирването на петимата липсващи, Пийл влезе безшумно и доближи Фиц. Икономът беше официално облечен, готов за поднасянето на вечерята.

— Просто в случай, че представлява интерес, милорд… — подзе той много тихо.

— Кое? — прошепна Фиц.

— Камериерката Уилямс току-що се върна от мината. Брат й, изглежда, е станал нещо като герой. Може би кралят би искал да чуе и нейната история…

Фиц се позамисли. Уилямс навярно бе разстроена и можеше да каже нещо неуместно. От друга страна кралят сигурно би искал да говори и с някой, който е пряко засегнат. Реши да рискува.

— Ваше Величество, една от моите прислужници се е върнала от мината и може би носи по-скорошни вести. Нейният брат е бил под земята при експлозията. Дали бихте желали да я изслушате?

— Да, определено. Доведете я, моля.

След малко влезе Етел Уилямс. Униформата й беше покрита с въглищен прах, но лицето й беше чисто. Направи реверанс.

— Какви са последните новини? — попита я кралят.

— Простете, Ваше Величество. Петима души са приклещени в район Карнейшън от паднали скали. Спасителният отряд копае през отломките, но огънят още бушува.

Фиц забеляза как поведението на краля претърпява лека промяна при разговора с момичето. Докато Пърсивал Джоунс разказваше, кралят едва го поглеждаше и нетърпеливо потропваше с пръст по облегалката на стола си; Етел обаче той огледа открито и явно по-заинтересувано. Попита я внимателно:

— Какво казва брат ти?

— Експлозията на газа е подпалила въглищния прах и той гори в момента. Много мъже са се оказали пленени на работните си места, някои са се задушили. Брат ми и другите не са успели да ги спасят, защото не са разполагали с дихателни апарати.

— Не е така — рече Джоунс.

— Мисля, че е — възрази му Гас Дюър. Както винаги, американецът се държеше малко плахо, но се постара да говори настоятелно. — Разговарях с някои от мъжете, които излязоха от мината. Казаха, че шкафчетата с надпис „Апарати за дишане“, са били празни.

Той видимо потискаше гнева си.

Етел Уилямс добави:

— А не са успели да потушат пламъците, защото под земята не е имало достатъчно вода.

Очите й проблеснаха яростно, което се видя доста съблазнително на Фиц, и сърцето му прескочи.

— Има пожарна! — запротестира Джоунс.

Дюър пак се обади.

— Количка за въглища, пълна с вода, и ръчна помпа.

Етел Уилямс продължи:

— Искали са да променят посоката на вентилацията, но господин Джоунс не е осъвременил машините, както законът повелява.

Джоунс доби възмутен вид.

— Не беше възможно…

Фиц го прекъсна.

— Добре, Джоунс, това не е публичен разпит и Негово Величество просто иска да научи впечатленията на хората.

— Именно — потвърди монархът. — Но има нещо, за което се нуждая от Вашия съвет, Джоунс.

— Ще е чест…

— Планирах да посетя Абъроуен и някои от околните селца утре сутрин, както и собствената Ви особа в сградата на кметството. Но предвид обстоятелствата парадът ми се струва неуместен.

Седналият зад лявото рамо на краля сър Алън поклати глава и промърмори:

— Абсолютно невъзможно.

— От друга страна — продължи кралят, — би било погрешно да си тръгнем, без да покажа, че съм разбрал за катастрофата. Хората биха ни помислили за безразлични.

Фиц се досети, че съществува неразбирателство между краля и свитата му. Сигурно искаха от него да отмени визитата си с идеята, че това е най-малко рискованото решение; докато кралят чувстваше, че е необходимо да направи някакъв жест.

Настъпи мълчание, докато Пърсивал обмисляше предложението. Когато продума, рече само:

— Труден избор.

— Може ли да направя предложение? — намеси се Етел Уилямс.

Пийл се ужаси.

— Уилямс! — изсъска той. — Говори, само когато се обърнат към теб!

Фиц също се стресна от непочтителното й държание в присъствието на краля. Опита се да овладее гласа си и каза:

— Може би по-късно, Уилямс.

Кралят обаче се усмихна. За голямо облекчение на младия граф, той изглеждаше дори очарован от Етел.

— Защо да не чуем какво има да каже девойката?

На Етел само това й трябваше. Без да се бави, тя занарежда:

— Двамата с кралицата трябва да посетите вдовиците. Без паради, само една карета с черни коне. Много ще значи за тях. И всички ще си помислят колко сте благороден.

Тя прехапа устни и млъкна. Последното изречение беше нарушение на етикета. Кралят нямаше нужда да създава у хората впечатлението, че е благороден.

Сър Алън беше ужасен.

— Никога не се е правило — тревожно рече той.

Кралят обаче като че ли се заинтригува.

— Да посетим пострадалите — умислено повтори той. Обърна се към адютанта си. — Да му се не види, Алън, това е блестящо.

Да проявя съчувствие към страданието на поданиците. Без кавалкади, само една каляска. — Обърна се към камериерката. — Отлично, Уилямс. Благодаря ти, че се реши да го предложиш.

Фиц си отдъхна.