Кен Фолет
Крахът на титаните (74)

II

През юни 1915 година Америка се приближи с още една стъпка към войната.

Гас Дюър бе ужасен. Според него не трябваше Съединените щати да влизат в Европейската война. Американският народ и президентът Удроу Уилсън бяха на същото мнение. Ала по някакъв начин опасността наближаваше.

Кризата настъпи през май, когато немска подводница торпилира Лузитания, британски кораб със сто седемдесет и три тона пушки, муниции и снаряди. Освен това корабът превозваше две хиляди пътници, сред които сто двадесет и осем американски граждани.

Американците бяха потресени, сякаш бяха станали свидетели на убийство. Вестниците се тресяха от възмущение.

— Народът иска от Вас да направите невъзможното! — гневно рече Гас на президента, докато двамата се намираха в Овалния кабинет. — Искат да сте твърд с германците, без при това да рискувате влизане във войната.

Уилсън кимна в знак на съгласие. Вдигна поглед от пишещата машина и отговори:

— Нито един закон не гласи, че общественото мнение трябва да е разумно.

За Гас спокойствието на президента беше достойно за възхищение, ала и леко дразнещо.

— Как ще се справите с това, по дяволите?

Уилсън се усмихна и разкри грозните си зъби.

— Гас, да не би някой да ти е казал, че политиката е лесна?

В крайна сметка Уилсън прати до немското правителство остра нота с искане да се прекратят нападенията над корабоплаването. Президентът и съветниците му, в това число и Гас, се надяваха Германия да се съгласи на компромис. Гас не виждаше начин Уилсън да избегне ескалацията, ако германското правителство реши да отхвърли нотата. За Гас играта беше опасна и той установи, че му е трудно да остане така хладно дистанциран при преценката на рисковете, както, изглежда, беше президентът.

Докато дипломатическите телеграми пресичаха Атлантика, Уилсън замина за лятната си къща в Ню Хемпшър, а Гас отиде в Бъфало и отседна в дома на родителите си на авеню „Делауеър“. Баща му притежаваше и къща във Вашингтон, обаче в столицата Гас живееше в свой апартамент, а когато се прибираше в Бъфало, се наслаждаваше на удобствата на стопанисвания от майка му дом: сребърната купа със свежи рози на нощното шкафче, топлите кифлички за закуска; подменяните при всяко хранене искрящо бели ленени покривки; появата на току-що почистените и изгладени костюми в гардероба му, за чието отнасяне той и не подозираше.

Къщата беше обзаведена преднамерено просто — това беше отговорът на майка му на натруфената мода от времето на нейните родители. Мебелите бяха предимно Бидермайер — утилитарен немски стил, който напоследък преживяваше възраждане. На всяка от стените в трапезарията беше окачена по една хубава картина, а на масата стоеше троен свещник. Докато обядваха в първия ден след връщането на Гас, майка му каза:

— Предполагам, планираш да отидеш в бордеите да гледаш боксовите мачове?

— Нищо лошо няма в бокса — отвърна Гас. Боксът беше голямата му страст. Дори сам пробва, когато още беше изпълнен с дързостта на осемнадесетгодишните: дългите ръце му донесоха няколко победи, но не притежаваше инстинкт за тази работа.

— Толкова е canaille — презрително рече тя. Беше усвоила тази снобска дума, ще рече „ниска класа“, в Европа.

— Искам да се разсея малко от международната политика, ако мога.

— Днес следобед в галерията Олбрайт има лекция върху Тициан, ще показват и образи с магическия фенер — отбеляза майка му. Художествената галерия се помещаваше в бяла сграда в класически стил в парка „Делауеър“ и бе една от най-важните културни институции в града.

Гас беше израснал сред ренесансови картини и особено харесваше портретите от Тициан, но не се интересуваше особено от лекцията. Ала тъкмо подобни събития се посещаваха от богатите младежи в града и затова имаше голяма вероятност така Гас да поднови някои стари приятелства.

Галерията се намираше недалеч от дома на Дюърови, по авеню „Делауеър“. Гас влезе в атриума с колоните и си намери място. Както очакваше, сред публиката имаше негови познати. Озова се до изумително красиво момиче, което беше виждал и преди.

Гас й се усмихна бегло, а тя бодро рече:

— Забравили сте коя съм, нали, господин Дюър?

Той се почувства глупаво.

— А… Отсъствах от града известно време.

— Аз съм Олга Вялов — каза момичето и му подаде облечена в бяла ръкавица ръка.

— Разбира се — рече той.

Баща й беше руски имигрант. Първата му работа беше да изхвърля пияниците от един бар на улица „Канал“. Сега притежаваше цялата улица. Беше също така градски съветник и опора на руската православна църква. Гас беше срещал Олга няколко пъти, но не я помнеше толкова очарователна — или беше пораснала много бързо, или имаше друго.

— Чух, че работите за президента — отбеляза тя. — Какво мислите за господин Уилсън?

— Възхищавам му се от все сърце. Практичен политик, който обаче не е изоставил идеалите си.

— Колко е вълнуващо да си в центъра на властта.

— Вълнуващо е, но странното е, че не усещаш да си в центъра на властта. В една демокрация президентът е подчинен на гласоподавателите.

— Но не прави само това, което народът иска, нали?

— О, не, разбира се. Президентът Уилсън казва, че отношението на държавника към общественото мнение трябва да е като отношението на моряка към вятъра. Да го използва, за да тласка кораба в една или друга посока и никога да не се мъчи да върви право срещу него.

Олга въздъхна.

— Много ми се щеше да изуча тези неща, но баща ми няма да ме пусне в колеж.

— Несъмнено смята, че ще се научите да пушите и да пиете джин — ухили се Гас.

— А и на по-лоши неща — отвърна тя. Малко неприлична забележка от неомъжена жена. Изненадата навярно се бе изписала по лицето му, защото Олга бързо добави:

— Извинете ме, притесних Ви.

— О, никак. — Всъщност се чувстваше запленен. За да я накара да продължи да говори, попита — Какво бихте учили в колежа?

— Може би история.

— Обичам историята. Някой определен период?

— Искам да разбера собственото си минало. Защо се е наложило баща ми да напусне Русия? Защо Америка е толкова по-добра? Трябва да има причини.

— Така е! — Гас се вълнуваше, че толкова красиво момиче споделя неговото интелектуално любопитство. Изведнъж си представи как те са семейство, седят в нейния будоар след някое увеселение, разговарят за световната политика, докато се приготвят да си легнат, той самият е по пижама и наблюдава как тя спокойно сваля бижутата и се измъква от дрехите си… После срещна погледа й и доби усещането, че тя е отгатнала мислите му и се смути. Помъчи се да измисли какво да каже, но езикът му се върза.

Тогава пристигна лекторът и публиката притихна.

Гас се наслади на беседата повече, отколкото очакваше. Лекторът беше снел цветни диапозитиви Аутохром на няколко платна на Тициан и с помощта на магическия фенер ги прожектираше на голям бял екран.

Когато лекцията свърши, той искаше до поговори още с Олга, но му попречиха. Към тях приближи Чък Диксън, познат на Гас от училище. Чък беше чаровен и общителен и Гас му завиждаше. И двамата бяха на двадесет и пет, но в присъствието на Чък Гас се чувстваше като непохватен ученик.

— Олга, трябва да се видиш с братовчед ми — весело рече Чък. — Гледа те от другия край на залата.

После се усмихна дружелюбно на Гас.

— Съжалявам, че ще те лиша от омайващата компания, Дюър, но не можеш да я имаш цял следобед, нали разбираш.

Собственически улови момичето през кръста и го отведе.

Гас се почувства ограбен. Толкова добре му беше потръгнало с Олга. За него първите разговори с момичетата обикновено бяха най-тежки, а с нея вървеше добре. И сега Чък Диксън, който в училище все беше най-слаб в класа, просто тръгна с нея със същата леснина, с която би взел питие от подноса на келнера.

Докато се оглеждаше за други познати, към него приближи еднооко момиче.

Когато срещна Роза Хелмън за пръв път — на благотворителна вечеря в полза на градския симфоничен оркестър, където свиреше и нейният брат — Гас помисли, че му намига. Всъщност едното й око беше постоянно затворено. Иначе лицето й беше хубаво, а това правеше недъга още по-очевиден. Нещо повече, Роза се обличаше винаги със стил, като че в знак на предизвикателство. Днес носеше дръзко накривена сламена шапка и някак изглеждаше шик.

При последната им среща тя редактираше малотиражен радикален вестник, Бъфало Анархист. Затова я попита:

— Анархистите вълнуват ли се от изкуство?

— Сега работя за Ивнинг адвъртайзър — отвърна тя.

Гас се изненада.

— Наясно ли е редакторът с политическите ти убеждения?

— Убежденията ми вече не са толкова крайни. Той обаче знае историята ми.

— Предполагам, преценил е, че щом си успяла с един анархистки вестник, значи си добра.

— Каза ми, че ме е взел, защото имам повече топки от които и е двама негови мъже-репортери.

Гас знаеше, че тя обича да шокира, но дори така устата му зяпна.

Роза се засмя.

— Въпреки това още ме праща да отразявам изложби и модни ревюта. — После смени темата. — Как е работата в Белия дом?

Гас си даваше сметка, че всяка негова дума може да се появи в нейния вестник.

— Изключително вълнуваща. Мисля, че Уилсън е велик президент. Може би най-добрият, който някога сме имали.

— Как можеш да говориш така? Той е опасно близо до това да ни въвлече в европейската война.

Това отношение беше често срещано сред етническите немци, които естествено приемаха гледната точка на Германия, и сред левичарите, които искаха царят да бъде разгромен. Освен това, много хора, които не бяха нито немци, нито левичари, споделяха същото мнение. Гас отговори внимателно:

— Когато немски подводници убиват американски граждани, президентът не може…

Той щеше да каже „да си затваря очите“. Поколеба се, изчерви се и довърши:

— Да не обърне внимание.

Тя сякаш не забеляза смущението му.

— Но британците блокират немските пристанища в нарушение на международните закони и в резултат немските жени и деца гладуват. Междувременно войната във Франция е в застой, и двете страни не са помръднали с повече от няколко ярда през последните шест месеца. На немците им се налага да потапят британски кораби. В противен случай ще загубят войната.

Тя притежаваше впечатляващата способност да схваща сложните неща, затова Гас винаги разговаряше с нея с удоволствие.

— Изучавал съм международно право. Строго погледнато, британците не действат незаконно. Морските блокади бяха забранени с Лондонската декларация от 1909 година, обаче тя така и остана нератифицирана.

Роза не се оставяше да я оборят така лесно.

— Забрави юридическите подробности. Германците предупредиха американците да не пътуват с британски лайнери. Те пуснаха обява във вестниците, за Бога! Какво още можеха да направят? Представи си, че ние сме във война с Мексико и Лузитания е мексикански кораб, превозващ оръжия, с които да бъдат убити американски войници. Ще го пуснем ли да мине?

Добър въпрос, на който Гас не можеше да даде разумен отговор. Той каза:

— Е, държавният секретар Брайън е на твоето мнение. — Уилям Дженингс Брайън беше подал оставка заради нотата на Уилсън до германското правителство. — Той смяташе, че е достатъчно само да предупредим американците да не пътуват с кораби на някоя от воюващите страни.

Роза не искаше да го остави да се измъкне.

— Брайън разбира, че Уилсън е поел огромен риск. Ако германците не отстъпят сега, надали ще успеем да избегнем войната с тях.

Гас нямаше да признае пред една журналистка, че таи същите опасения. Уилсън беше изискал от германското правителство да се откаже от нападенията над цивилни съдове, да плати репарации и да не допусне случаят да се повтори — с други думи, да позволи на Великобритания свободно плаване, докато немските кораби останат затворени в пристанищата заради блокадата. Трудно човек можеше да си представи как някое правителство се съгласява с подобни искания.

— Обаче общественото мнение подкрепя стореното от президента.

— Общественото мнение може да е погрешно.

— Но президентът не може да го пренебрегва. Виж сега, Уилсън ходи по опънато въже. Иска да не се намесваме във войната, но не иска Америка да изглежда слаба на международната дипломатическа сцена. Според мен за момента успява да запази равновесие.

— А в бъдеще?

Ето това беше притеснителният въпрос.

— Никой не може да предвиди бъдещето — каза Гас. — Дори Удроу Уилсън.

— Отговор като от политик — засмя се Роза. — Далеч ще стигнеш във Вашингтон.

Някой друг я заговори и тя му обърна гръб.

Гас се отдалечи с усещането, че е участвал в боксов мач с равен резултат.

Част от посетителите бяха поканени на чай с лектора. Гас беше сред привилегированите, защото майка му подпомагаше галерията. Остави Роза и отиде в частната зала, където с удоволствие забеляза Олга. Несъмнено и нейният баща даваше пари за галерията.

Взе чаша чай и отиде при нея.

— Ако имате някога път към Вашингтон, с удоволствие ще Ви разведа из Белия дом.

— О! А можете ли да ме представите на президента?

Искаше да отговори Да! Всичко бих направил! Но не прибърза да обещае нещо, което може и да не е в състояние да изпълни.

— Вероятно. Зависи колко ще е зает в момента. Когато седне пред машината и почне да пише речи или изявления за печата, никому не е позволено да го безпокои.

— Толкова се натъжих, когато жена му почина — рече Олга. Елън Уилсън се спомина почти преди година, малко след избухването на войната в Европа.

Гас кимна.

— Той беше съсипан.

— Но чух, че вече ухажва някаква богата вдовица.

Гас се посмути. Във Вашингтон беше публична тайна, че Уилсън се е влюбил с младежка страст в пищната госпожа Едит Голт едва осем месеца след кончината на съпругата си. Президентът бе на петдесет и осем, любимата му — на четиридесет и една. Сега бяха заедно в Ню Хемпшър. Гас беше сред малцината, които освен това знаеха, че преди месец Уилсън е предложил брак, но госпожа Голт още не е отговорила.

— Кой Ви каза това? — попита той Олга.

— Вярно ли е?

Гас имаше огромното желание да я впечатли с вътрешна информация, обаче успя да устои на изкушението.

— Не мога да приказвам за подобни неща — неохотно рече той.

— О, какво разочарование. Аз се надявах да чуя от Вас някоя клюка.

— Съжалявам, че измамих надеждите Ви.

— Не ставайте глупав. — Докосна ръката му и той се почувства като ударен от ток. — Ще правя събиране утре следобед, ще играем тенис. Вие играете ли?

Гас, с неговите дълги крайници, беше доста приличен играч.

— Да. Много обичам.

— Значи ще дойдете?

— С удоволствие.