Кен Фолет
Крахът на титаните (73)

I

Когато корабът навлезе в нюйоркското пристанище, на Лев Пешков му мина през ума, че Америка може и да не е толкова прекрасна, колкото твърдеше брат му Григорий. Той се подготви за ужасяващо разочарование, ала нямаше нужда. Америка бе всичко, на което той се надяваше — богата, оживена, вълнуваща и свободна.

Три месеца по-късно, в един горещ юнски следобед, той работеше в конюшните на един хотел в Бъфало и се грижеше за коня на един от гостите. Собственикът на мястото бе Йосиф Вялов, който беше сложил приличен на луковица купол на покрива на старата таверна Централ и я бе прекръстил на хотел Санкт Петербург, може би от носталгия по града, който бе напуснал като дете.

Подобно на много от руските имигранти в Бъфало, и Лев работеше за Вялов, но не го беше срещал. Ако въобще го срещнеше, не знаеше какво би казал. В Русия семейство Вялови измамиха като го зарязаха в Кардиф, и той още не можеше да го забрави. От друга страна, осигурените от петербургските Вялови документи без засечка прекараха Лев през американските имиграционни власти. Щом спомена името на Вялов в един бар на улица „Канал“, незабавно получи работа.

В продължение на година, откак бе слязъл в Кардиф, той говореше английски всеки ден и вече приказваше с лекота. Американците твърдяха, че има британски акцент, и някои от изразите, научени от него в Абъроуен, не им бяха познати — например специфичното означаване на тук и там, или особената форма на нали в края на изреченията. Той обаче можеше да каже почти всичко, което искаше, а момичетата бяха очаровани, щом им кажеше сладка моя.

Няколко минути преди шест, малко преди края на работата за деня, приятелят му Ник влезе в обора с цигара между зъбите.

— Фатима. Турски тютюн. Прелест — каза той и вдиша с преувеличена наслада.

Пълното име на Ник беше Николай Давидович Фомек, но тук му викаха Ник Форман. От време на време помагаше на Лев в игрите на карти, подобно на Спиря и Рис Прайс. Но основно се занимаваше с кражби.

— Колко? — попита Лев.

— В магазините върви по петдесет цента за кутия от сто цигари. За теб, десет цента. Продавай ги за двадесет и пет.

Лев знаеше, че Фатима е харесвана марка. Лесно щеше да продаде цигарите на половин цена. Огледа се. Шефът не се мяркаше наоколо.

— Става.

— Колко искаш? Имам пълен багажник.

Лев имаше долар в джоба си.

— Двадесет кутии. Давам ти един долар сега и един после.

— Не давам на кредит.

Лев постави ръка на рамото на Ник.

— Айде, приятел, можеш да ми вярваш. Нали сме авери?

— Двадесет тогава. Сега се връщам.

Лев намери в ъгъла стар чувал за зоб. Ник се върна с двадесет дълги и зелени тенекиени кутии с картинка на забулена жена на капака. Лев ги прибра в чувала и даде долара на Ник.

— Винаги е добре да помогнеш на сънародник — рече Ник и се изниза.

Лев почисти чесалото и инструмента за вадене на камъчета от копитата. В шест и половина пожела приятна вечер на главния коняр и се отправи към Първи район. Малко му беше чоглаво да мъкне чувал за зоб по улиците и се питаше какво би казал, ако го спре някой полицай и поиска да види какво носи. Но не се притесняваше твърде — успяваше да се измъкне с приказки от почти всяко положение.

Влезе в голям и много посещаван бар, Ирландския разбойник. Проправи си път сред навалицата, купи голяма бира и жадно изпи половината. После се настани до една група работници, които говореха на смесица от полски и английски. След малко попита:

— Някой тук да пуши Фатима?

Един плешивец с кожена престилка каза:

— Аха. Припалвам от време на време.

— Искаш ли да купиш цяла кутия на половин цена? Четвърт долар за сто цигари.

— Че какво им има?

— Нищо. Загубиха се. Някой ги намери.

— Малко рисковано звучи.

— Слушай. Остави си парите на масата. Няма да ги взема, докато не ми кажеш.

Мъжете вече проявиха интерес. Плешивият порови в джоба си и извади четвърт долар. Лев взе от чувала кутия цигари и му я подаде. Онзи отвори кутията. Извади сгънато листче хартия и го разгърна — беше снимка.

— Скивай, и бейзболна картичка има! — възкликна той. Сложи цигара в устата си, запали я. Усмихна се на Лев. — Добре, вземи си парите.

Друг мъж гледаше иззад рамото на Лев.

— Колко?

Лев му каза и мъжът купи две кутии.

За половин част продаде всичко. Бе доволен — превърнал бе два долара в пет за по-малко от час. На работа спечелването на три долара му отнемаше ден и половина. Може би утре щеше да купи още крадени кутии от Ник.

Взе си още една бира, изпи я и излезе. Остави празния чувал на пода. След като излезе, тръгна към района Лавджой — беден квартал на Бъфало, където живееха повечето от руснаците заедно с много италианци и поляци. Можеше да си купи пържола и да си я изпържи с картофи. Можеше да вземе Марга и да я заведе на танци. Можеше да си купи нов костюм.

Каза си, че трябва да ги прибави към цената на билета на Григорий за Америка, но гузно осъзнаваше, че няма да направи нещо такова. Три долара бяха капка в морето. Трябваше му някакъв наистина голям удар. Тогава можеше да прати парите на Григорий наведнъж, преди да се е изкушил да ги похарчи.

От унеса му го извади потупване по рамото.

Сърцето му подскочи виновно. Извърна се; очакваше да види полицейска униформа, но човекът, който го спря, не бе ченге. Едър мъж в гети, с накриво зараснал нос и агресивно изражение на лицето. Лев се стегна — такъв човек имаше само едно предназначение.

Мъжът го попита:

— Кой ти е казал да продаваш цигари в Ирландския разбойник?

— Просто се опитвам да изкарам някой долар — усмихнато отвърна Лев. — Надявам се да не съм обидил някого.

— Ники Форман ли беше? Чух, че гушнал цял камион цигари.

Лев нямаше да даде подобна информация на непознат.

— Не познавам такъв човек — отговори той с все още любезен тон.

— Не знаеш ли, че Ирландският разбойник е собственост на господин Ви?

Лев бе обзет от пристъп на гняв. Господин Ви трябва да беше Йосиф Вялов. Той изостави примирителния тон:

— Ами сложете знак.

— Не продаваш разни работи в баровете на господин Ви, докато той не ти разреши.

Лев сви рамене.

— Не знаех това.

— Това ще ти помогне да запомниш — каза мъжът и замахна с юмрук.

Лев очакваше удара и рязко се отдръпна назад. Ръката на бияча замахна в празното пространство, той залитна и загуби равновесие. Лев пристъпи напред и го изрита в пищяла. По принцип един юмрук беше слабо оръжие и въобще не можеше да се сравнява с обутия в ботуш крак. Лев ритна е всичка сила, но не достатъчно, за да счупи кост. Мъжът изрева гневно, отново замахна и пак пропусна.

Нямаше смисъл да удря такъв човек в лицето — вероятно бе загубил всякаква чувствителност там. Лев го ритна в слабините. И двете му ръце се събраха на чатала; той остана без въздух и се наведе напред. Лев го изрита в стомаха. Човекът отваряше и затваряше уста като златна рибка — не можеше да си поеме дъх. Лев отстъпи настрана и го изрита през краката. Онзи падна по гръб. Лев се прицели внимателно и го ритна в коляното, за да не може да се движи бързо, когато стане.

Запъхтян от усилието, той произнесе:

— Кажи на господин Ви, че трябва да е по-учтив.

Отдалечи се задъхан. Чу как зад гърба му някой подвиква:

— Ей, Иля, какво става с тебе, бе?

Две пресечки по-нататък дишането му се успокои, а пулсът се забави. „Йосиф Вялов да върви по дяволите“ — рече си той. „Мръсникът ме измами, но няма да му се дам да ме тормози.“

Вялов нямаше да разбере кой е пребил Иля. Никой в Ирландския разбойник не познаваше Лев. Вялов можеше и да откачи, но не можеше да направи нищо по въпроса.

Лев започна да се въодушевява. „Нокаутирах Иля“ — рече си той — „и нищо не ме уличава!“

Джобът му все още беше пълен е пари. Спря да купи две пържоли и бутилка джин.

Живееше на улица с порутени тухлени къщи, подразделени на малки апартаменти. На площадката пред съседната сграда седеше Марга и си пилеше ноктите. Тя беше хубава чернокоса рускиня на около деветнадесет с прелъстителна усмивка. Работеше като сервитьорка, но се надяваше да успее като певица. Няколко пъти я беше черпил, а веднъж я целуна. Тя отвърна на целувката му с желание.

— Здрасти, хлапе! — подвикна тя.

— На кого викаш хлапе? Какво ще правиш тая вечер?

— Имам среща — каза Марга.

Лев не й повярва. Никога не би си признала, че няма какво да върши.

— Зарежи го — продължи той. — Има лош дъх.

Тя се усмихна.

— Та ти дори не знаеш кой е!

— Ела ми на гости — и той повдигна книжната кесия. — Ще готвя пържоли.

— Ще си помисля.

— Донеси лед — и той влезе в къщата.

По американските разбирания апартаментът му беше беден, но на Лев му се струваше просторен и удобен. Имаше стая — комбинирана спалня и дневна, и кухня; имаше и течаща вода, и електричество — и това само за него! В Санкт Петербург такъв апартамент би служил за дом на десет или повече души.

Свали сакото си, нави ръкави и изми ръцете и лицето си на кухненската мивка. Надяваше се Марга да дойде. Тя беше негов тип момиче — винаги готова да се смее, да танцува или да се забавлява; не се тревожеше твърде много за бъдещето. Лев обели и наряза картофи, после сложи тигана на горещия котлон и постави в него бучка мас. Докато картофите се пържеха, тя се появи с голяма халба натрошен лед и направи питиета с джин и захар.

Лев отпи от своето и после нежно я целуна по устните.

— Добре е на вкус! — отбеляза той.

— Дързък си — каза му тя, но протестът й не беше сериозен. Лев си зададе въпроса дали ще може да я вкара в леглото.

Захвана да пържи месото.

— Впечатлена съм — призна тя. — Малцина мъже могат да готвят.

— Баща ми умря, когато бях на шест, а майка ми — когато бях на единадесет — обясни Лев. — Отгледа ме брат ми Григорий. Научихме се да се грижим сами за себе си. Не че в Русия сме яли пържоли.

Марга го попита за Григорий и докато вечеряха, Лев й разказа живота си. Повечето момичета се трогваха от историята на двете сирачета, които се борят да оцелеят, работят в голяма фабрика за локомотиви и плащат наем за легло. Лев гузно пропусна онази част с изоставената бременна приятелка.

Пиха второто питие в спалнята-дневна. Докато почнат третото, вече се мръкваше и Марга седеше на коленете на Лев. Той я целуна между глътките. Марга открехна устни да поеме езика му и Лев сложи ръка на гърдите й.

После вратата се отвори с трясък.

Марга изпищя.

Влязоха трима мъже. Марга скочи с викове от скута на Лев. Един от мъжете я зашлеви през устата с опакото на ръката си.

— Трай, кучко.

Марга хукна към вратата, притиснала кървящите си устни с две ръце. Оставиха я да излезе.

Лев скокна на крака и замахна към мъжа, който удари Марга. Попадението му беше добро, точно над окото. След това другите двама го грабнаха под мишниците. Яки бяха и Лев не можеше да се освободи. Докато го държаха, първият — явно водач на групата го удари няколко пъти в устата и стомаха. Лев изплю кръв и повърна пържолата.

Когато го омаломощиха и той вече изпитваше силни болки, тримата го извлякоха по стълбите и навън. До бордюра беше паркиран син Хъдзън със запален двигател. Хвърлиха го на пода отзад. Двама седнаха на задната седалка и стъпиха отгоре му, а третият се качи отпред и подкара.

Болката беше прекалено силна и Лев не можеше да мисли къде отиват. Заключи, че тримата работят за Вялов, обаче как го бяха окрили? Помъчи се да не се поддава на страха.

След няколко минути колата спря и мъжете измъкнаха Лев навън. Намираха се пред някакъв склад. Улицата беше пуста и тъмна. Лев долавяше миризмата на езерото и разбираше, че са близо до водата. С мрачен фатализъм заключи, че мястото е добро за убийство. Няма да има свидетели и трупът, вързан в чувал с няколко тухли, ще потъне със сигурност на дъното на езерото Ери.

Мъжете го завлякоха в склада. Лев опита да се стегне. Досега не се беше забърквал в такава неприятност. Не вярваше, че може да се отърве с приказки. „Защо правя такива работи“, питаше се той.

Складът беше пълен с нови автомобилни гуми, наредени на купчини по петнадесет или двадесет. Мъжете го отведоха между камарите към дъното на помещението и спряха пред една врата, охранявана от поредния здравеняк, който ги спря с вдигната ръка.

Никой не продумваше.

След минута Лев се обади:

— Гледам, че имаме да чакаме. Да ви се намира колода карти?

Мъжете дори не се усмихнаха.

Най-сетне вратата се отвори и излезе Ник Форман. Горната му устна беше подута и едното му око беше отекло и затворено. Когато видя Лев, Ник каза:

— Трябваше да го направя. Инак щяха да ме убият.

„Така значи“, рече си Лев, „открили са ме чрез Ник.“

Към вратата на кабинета приближи слаб очилат мъж. „Опредено не е Вялов“, помисли Лев — „този е твърде хилав.“

— Вкарай го, Тео — нареди слабият.

— Веднага, господин Найъл — отвърна водачът на биячите. Кабинетът напомни на Лев за уютната къщурка, където се беше родил. Вътре беше прекалено топло и задимено. На масичка в ъгъла бяха наредени икони.

Зад стоманено писалище седеше необичайно широкоплещест мъж на средна възраст. Беше облечен в скъп на вид ежедневен костюм, имаше якичка и вратовръзка, а на ръката, с която държеше цигарата, се забелязваха два пръстена.

— Каква е тая шибана смрад? — попита той.

— Съжалявам, господин Ви. Повърнато — каза Тео. — Взе да се репчи, трябваше да го поуспокоим и си върна обяда.

— Пуснете го.

Освободиха ръцете на Лев, но останаха до него.

Господин Ви го огледа.

— Получих съобщението ти — рече той. — Че би трябвало да съм по-любезен.

Лев събра смелост. Нямаше да умре с хленч.

— Вие ли сте Йосиф Вялов?

— Ей Богу, и тебе си те бива. Да ме питаш кой съм.

— Търсих Ви.

— Ти си търсил мен!

— Семейство Вялови ми продадоха билет от Петербург до Ню Йорк и ме зарязаха в Кардиф — каза Лев.

— Е, и?

— Искам си парите обратно.

Вялов го изгледа продължително. Накрая се засмя.

— Какво да правя, харесваш ми.

Лев затаи дъх. Означаваше ли това, че Вялов няма да го убие?

— Имаш ли работа? — попита го Вялов.

— Работя за Вас.

— Къде?

— В хотел Санкт Петербург, в конюшнята.

Вялов кимна.

— Мисля, че можем да ти предложим нещо по-добро.