Кен Фолет
Крахът на титаните (70)

I

Отидох при доктора — каза жената до Етел. — Казах му, че ме сърби оная работа.

Смехът се разнесе на вълнички из стаята. Намираха се на най-горния етаж на малка къща в източен Лондон, близо до Олдгейт. Двадесетте жени седяха пред шевни машини от двете страни на дълга работна пейка. Нямаше огън, а единственият прозорец беше здраво затворен заради февруарския студ. Дъските на пода бяха голи. Мазилката по стените се ронеше от старост и на места отдолу се подаваха летви. Стаята беше душна, ала сякаш никога не се стопляше и всички жени бяха с шапки и палта.

Тъкмо бяха спрели за почивка и за кратко педалите под краката им стихнаха. Жената до Етел беше на нейната възраст и се казваше Милдред Пъркинс, коренячка лондончанка. Милдред освен това живееше под наем в къщата на Етел. Иначе красивото й лице бе поразвалено от изпъкналите зъби. Неин специалитет бяха неприличните шеги. Тя продължи:

— И ми вика тоя доктор, вика ми, не трябва да говориш такива неща, това е мръсна дума.

Етел се подсмихна. Милдред успяваше за малко да поразвесели мрачните дванадесетчасови работни дни. Етел не беше чувала досега да се говори така. В Тай Гуин прислугата имаше добри маниери. А тези лондончанки говореха както си искат. Бяха на всякакви възрасти и от няколко националности; някои едва говореха английски, включително двете бегълки от окупираната от немците Белгия. Единственото общо между всички тях бе, че са достатъчно отчаяни да се съгласят с тази работа.

— И му викам, как да го кажа тогава, докторе? Той ми вика, кажи, че те сърби пръстът.

Шиеха британски военни униформи — хиляди куртки и панталони. Ден след ден от кроячницата на съседната улица докарваха в кашони ръкави, гърбове и крачоли от дебел плат в цвят каки, жените тук ги съшиваха и ги пращаха в друга малка фабрика, за да им пришият копчетата и да им прорежат илиците. Заплащането беше за свършена работа.

— И ми вика, пръстът през цялото време ли ви сърби, госпожо Пъркинс, или само от време на време?

Милдред спря, жените притихнаха в очакване на края.

— И му викам, не, докторе, само като пикая през него.

Жените избухнаха в смях и взеха да подвикват одобрително.

Тогава влезе едно слабичко дванадесетинагодишно момиче с прът на рамо. На пръта висяха двадесет големи чаши и халби. Детето внимателно постави пръта на пейката. В чашите имаше чай, горещ шоколад, бульон или редичко кафе. Всяка от жените имаше своя чаша. Два пъти на ден, преди и след пладне, те даваха на момичето Али по пени или половин пени и то отнасяше чашите в кафенето в съседната сграда да ги напълнят.

Жените отпиха от чашите, протегнаха ръце и крака и потъркаха очи. „Не е като да копаеш въглища“, рече си Етел, „ала е уморително да се привеждаш с часове над машината и да се взирай в бодовете.“ При това трябваше да се работи добре. Началникът Мани Литов, проверяваше всяка дреха и ако нещо не беше както трябва, не плащаше. Етел обаче подозираше, че Мани продава и дефектните униформи.

След пет минути в работилницата се появи и самият Мани, плесна с ръце и рече:

— Хайде, обратно на работа.

Жените пресушиха чашите и се върнаха на пейката.

Мани беше експлоататор, обаче жените казваха, че има и по-лоши от него. Поне не ги биеше и не искаше от тях сексуални услуги. Беше тридесетинагодишен, тъмноок и с черна брада. Баща му беше шивач, дошъл от Русия и отворил дюкян на „Майл енд роуд“. Там шил евтини костюми за банковите чиновници и разсилните от борсата. Мани научил занаята при него и сетне се заловил с по-амбициозно предприятие.

Войната се отрази добре на работата. От август до Коледа в армията се записаха един милион доброволци, а всеки от тях имаше нужда от униформа. Мани наемаше всяка шивачка, която успееше да намери. За щастие, в Тай Гуин Етел се беше научила да шие на машина.

Етел имаше нужда от работа. Макар че къщата й беше изплатена и освен това тя получаваше наем от Милдред, трябваше да пести за времето след раждането на детето. Онова, което научи, докато си търсеше работа, я изпълни с безсилен гняв.

За жените се откриваха разнообразни работни места, обаче Етел бързо разбра, че още не са равнопоставени с мъжете. Работа, за която мъжете получаваха три или четири паунда седмично, се предлагаше на жените за един паунд. При това с жените се държаха враждебно и ги напъждаха. Пътниците в автобусите не показваха билетите на жени-кондукторки, инженерите сипваха смазка в кутиите с инструменти на работничките, на жените се отказваше достъп до кръчмите при вратите на фабриките, където работеха. Етел се гневеше още повече, когато същите тези мъже наричаха жените мързеливи и повлекани, ако децата им ходеха дрипави.

Най-накрая, неохотно и ядно, тя се залови със занаят, в който обичайно наемаха жени, и се закле да промени несправедливата система, преди да умре.

Разтри гърба си. Трябваше да роди след една или две седмици и щеше всеки момент да спре да работи. Неудобно беше да шие на машината с издутия си корем, а най-трудно се справяше с умората, която заплашваше да я надвие.

В работилницата влязоха още две жени, едната с превързана ръка. Шивачките често се убождаха с иглите или се порязваха с острите ножици.

Етел каза:

— Виж сега, Мани, трябва да държиш тук малък медицински комплект с превръзки, шишенце йод и още няколко дреболии в кутийка.

— Как мислиш, да не би да се въргалям в пари? — предложи Мани обичайния си за всяко искане на работничките отговор.

— Та ти губиш пари всеки път, когато някоя от нас се нарани — рече Етел с благ и вразумителен тон. — Ето, сега две от жените не са работили в продължение на час, понеже се е наложило да идат до аптеката и да се погрижат за раната.

Жената с превързаната ръка се подсмихна и додаде:

— Пък и трябваше да се отбия в Кучето и патицата, за да си поуспокоя нервите.

Мани се обърна към Етел и саркастично я попита:

— Предполагам, ще поискаш да прибавя към медицинския комплект и една бутилка джин?

Етел не обърна внимание на последното.

— Ще ти съставя един списък и ще проверя кое колко струва, за да си помислиш. Нали?

— Нищо не обещавам — отговори Мани, което за него беше най-близкото до обещание.

— Добре тогава — каза Етел и се върна на машината.

Винаги тя искаше от Мани да направи дребни подобрения на работното място, протестираше, когато той влоши условията — например, когато поиска жените да плащат за наточване на ножиците. Без да иска, Етел изглежда играеше ролята на баща си в мината.

Зад мръсния прозорец краткият следобед свърши и се спусна мрак. За Етел последните три часа от работния ден бяха най-тежките. Гърбът й се схващаше, а от силните лампи получаваше главоболие.

Въпреки това, когато стана седем, тя нямаше желание да се прибира у дома. Мисълта да прекара вечерта сама беше твърде потискаща.

Скоро след като Етел пристигна в Лондон, неколцина младежи й обърнаха внимание. Всъщност тя не харесваше никого от тях, но не отказваше покани за кино, мюзикъли, рецитали и вечери в кръчмите. Дори целуна един от младежите, макар и без особена страст. Ала когато бременността почна да личи, всички ухажори загубиха интерес. Хубавото момиче е едно нещо, а жената с дете — съвсем друго.

За щастие, тази вечер имаше събрание на Лейбъристката партия. Етел се записа в организацията на Независимата Лейбъристка партия в Олдгейт скоро след като купи къщата там. Често се питаше какво ли би казал баща й, ако знаеше. Дали би пожелал да я изгони от партията така, както я прогони от дома си? Или тайно би се радвал? Навярно Етел никога нямаше да узнае.

— Днес щеше да говори Силвия Панкхърст, една от водачките на суфражетките. Войната разедини прочутото семейство Панкхърст. Майката, Емелин, беше прекратила кампанията си до края на войната. Едната дъщеря, Кристабел, подкрепи майка си, докато другата, Силвия, скъса с тях и продължи дейността си. Етел беше на страната на Силвия: жените бяха потискани и във военно и в мирно време и нямаше да получат справедливост, докато нямат право на глас.

На тротоара пред къщата, където работеха, Етел пожела лека нощ на останалите жени. Осветената с газени лампи улица беше пълна с работници, които се прибираха у дома, бакали, които си приготвяха вечерята, и гуляйджии, които тръгваха да се забавляват. От отворената врата на кръчмата Кучето и патицата лъхна топъл спарен въздух. Етел проявяваше разбиране към жените, които прекарваха по цели нощи на подобни места. Кръчмите бяха по-уютни от домовете на доста хора и предлагаха компанията на приятели и евтината забрава на джина.

До кръчмата се намираше бакалията При Липман, която обаче беше затворена. Заради звучащото по немски име я нападнаха патриотично настроени вандали, та сега витрините бяха заковани с дъски. Ироничното беше, че Липман беше евреин от Глазгоу, а синът му служеше в Хайландската лека пехота.

Етел взе автобус. Пътува само две спирки, но беше прекалено уморена да ходи.

Събранието на лейбъристите беше в Евангелския параклис „Голгота“, където се намираше клиниката на лейди Мод. Етел се беше настанила в Олдгейт, понеже беше чувала само за този лондонски квартал — Мод го споменаваше неведнъж.

По стените на залата бяха окачени ведри газени фенери, а разположената в средата печка с въглища пропъждаше студа. Евтини сгъваеми столове бяха наредени срещу масата и катедрата. Етел се поздрави със секретаря на организацията, Бърни Лекуит — прилежен и педантичен човек с добро сърце. Сега Лекуит изглеждаше попритеснен.

— Нашата лекторка е отменила ангажимента — каза той.

Етел остана разочарована.

— Какво ще правим? — Етел се огледа. — Вече имате повече от петдесет посетители.

— Изпращат заместничка, но още не е дошла и нямам представа дали ще е добра. Не е дори от партията.

— Коя е?

— Казва се лейди Мод Фицхърбърт — рече Бърни и добави неодобрително: — Доколкото разбирам, семейството й притежава въгледобивна мина.

— Гледай ти! — засмя се Етел. — Работех за нея едно време.

— Добре ли говори?

— Нямам представа.

Етел беше заинтригувана. Не беше виждала лейди Мод след онзи съдбовен вторник, когато тя се омъжи за Валтер фон Улрих а Великобритания обяви война на Германия. Етел още пазете роклята, която Валтер й купи тогава — внимателно завита в амбалажна хартия и окачена в гардероба. Беше от розова коприна с шифонено горнище, най-красивата вещ, която някога бе притежавала. Сега, разбира се, не се побираше в нея. Освен това роклята беше прекалено елегантна за събрание на Лейбъристката партия. Етел още пазеше и шапката в кутията й от магазина на улица „Бонд“.

Седна, доволна, че ще облекчи краката си, и зачака началото на събранието. Никога нямаше да забрави как след сватбата отиде в Риц с хубавия братовчед на Валтер, Роберт фон Улрих. Когато влезе в ресторанта, привлече погледи, изпълнени с неприязън на една или две дами и предположи, че въпреки скъпата рокля у нея има нещо, което издава, че е от работническата класа. Но не я беше грижа. Роберт я разсмиваше с ехидните коментари на облеклото и бижутата на останалите жени, а тя му разказа малко за живота в уелското миньорско градче. Това се стори на Роберт по-странно от съществуванието на ескимосите.

Къде ли бяха те сега? Разбира се, и двамата бяха отишли на война — Валтер в германската армия, а Роберт в австрийската. Етел нямаше как да узнае живи ли са. И за Фиц не знаеше. Предположи, че е във Франция с Уелските стрелци, но дори и за това не беше сигурна. Все пак преглеждаше във вестниците списъците на загиналите — със страх търсеше името Фицхърбърт. Отношението му към нея я караше да го ненавижда, ала въпреки това беше дълбоко благодарна, че името му не се появява сред жертвите. Навярно би могла да поддържа връзка с Мод просто като посещава клиниката всяка сряда, но как да обясни тези визити? Бременността й протичаше нормално. Само през юли се поуплаши от петънце кръв по бельото си, обаче доктор Грийнуолд я увери, че няма защо да се тревожи.

Мод не се беше променила през изминалите шест месеца. Влезе в залата, ефектно облечена, както винаги — с огромна широкопола шапка, от чиято панделка стърчеше като мачтата на яхта дълго перо. Изведнъж Етел се почувства дрипава в старото си кафяво палто.

Мод усети, че я гледа, и се приближи.

— Здравей, Уилямс! Извини ме, искам да кажа Етел. Каква прекрасна изненада!

Етел стисна ръката й.

— Ще ме извиниш, че не ставам — каза тя и потупа големия си корем. — Точно сега ми се струва, че не бих могла да стана дори за краля.

— Дори и не си го помисляй. Ще можем ли да отделим няколко минути, за да поговорим след срещата?

— Би било прекрасно.

Мод отиде към масата и Бърни откри събранието. Подобно на много от жителите на Ийст Енд, той беше руски евреин. Всъщност, малцина от местните хора бяха англичани. Имаше много уелсци, шотландци и ирландци. Преди войната имаше много немци; сега имаше хиляди белгийски бежанци. Слизаха от корабите в Ийст Енд, тъй че съвсем естествено се установяваха тук.

Въпреки специалния гост, Бърни държеше най-напред да се извини за отсъстващата лекторка, да представи протоколите на предходното събрание и други рутинни дреболии. Работеше в библиотечния отдел на общината и много настояваше на подробностите.

Най-сетне представи Мод. Тя говори уверено и компетентно за потискането на жените.

— Жена, която върши същата работа като мъж, трябва да получи същите пари. Но често ни казват, че един мъж трябва да се грижи за издръжката на семейството.

Няколко мъже в залата кимнаха утвърдително — тъкмо това казваха и те.

— Ами жените, на които им се налага да издържат семейство?

Това предизвика одобрителен шепот от страна на жените.

— Миналата седмица в Актън срещнах момиче, което се опитва да изхрани и да облече петте си деца с два паунда на седмица, а съпругът й, избягал от нея, получава четири паунда и десет шилинга в работилница за корабни перки в Тотнъм и пилее парите в кръчмата!

— Така си е! — рече една жена зад Етел.

— Наскоро говорих с жена в Бърмондси, чийто съпруг бил убит при Ипр — трябва да издържа четири деца, а получава женска заплата.

— Срам! — извикаха няколко жени.

— Ако за работодателя си струва да плаща на даден мъж по шилинг за направата на един шип за лагер, то си струва да плаща по толкова и на жените.

Мъжете се разшаваха неудобно в столовете си.

Мод обхвана публиката със стоманен поглед.

— Когато чуя социалисти да се изказват против равното заплащане на жените, питам ги: Позволявате ли на алчните работодатели да се отнасят към жените като към евтина работна ръка?

Етел си каза, че на една жена с произхода на Мод са нужни доста храброст и независимост, та да има подобни възгледи. Тя й завидя. Ревнуваше я заради красивите дрехи и гладкия бляскав изказ. На всичко отгоре, Мод се бе омъжила за човека, когото обича.

След лекцията мъжете от Лейбъристката партия нападнаха Мод с въпроси. Ковчежникът на местната партийна организация, червендалест шотландец на име Джок Рийд, попита:

— Как може още да плачете за правото на глас на жените, когато момчетата ни мрат във Франция?

Чуха се силни гласове в негова подкрепа.

— Радвам се, че ме попитахте, защото този въпрос тормози много мъже, а също и жени. — Етел се възхити на помирителния тон на отговора, който отлично контрастираше с нападателността на питащия. — Трябва ли нормалната политическа дейност да спре по време на войната? Трябва ли да присъствате на събрание на Лейбъристката партия? Трябва ли профсъюзите да продължат да се борят срещу експлоатацията на работниците? А Консервативната партия спряла ли е дейността си, докато трае войната? Несправедливостта и потисничеството дали ли са си почивка? Аз казвам: не, другарю. Не бива да позволяваме противниците на прогреса да се възползват от войната. Тя не бива да се превръща в извинение за традиционалистите да ни задържат. Както казва господин Лойд Джордж — „бизнес както винаги“.

След събранието направиха чай — жените, разбира се. Мод седна до Етел и свали ръкавиците си, за да вземе в нежните си ръце чашката и чинийката от груба синя керамика. Етел вярваше, че няма да е възпитано да каже на Мод истината за нейния брат, затова й предложи най-новата версия на измислената сага за „Теди Уилямс“, убит на фронта във Франция.

— Казвам на хората, че сме били женени — обясни тя и докосна евтината си халка. — Не че напоследък някого го е грижа за това. Когато момчетата заминават на война, момичетата искат да им доставят удоволствие, независимо дали са женени. — После сниши глас — Предполагам, че нямаш вести от Валтер.

Мод се усмихна.

— Случи се нещо изумително! Нали си чела за коледното примирие по вестниците?

— Да, разбира се — британци и германци си разменят подаръци и играят футбол в ничията земя.

— Именно. А Фиц срещнал Валтер!

— Е, това е невероятно.

— Разбира се, Фиц не знае, че сме женени, затова Валтер е внимавал какво ще му каже. Но ми съобщава, че мисли за мен на Коледа.

Етел стисна ръката й.

— Значи той е добре!

— Воювал е в Източна Прусия, а сега е на фронта във Франция, но е невредим.

— Слава Богу. Обаче не допускам, че отново ще имаш новини от него. Подобен късмет не се повтаря.

— Така е. Единствената ми надежда е по някаква причина да го пратят в неутрална страна като Швеция или Съединените щати, откъдето да ми прати писмо. Иначе ще трябва да чакам до края на войната.

— Ами графът?

— Фиц е добре. Първите няколко седмици от войната си е живял живота в Париж.

„Докато аз търсех работа в някоя фабрика“, помисли си с възмущение Етел.

— А княгиня Беа роди момченце — додаде Мод.

— Фиц сигурно е щастлив, че има наследник.

— Всички сме доволни — рече Мод и Етел си спомни, че тя е не само бунтовничка, но и аристократка.

Събранието приключи. Едно такси чакаше Мод и двете се сбогуваха. Бърни Лекуит взе автобуса заедно с Етел.

— Тя надмина очакванията ми — каза Бърни. — Висша класа, разбира се, но съвсем разумна. И дружелюбна, особено към теб. Предполагам, че човек опознава отлично семейството за което работи.

„Представа си нямаш“, помисли си Етел.

Тя живееше на тиха улица с еднотипни къщички, стари, но добре построени и населени предимно с позамогнали се работници, занаятчии и началници на цехове из фабриките заедно с техните семейства. Бърни я изпрати до входната врата. Навярно искаше да я целуне за лека нощ. Етел се заигра с мисълта да му позволи, просто защото беше благодарна, че на света има един мъж, който още я намира за привлекателна. Но разумът й надделя — не искаше да му дава лъжливи надежди.

— Лека нощ, другарю — бодро рече тя и се прибра.

На горния етаж беше тъмно и тихо — Милдред и децата й вече спяха. Етел се съблече и се пъхна в леглото. Беше уморена, ала умът й работеше и тя не можеше да заспи. След малко стана и направи чай.

Реши да пише на брат си. Отвори бележника и започна.

Моя много скъпа малка сестричке Либи,

В техния код се броеше всяка трета дума и познатите имена бяха с разместени букви, така че това значеше просто Скъпи Били.

Етел си спомни, че първо изписваше желаното съобщение, а след това запълваше празните места.

Седя сама, нещастна много.

Превърна го в код.

Където сега седя, ако съм сама, не съм нещастна, нито щастлива много.

Като дете обичаше тази игра — да си измислят лъжливо съобщение, с което да прикрият истинското. Двамата с Били усвоиха разни трикове — например задрасканите думи се четяха, а подчертаните — не.

Реши да напише цялото писмо и чак след това да го кодира.

Улиците на Лондон не са застлани със злато, поне не в Олдгейт.

Смяташе писмото й да е весело, да омаловажи тегобите й. После размисли — „по дяволите, мога да кажа истината на брат си“.

Вярвах, че съм специална, не питай защо. Казваха, че се мисля за твърде добра за Абъроуен, и бяха прави.

Когато си припомни тези времена, трябваше да премигне, за да пропъди сълзите си — чистата униформа, отличната храна в безукорно чистото помещение за прислугата и най-вече някогашното си стройно и красиво тяло.

Виж ме сега. Работя по дванайсет часа на ден в шивачницата на Мани Литов. Главата ме боли всяка вечер, а гърбът — непрестанно. Ще родя дете, което никой не иска. Никой не ме иска и мен, освен един скучен библиотекар с очила.

Дълго и замислено дъвка крайчеца на молива и после написа:

Все едно съм умряла.