Кен Фолет
Крахът на титаните (7)

V

Били Уилямс и Томи Грифитс си почиваха.

Копаеха един въглищен пласт, наречен „Четирифутовия“, който се намираше едва на около шестстотин ярда дълбочина — далеч по-плитко от основното находище. Пластът се разделяше на пет области, наречени на имената на различни британски хиподруми. Момчетата се намираха в Аскот, разположен най-близо до вентилационната шахта. И двамата работеха като помагачи на по-опитните миньори. Мъжете използваха кирките си, за да отсичат парчета въглища от тунела, а помагачите им загребваха с лопати парчетата и ги изсипваха в количките. Както винаги бяха започнали работа в шест сутринта, и сега, няколко часа по-късно, бяха поспрели за малко, седнали на влажната земя с гърбове към стената. Оставяха на леките повеи на вентилационната система да ги охлаждат и пиеха студен сладък чай от манерките си.

Родени бяха в един и същи ден през деветдесет и осма и им оставаха шест месеца до шестнадесетия рожден ден. Разликата във физическото им развитие, която така притесняваше Били преди три години, вече не съществуваше. И двамата бяха млади мъже, широкоплещести, със силни ръце. Бръснеха се веднъж седмично, макар да нямаха нужда. Носеха само къси гащи и ботуши, телата им бяха почернели от въглищен прах и пот. В мъждивата светлина приличаха на абаносови статуи на някакви езически божества. Впечатлението се разваляше само от шапките им.

Работата беше тежка, но момчетата бяха свикнали. Не се оплакваха като по-възрастните от болки в гърба и схванати стави. Имаха енергия в излишък и през свободните си дни си намираха също толкова тежки занимания, като играеха ръгби, прекопаваха цветни лехи или пък дори се боксираха с голи ръце в плевнята зад кръчмата Двете корони.

Били не беше забравил посвещението си преди три години — всъщност, още пламваше от негодувание, колчем се сетеше за това. Тогава си обеща никога да не се отнася зле с новите момчета. Днес предупреди Бърт Морган:

— Не се изненадвай, ако мъжете ти скроят номер. Може да те оставят на тъмно за час или пък да ти скроят някаква друга подобна глупост. Дребните неща носят удоволствие на дребните душици.

По-старите миньори в клетката го изгледаха кръвнишки, но той устоя на погледите им. Знаеше, че е прав, знаеха го и те.

В онзи ден преди три години, мама се беше ядосала дори повече от Били.

— Я ми кажи — попитала бе тате, застанала насред дневната с ръце на кръста, а тъмните й очи блестяха от праведен гняв, — как точно изпълнявате заръките на Бог, като измъчвате малки момчета?

— Не можеш да разбереш, понеже си жена — отговорил й беше тате нетипично усукано.

Били вярваше, че светът като цяло и мините в Абъроуен конкретно биха били по-добри места, ако всички мъже водеха богобоязлив живот. Томи, чийто баща беше атеист и последовател на Карл Маркс, вярваше, че капиталистическата система скоро ще се унищожи сама, с малко помощ от революция, организирана от работническата класа. Двете момчета спореха яростно, но си оставаха най-добри приятели.

— Не е обичайно за теб да работиш в неделя — каза Томи.

Така беше. Мината бе назначила допълнителни смени, за да се справя с увеличаващото се потребление на въглища, но от уважение към религията, в „Селтик Минерълс“ неделните смени не бяха задължителни. Макар да тачеше неделята, Били бе на работа.

— Мисля, че Бог иска да имам колело — каза той.

Томи се засмя, но Били не се шегуваше. Църквата „Витезда“ беше отворила малка мисия в селце на десет мили от Абъроуен и Били бе част от паството, която се беше нагърбила със задачата да прекосява планината всяка втора неделя, за да подкрепя новия параклис. С велосипед можеше да ходи дотам и в делничните вечери, и да помогне да започнат четения на Библията и часове по вероучение. Беше обсъдил плана си с по-старшите членове на паството и те го увериха, че Бог ще го благослови, задето работи в неделя.

Били тъкмо щеше да обясни това, когато земята под него се разтресе, чу се апокалиптичен тътен и манерката излетя от ръката му, подхваната от мощен вятър.

Сякаш сърцето му спря. Внезапно си спомни, че е на половин миля под земята, а над главата му тегнат милиони тонове пръст и скала, подпрени от няколко дървени греди.

— Какво беше това, по дяволите? — сепна се Томи.

Били скочи на крака, разтреперан от страх. Вдигна лампата си и огледа тунела в двете посоки. Не видя пламъци, никакви паднали скали, не повече прах от нормалното. Когато тътенът отмря, настана тишина.

— Взрив — рече той с треперещ глас. От това всеки ден се страхуваше всеки миньор. Внезапно освобождаване на газ гризу след свлачище или просто след злочест удар с кирката. Ако никой не забележеше предупредителните знаци или пък ако концентрацията нараснеше твърде бързо, газът можеше да се запали след искра, пусната от копитото на някое пони, от електрическия звънец на асансьора или пък от глупав миньор, който си пали лулата напук на правилата.

— Но къде? — попита Томи.

— Трябва да е било някъде долу, в основното находище, затова не ни е достигнало.

— Господ да ни е на помощ!

— Ще ни помогне — рече Били и ужасът му почна да намалява. — Особено ако си помогнем сами.

Нямаше и следа от двамата миньори, за които работеха момчетата — бяха отишли да си почиват в съседната област, Гудууд. Били и Томи трябваше сами да решават какво да правят.

— По-добре да отидем до шахтата — предложи Били.

Облякоха се, закачиха лампите за коланите си и изтичаха до вентилационната шахта Пирам. Отговорник за асансьора беше Дай Сатъра.

— Клетката не идва! — викна той панически. — Все звъня и звъня! Страхът му бе заразителен и Били с мъка потисна нов порив на паника. След малко попита:

— А телефонът? — Отговорникът общуваше с колегата си в горната част на шахтата посредством звънец, но наскоро бяха монтирали и телефони, свързани с кабинета на управителя Молдуин Морган.

— Не отговарят — отвърна Дай.

— Ще опитам пак. — Телефонът се крепеше на стената до клетката на асансьора. Били откачи слушалката и завъртя ръчката — Хайде, хайде!

Отговори треперлив гласец:

— Да? — Оказа се Артър Луелин, секретарят на управителя.

— Петно, Били Уилямс е — извика Били в слушалката. — Къде е господин Морган?

— Не е тук. Какъв беше тоя трясък?

— Експлозия под земята, глупако! Къде е шефът?

— Отиде до Мертир — извинително поде Петното.

— Че защо ще… няма значение, забрави. Ето какво трябва да направиш. Петно, слушаш ли ме?

— Слушам. — Гласът звучеше по-укрепнал.

— Първо, изпрати някой в Методисткия параклис и кажи на Дай Ревльото да събере спасителния си отряд.

— Ясно.

— После позвъни в болницата и им кажи да пратят линейката към входа на мината.

— Някой ранен ли е?

— Няма начин, след тоя взрив. Трето, събери всички мъже от бараката на чистачите и им кажи да разгънат пожарогасителните маркучи.

— Пожар?

— Прахът ще се подпали. Четвърто, обади се в полицейския участък и кажи на Герайнт, че е станала експлозия. Той ще се обади в Кардиф. — Били не се сещаше за друго. — Запомни ли?

— Няма проблем, Били.

Били окачи слушалката на стойката. Не знаеше доколко ще помогнат указанията му, но разговорът с Петното му помогна да се съсредоточи.

— Най-долу, на първото ниво, ще има ранени. Трябва да слезем там — рече той на Дай и Томи.

— Не можем, клетката не е тук.

— Има стълба на стената на шахтата, нали?

— Ама това са двеста ярда!

— Е, ако бях женчо, нямаше да съм въглищар, нали така? — Въпреки смелите думи, Били се страхуваше. Стълбата рядко се използваше, може би не беше добре поддържана. Едно подхлъзване, една счупена стъпенка и падаше към смъртта си.

Дай отвори клетката с трясък. Шахтата беше облицована с тухли, влажни и плесенясали. Железен ръб опасваше стената, малко по-навътре се виждаше стълбата, фиксирана с циментирани в тухлите скоби. Тънките й парапети и тесните стъпалца въобще не вдъхваха доверие. Били се поколеба и съжали за необмислената си проява на мъжество. Но да се откаже би било твърде унизително. Пое дълбоко въздух, тихо се помоли и стъпи на ръба.

С малки стъпки стигна до стълбата. Обърса ръце в гащетата си, стисна перилата и сложи крака на стъпенките.

Заслиза. Желязото беше грубо, под пръстите на Били се ронеше ръжда. На места скобите се бяха охлабили и стълбата се люшкаше под краката му. Лампата на колана му светеше достатъчно ярко, за да вижда стъпенките под краката си, но не стигаше до дъното на шахтата. Не знаеше дали така е по-добре или по-зле.

За нещастие, слизането му даде време да помисли. Спомни си всички начини, по които един миньор можеше да умре. Да го убие експлозията беше милосърдно бързият край за най-щастливите. Горенето на метана произвеждаше и задушаващ въглероден двуокис, който миньорите наричаха задушлив газ. Мнозина оставаха приклещени под скалите и можеха да загинат от кръвозагуба, преди да пристигне помощ. Някои умираха от жажда, докато колегите им само на няколко ярда от тях отчаяно се мъчеха да проправят път през отломките.

Изведнъж му се прииска да се върне и да се качи горе на сигурно място, вместо да слиза към унищожението и хаоса, но не можеше. Томи беше точно над него и също слизаше.

— С мен ли си, Томи? — повика го той.

Гласът на Томи се чу над главата му:

— Да!

Това поуспокои Били. Самоувереността му се завърна и той заслиза по-бързо. Скоро видя светлина, миг по-късно чу гласове. С приближаването на основното находище долови мирис на дим.

След това чу зловеща глъч, крясъци и трещене, които се мъчеше да отдели един от друг. Шумът можеше да отслаби смелостта му. Стегна се — трябваше да има рационално обяснение на тези звуци. Осъзна, че чува ужасеното цвилене на понитата и шума от ритниците им по дървените стени на кошарите им. Отчаяно се мъчеха да избягат. Дори осмислен, звукът не ставаше по-малко зловещ. Били се чувстваше също като животните.

Стигна до основното ниво, плъзна се покрай ръба на тухлената обшивка, отвори решетката отвътре и с благодарност пристъпи на калната земя. Димът помрачаваше и бездруго слабото мъждене на подземната светлина, но по-големите тунели се виждаха.

Отговорникът за дъното на шахтата беше Патрик О’Конър, мъж на средна възраст, загубил ръка при едно срутване. Беше католик и съвсем естествено прякорът му беше Пат Папата. Щом ги видя, зяпна изумен.

— Били-с-Иисус! Откъде, да те вземат дяволите, се взе пък ти?

— От „Четирифутовия“. Чухме трясъка.

Томи последва Били от шахтата.

— Какво стана, Пат?

— Доколкото мога да проумея, експлозията ще да е станала в другия край, до Тисба — отвърна Пат. — Заместникът и всички останали отидоха да видят.

Говореше спокойно, но в очите му се четеше отчаяние.

Били отиде до телефона и завъртя ръчката. След миг чу гласа на баща си:

— Уилямс на телефона, кой е?

Били не се почуди защо представителят на профсъюза отговаря от телефона на управителя на мината — всичко можеше да се случи при спешност.

— Тате, аз съм, Били.

— Да благодарим на всемилостивия Господ, добре си — попресипнало прошепна баща му. След това се върна към обичайния си рязък маниер. — Кажи ми какво знаеш, момче.

— Двамата с Томи бяхме при Четирифутовия. Слязохме по Пирам до основното ниво. Експлозията май е станала при Тисба. Има малко дим, но не много. Клетката не работи.

— Лебедката се е повредила при тягата нагоре — спокойно обясни тате. — Обаче работим по нея, след няколко минути ще е наред. Събери колкото можеш повече мъже до дъното на шахтата, за да почнем да ги качваме, веднага щом поправим клетката.

— Ще им кажа.

— Тисба въобще не работи, така че гледай никой да не опитва да се спаси в тази посока — огънят може да ги хване в капан.

— Добре.

— Има дихателен апарат до кантората на заместника.

Били знаеше. Беше нововъведение, изискано от профсъюза. Законът за въгледобивните мини от 1911 година го беше направил задължително.

— Засега въздухът не се е развалил.

— Може би където стоиш ти, но по-навътре може да е по-зле.

— Ясно — Били окачи слушалката.

Повтори на Томи и Пат думите на баща си. Пат посочи редица нови шкафчета.

— Ключът трябва да е в кантората.

Били изтича дотам, но не видя ключове. Вероятно висяха на нечий колан. Отново огледа шкафчетата, всяко с надпис „Дихателни апарати.“ Бяха тенекиени.

— Да имаш лост, Пат?

Мъжът извади комплект инструменти за дребни поправки и му подаде здрава отвертка. Били веднага се справи с първото шкафче.

Празно.

Били зяпна невярващо.

— Изиграли са ни! — викна Пат.

— Капиталистически копелдаци — процеди Томи.

Били отвори още едно шкафче. Също празно. Разярено изтърбуши и останалите, сякаш искаше да извади наяве двуличието на „Селтик Минералс“ и Пърсивал Джоунс.

— Ще се оправим и без тях — рече Томи.

Томи нямаше търпение да тръгнат, но Били се помъчи да разсъждава трезво. Погледът му се спря върху пожарникарската количка. Представляваше жалкото подобие на пожарна, предоставено им от управлението — пълна с вода въглищна количка и закачена за нея ръчна помпа. Не беше напълно безполезна: виждал я беше в действие след така наречената от миньорите „искра“ — когато малко количество газ гризу близо до тавана на тунела припламваше за кратко и всички миньори се просваха на земята. Искрата понякога запалваше праха по стените на тунела и тогава те трябваше да се полеят.

— Ще вземем пожарникарската количка — извика той на Томи.

Тя вече беше на релси, тъй че двамата можеха без особени усилия да бутат напред. Били обмисли дали да не впрегне някое пони, но реши, че това ще отнеме твърде дълго време, още повече, че животните бяха още в паника.

Пат Папата рече:

— Моето момче Мики работи в района Мариголд, но не мога да отида да го търся, трябва да стоя тук. — На лицето му се четеше отчаяние, ала съществуваше твърдото правило при спешни случаи отговорникът за клетката да стои на поста си.

— Ще се оглеждам за него — обеща Били.

— Благодаря ти, момче!

Двамата младежи забутаха количката по главните релси. Количките нямаха спирачки — водачите им ги спираха с парче здраво дърво в спиците. Изтърваните колички предизвикваха множество смъртни случаи и безчет наранявания.

— Гледай да не върви прекалено бързо — рече Били.

Вече бяха на четвърт миля навътре в тунела, когато температурата се повиши, а димът се сгъсти. Скоро чуха гласове. Последваха звука и завиха в един от прилежащите по-малки тунели. Тук още се работеше по въглищния пласт. От двете страни се виждаха издълбаните на равни разстояния входове за работните места на миньорите. Обикновено ги наричаха „врати“, ала понякога си бяха просто дупки. Шумът се усили и двамата спряха и се взряха напред.

Тунелът гореше. От пода и стените нагоре се плъзгаха пламъци. Шепа мъже стояха на ръба на пожара и се открояваха на фона му като осъдени души в Ада. Един от тях напразно пердашеше с одеяло купчина горящо дърво. Други викаха — никой не слушаше другия. В далечината танцуваха смътните очертания на ред колички. Димът странно намирисваше на печено месо и на Били му призля, когато осъзна, че миризмата ще да иде от понито, което е теглело количките.

Били се обърна към единия от мъжете.

— Какво става тук?

— Има хора, затворени по работните си места, обаче не можем да стигнем до тях.

Разпозна гласа на Рис Прайс. Нищо чудно, че никой нищо не вършеше.

— Докарахме пожарникарската количка — каза той.

Друг мъж обърна лице и Били с облекчение видя Джон Джоунс Магазинера, по-разумен от Прайс.

— Браво на теб! — рече той. — Да му покажем маркуча на тоя проклет пожар.

Момчето размота маркуча, а приятелят му го свърза с помпата. Били насочи струята към тавана, за да потече водата по стените. Скоро осъзна, че вентилационната система на мината, която тласкаше въздуха нагоре по Тисба и надолу по Пирам, избутваше пламъците и дима към него. При първа възможност щеше да каже на тези отгоре да обърнат посоката на въздуха. Вентилаторите със сменяща се посока вече бяха задължителни — още едно изискване на закона от 1911 година.

Въпреки трудностите огънят почна да утихва и Били успя бавно да се придвижи напред. След няколко минути най-близката ниша вече не гореше. От нея незабавно изскочиха двама миньори и вдъхнаха от по-поносимия въздух в тунела. Били позна братята Понти — Джузепе и Джовани, които всички знаеха като Джоуи и Джони.

Неколцина мъже изтичаха навътре в работното им място. Джон Джоунс изнесе отпуснатото тяло на Дай Коняря. Били не можеше да прецени мъртъв ли е или само е изпаднал в несвяст.

— Отнесете го в Пирам, не в Тисба — каза той.

— А ти какъв си, та да заповядваш, Били-с-Иисус? — намеси се грубо Прайс.

Били нямаше да губи време в спорове с Прайс. Заговори на Джоунс:

— Приказвах по телефона с тези на повърхността. Тисба е повредена сериозно, но клетката в Пирам скоро ще е на линия. Казаха ми да упътя всички към Пирам.

— Ясно, ще предам на другите — отвърна Джоунс и тръгна.

Били и Томи продължиха да се борят с пожара, разчистваха ниша след ниша, освобождаваха приклещените там мъже. Някои кървяха, мнозина бяха обгорени, а няколко бяха ранени от паднали скали. Тези, които можеха да вървят, носеха мъртвите и сериозно пострадалите в мрачно шествие.

Твърде скоро водата им свърши.

— Ще избутаме количката обратно и ще я напълним от езерцето на дъното на шахтата — предложи Били.

Двамата забързаха в обратна посока. Клетката още не работеше, а пред нея чакаха около дузина миньори с няколко тела на земята. Някои стенеха в агония, други бяха зловещо безмълвни. Докато Томи пълнеше количката с кална вода, Били вдигна телефона. Отново отговори баща му.

— Лебедката ще работи след пет минути. Как е там долу?

— Измъкнахме от забоите няколко мъртви и ранени. Изпратете колички с вода, веднага щом можете.

— Ами ти?

— Добре съм. Слушай, тате, трябва да обърнете вентилацията. Нека духа надолу по Пирам и нагоре по Тисба. Така димът и газът ще са далеч от спасителните групи.

— Не може — отвърна баща му.

— Но нали законът е такъв — вентилацията трябва да може да се обръща!

— Пърсивал Джоунс разказал някаква сълзлива история на инспекторите и му дали още една година отсрочка, преди да осъвремени вентилаторите.

Ако разговаряше не с баща си, а с друг, Били би изругал.

— Ами да включите пръскачките — това може ли?

— Да, това може. Защо не се сетих сам? — Той каза няколко думи на някого другиго и затвори.

Били също затвори. Помогна на Томи да напълни количката, като двамата се редуваха на помпата. Напълването на количката отнемаше толкова време, колкото и изпразването. Притокът на хора от засегнатите зони намаля, а огънят се разбушува безпрепятствено. Най-сетне момчетата напълниха количката и поеха по обратния път.

Пръскачките заработиха, ала щом стигнаха до пожара, Били и Томи видяха, че налягането на водата от тясната тръба на тавана е твърде слабо, за да потуши пламъците. Джоунс Магазинера обаче вече организираше мъжете. Задържаше здравите за спасителните работи, а ранените, които можеха да ходят, отпращаше към шахтата. Когато Били и Томи приготвиха маркуча, той го грабна и нареди на друг да изпомпва.

— Вие двамата се върнете за още една количка! Така няма да прекъсваме!

— Ясно — каза Били, но преди да се обърне, улови нещо с крайчеца на окото си. Някаква фигура тичаше през пламъците с подпалени дрехи.

— Боже милостиви! — промълви Били, ужасен. Бягащият се спъна и падна.

Били изкрещя на Джоунс:

— Поливай ме!

Без да чака потвърждение, момчето изтича в тунела. Усети мощната водна струя на гърба си. Жегата беше кошмарна. Лицето го болеше, дрехите му тлееха. Грабна падналия миньор под мишниците и го задърпа заднешком. Не виждаше лицето, обаче прецени, че е негов връстник.

Джоунс продължаваше да облива Били. Косата, гърбът и краката му бяха мокри, но отпред беше сух и долавяше мириса на обгорената си кожа. Момчето крещеше от болка, но успя да удържи отпуснатото тяло. След секунда вече беше излязъл от огъня. Обърна се и остави маркуча да го намокри и отпред. Водата върху лицето му беше като благословено облекчение — болеше го, но болката вече беше поносима.

Джоунс обля и лежащия на пода младеж. Били го обърна по гръб и видя, че е Майкъл О’Конър — Мики Папата, синът на Пат. Пат беше помолил Били да се оглежда за него.

— Мили Боже, смили се над Пат — продума Били.

Наведе се и пак подхвана Мики. Тялото беше отпуснато и безжизнено.

— Ще го занеса до шахтата.

— Да — съгласи се Джоунс. Гледаше Били със странно изражение. — Направи го, момчето ми.

Томи придружи Били, който се чувстваше позамаян, но все пак можеше да носи тялото. В основния тунел се натъкнаха на спасителен отряд, зад който пристъпваше пони, впрегнато в малка композиция пълни с вода колички. „Сигурно са дошли отгоре. Значи клетката работи и спасителната операция е под контрол“, уморено си мислеше Били.

Оказа се прав. Тъкмо стигна до шахтата и клетката слезе. Излязоха още спасители в защитни облекла. Бутаха още колички. Когато новодошлите се пръснаха по посока на пожара, ранените започнаха да влизат, понесли мъртвите и изпадналите в несвяст.

Щом Пат Папата изпрати клетката нагоре, Били го доближи с Мики в ръце.

Пат се взираше с ужас в момчето и клатеше невярващо глава, като че можеше да отхвърли страшната вест.

— Съжалявам, Пат.

Пат не искаше да гледа трупа.

— Не — рече той. — Не и моят Мики.

— Извадих го от огъня, Пат. Само дето закъснях, по дяволите. Това е всичко.

Сетне заплака.