Кен Фолет
Крахът на титаните (69)

VI

Скоро след битката при Марна и двете страни започнаха да се окопават.

Септемврийската жега премина в потискащи и студени октомврийски дъждове. Патовото положение от източния край на фронтовата линия неумолимо се движеше на запад, както парализата пълзи по тялото на умиращ човек.

Тази есен решаващата битка беше за белгийския град Ипр, в най-западната част на фронта, на двадесет мили от морето. Немците нападнаха с всички сили в опит да обърнат фланга на британските сили. Тежката битка не спря в продължение на четири седмици. За разлика от всички битки досега, тази беше статична — и двете страни се криеха в окопите и се пазеха от вражеската артилерия, като само от време на време излизаха на самоубийствени нападения срещу противниковите картечници. В крайна сметка британците бяха спасени от пристигането на подкрепления, включително и корпус смугли индуси, треперещи в тропическите си униформи. Накрая загиналите от британска страня бяха около седемдесет и пет хиляди и Експедиционният корпус бе унищожен; но Съюзниците бяха завършили защитна линия от швейцарската граница до Ламанша и напиращите германци бяха спрени.

На двадесет и четвърти декември Фиц се намираше в британския щаб в град Сен Омер, недалеч от Кале. Настроението му беше мрачно. Спомняше си колко свободно и той, и други, казваха на войниците, че ще си бъдат у дома за Коледа. Сега изглеждаше, че войната може да се проточи цяла година и дори повече. Двете армии клечаха ден подир ден в окопите, ядяха отвратителна храна, страдаха от дизентерия, ревматизъм и въшки и разсеяно трепеха плъховете, които пируваха с труповете в ничията земя.

Същият ден дъждът спря и времето застудя. Сър Джон предупреди в съобщение всички отряди, че врагът планира атака по Коледа. Фиц знаеше, че е пълна измислица. Разузнаването не подкрепяше подобно мнение. Истината беше, че сър Джон не иска войниците да отслабват бдителността си на двадесет и пети.

Всеки войник щеше да получи подарък от принцеса Мери, седемнадесетгодишната дъщеря на краля и кралицата. Подаръкът се състоеше от релефно щампована тенекиена кутия с тютюн и цигари, портретче на принцесата и коледна картичка от краля. Други подаръци щяха да получат непушачите, сикхите и медицинските сестри — шоколад и сладкиш вместо тютюн. Фиц помагаше за раздаването на кутиите на Уелските стрелци. Към края на деня вече беше твърде късно да се връща в относителните удобства на Сен Омер и се озова в щаба на Четвърти батальон — влажна землянка на четвърт миля зад фронтовата линия. Четеше за приключенията на Шерлок Холмс и пушеше от тънките пурети, с които вече беше свикнал. Не бяха добри като неговите Панателас, обаче напоследък нямаше време за пушене на дълги пури. Заедно с него беше Мъри, който след Ипр бе повишен в чин капитан. Фиц не получи повишение — полковник Хърви спазваше обещанието си.

Скоро след като се стъмни, Фиц с изненада чу откъслечни пушечни изстрели. Оказа се, че войниците видели светлини и помислили, че немците опитват да нападнат. Всъщност светлините бяха от цветните фенерчета, с които противниците украсяваха насипа.

Мъри, който беше прекарал известно време на фронтовата линия разказваше за индийците, които отбраняват следващия сектор.

— Пристигнаха в летни униформи, сиромасите, понеже някой им казал, че войната ще свърши, преди да застудее. Но едно ще ти кажа, Фиц — циганетата са изобретателни разбойници. Нали знаеш, че молихме Министерството на войната да ни даде окопни мортири като на немците, от онези, които запращат гранатите зад насипа? Е, индусите си направиха сами такива, от парчета изхвърлена чугунена тръба. Прилича малко на скалъпения надве-натри водопровод в клозета на някоя кръчма, обаче работи!

На сутринта падна студена мъгла, а земята замръзна. По зазоряване Фиц и Мъри раздадоха подаръците от принцесата. Някои от войниците се гушеха край мангалите в опит да се постоплят, но обясняваха, че са благодарни за студа, който е по-добър от калта особено за хората с ревматизъм от дългия престой във влажните окопи. Фиц забеляза, че някои разговарят помежду си на уелски, макар към офицерите да се обръщаха винаги на английски.

Германската линия, на около четиристотин ярда от тях, беше скрита от утринната мъгла. Цветът на мъглата беше като на немските униформи — фелдграу, бледо сребристосинкаво. Фиц долови далечна музика — германците пееха коледни песни. Той не беше особено музикален, ала му се стори, че разпознава Тиха нощ.

Върна се в землянката, за да закуси в мрачно мълчание заедно с другите офицери, с мухлясал хляб и консервирана шунка. После излезе да пуши. Никога не се бе чувствал толкова нещастен. Помисли какво закусват в момента в Тай Гуин: горещи наденички, пресни яйца, бъбреци с подправки, пушена херинга, препечен хляб с масло и уханно кафе със сметана. Копнееше за чисто бельо, добре изгладена риза и костюм от мека вълна. Искаше да седи в дневната, пред пращящия в камината огън и да няма какво да прави, освен да чете глупавите вицове в Пънч.

Мъри излезе след него и каза:

— Търсят те по телефона, майоре. От щаба.

Фиц се изненада. Някой доста се беше потрудил да разбере къде се намира. Надяваше се да не го търсят във връзка с някоя разпра, избухнала между французите и британците, докато той е раздавал коледни подаръци. Тревожно свъсен, той влезе и вдигна полевия телефон.

— Фицхърбърт.

— Добро утро, господин майор — отговори непознат глас. — Капитан Дейвис на телефона. Не ме познавате, но ме помолиха да Ви предам съобщение от дома.

От вкъщи? Фиц се надяваше да няма лоши новини.

— Много любезно от Ваша страна, капитане. Какво е съобщението?

— Съпругата Ви е родила здраво момченце, сър. И двамата са добре.

— О! — Фиц от изненада седна на някакъв сандък. Детето би трябвало да се роди след една или две седмици. Недоносените бебета бяха доста крехки. Но съобщението гласеше, че момченцето е в добро здраве. Беа също.

Фиц имаше син. Имаше кой да наследи титлата.

— Там ли сте, майоре? — попита Дейвис.

— Да, да… Просто съм малко изненадан. Рано се е родил.

— Понеже е Коледа, сър, помислихме, че новините може да Ви ободрят.

— Несъмнено. Така е!

— Може ли пръв да Ви предложа поздравленията си?

— Много любезно. Благодаря — рече Фиц. Но капитан Дейвис вече бе затворил.

След миг осъзна, че останалите офицери в землянката го гледат в мълчание. Накрая един се осмели:

— Добри или лоши новини?

— Добри! Всъщност, чудесни. Станах баща.

Всички му стиснаха ръката и го потупаха по гърба. Мъри извади бутилката уиски, въпреки ранния час, и пиха за здравето на бебето.

— Как се казва? — попита капитанът.

— Виконт Абъроуен, докато съм жив — отговори Фиц, а после се сети, че Мъри пита за името, не за титлата на детето. — Джордж, на баща ми, и Уилям, на дядо ми. Бащата на Беа се е казвал Пьотр Николаевич, така че може да добавим и тези.

Мъри се поразвесели.

— Джордж Уилям Питър Никълъс Фицхърбърт, виконт Абъроуен. Предостатъчно имена са това!

Фиц кимна добросърдечно.

— Особено при положение, че вероятно тежи седем паунда.

Чувстваше се горд и преизпълнен с бодрост и имаше потребност да сподели новината.

— Може да мина по фронтовата линия — каза той, когато допиха уискито. — Да раздам малко пури на хората.

Фиц излезе от землянката и тръгна през окопа, свързващ предната и задната линия. Бе в еуфория. Нямаше стрелба и въздухът беше чист и прохладен, освен когато подмина нужниците. Откри, че мисли не за Беа, а за Етел. Родила ли е вече? Щастлива ли е в къщата, за която го изнуди да плати? Макар да се беше изненадал неприятно от твърдостта, с която Етел се спазари с него, не можеше да забрави, че тя носи неговото дете. Дано роди лесно като Беа.

Всички подобни мисли излетяха от ума му, когато стигна фронта. Свърна в предния окоп и се потресе.

Нямаше никой.

Фиц обходи в зигзаг загражденията и не видя никого. Беше като в история за призраци или за онези кораби, който си плават невредими без жива душа на борда.

Сети се да погледне над ръба на окопа.

Това не биваше да се върши небрежно. Мнозина се бяха простили с живота още в първия си ден на фронта, тъкмо защото бяха хвърлили по един поглед над окопа.

Фиц взе една от лопатите с къси дръжки, наречени шанцов инструмент. Постепенно я подаде над ръба на насипа. После стъпи на издигнатата позиция за стрелба и бавно надигна глава и погледна навън през тесния процеп между насипа и лопатата.

Видяното го изуми.

Всички мъже се намираха в осеяната с кратери пустош на ничията земя. Но не се биеха. Стояха си на групички и разговаряха.

Имаше нещо странно във вида им. След миг Фиц забеляза, че някои от униформите са в цвят каки, а други — сивосини. Войниците разговаряха с врага.

Фиц пусна долу шанцовия инструмент, подаде глава изцяло над насипа и зяпна. Стотици войници, докъдето му стигаше погледът, британци и немци заедно.

Какво ставаше, по дяволите?

Намери стълбата и се изкатери по насипа. Закрачи бързо по разораната земя. Мъжете показваха снимки на семействата и любимите си, разменяха си цигари и се опитваха да общуват с приказки като:

— Аз Робърт, ти кой?

Фиц забеляза двама сержанти, британец и германец, потънали в задълбочен разговор. Потупа британеца по рамото.

— Ти! Какво правиш, да те вземат дяволите?

Мъжът му отвърна е гърления говор на кардифски докер.

— Не знам как точно стана, сър. Няколко джерита се прехвърлиха през укрепленията си, невъоръжени, и извикаха „Весела Коледа“. После едно от нашите момчета направи същото, после тръгнаха едни към други и преди да мигна, всички бяха навън.

— Но окопите ни са празни! — ядосано рече Фиц. — Не разбирате ли, че това може да е номер?

Сержантът огледа линията от край до край.

— Не, сър, ако трябва да съм честен, не мисля, че може да е номер — хладно отвърна той.

Имаше право. Как би могъл противникът да се възползва от сприятеляването на войниците на фронтовата линия?

Сержантът посочи немския си събеседник.

— Това, сър, е Ханс Браун. Бил сервитьор в лондонския хотел Савой. Говори английски!

Немският сержант козирува на Фиц.

— Радвам се да се запознаем, майоре. Весела Коледа. — Имаше по-слаб акцент от кардифския сержант. Подаде му манерката си — Искате ли малко шнапс?

— Боже милостиви — каза Фиц и се отдалечи.

Нямаше какво да стори. Трудно би било да прекрати това дори и с помощта на подофицерите като уелския сержант. А без тяхната помощ би било невъзможно. Реши, че е по-добре да докладва на някой висшестоящ и да прехвърли проблема.

Преди да си тръгне обаче, чу името си.

— Фиц! Фиц! Ти ли си наистина?

Гласът прозвуча познато. Фиц се обърна и видя вървящ към него германец. Когато онзи приближи, Фиц го разпозна.

— Фон Улрих? — с удивление попита той.

— Същият! — Валтер се усмихна широко и подаде ръка. Без да се замисля, Фиц я пое. Валтер енергично се здрависа. Изглеждаше отслабнал, а светлата му кожа беше загоряла. „Сигурно и аз съм се променил“, помисли си англичанинът.

— Невероятно! Какво съвпадение! — възкликна Валтер.

— Радвам се да те видя жив и здрав. Макар че май не би трябвало.

— И аз се радвам!

— Какво ще правим по този въпрос? — Фиц махна към другаруващите си войници. — Намирам, че това е притеснително.

— Съгласен съм. Утре може да не искат да стрелят по новите си приятели.

— И тогава какво ще правим?

— Трябва скоро да има битка, за да се нормализират нещата. Ако и от двете страни започнат да стрелят на сутринта, скоро пак ще се намразят.

— Дано си прав.

— А ти как си, стари приятелю?

Фиц си спомни добрите новини и засия.

— Станах баща — каза той. — Беа е родила момченце. Почерпи се с една пура.

Запалиха. Валтер му разкри, че е бил на Източния фронт.

— Русите са корумпирани. Офицерите продават запаси на черния пазар и оставят пешаците да гладуват и студуват. Половин Източна Прусия носят евтини руски ботуши, а руските войници ходят боси.

Фиц му сподели за опита си в Париж.

— Любимият ти ресторант, Воазен, още е отворен.

Мъжете започнаха футболен мач, Германия срещу Великобритания, като натрупаха кепетата си за греди.

— Трябва да съобщя за това — каза Фиц.

— И аз. Но, първо, кажи ми как е лейди Мод?

— Добре, мисля.

— Много ми се ще да й споменеш тази ни среща.

Фиц се изненада от тежестта, която Валтер придаде на тази иначе обикновена забележка.

— Разбира се. Има ли конкретна причина?

Валтер отклони поглед.

— Точно преди да си тръгна от Лондон… танцувах с нея на бала на лейди Уестхамптън. Последното цивилизовано нещо, което направих преди тая проклета война.

Последните две думи бяха казани на немски. Гласът на Валтер трепереше. За него беше крайно необичайно да смесва немски и английски. Може би коледната атмосфера му действаше. Той продължи с овлажнели очи:

— Много ми се ще да знае, че съм си мислел за нея на Коледа. Ще й кажеш ли, стари приятелю?

— Ще й кажа. Сигурен съм, че много ще се зарадва.