Кен Фолет
Крахът на титаните (67)

IV

Според Фиц настъплението на сър Джон в неделя бе смущавано предпазливо, но за негово облекчение то се оказа достатъчно да принуди фон Клук да посрещне заплахата, като изпрати част от така нужните му войници срещу британците. Немците вече се биеха на два фронта, западен и южен — кошмарът на всеки командир.

Фиц се събуди в оптимистично настроение в понеделник сутринта след една прекарана върху одеяло нощ на пода на замъка. Закуси в офицерската столова, а после с нетърпение зачака разузнавателните самолети да се върнат от сутрешната си мисия. Войната бе или безумен устрем, или празно бездействие. В парка на замъка имаше църква, за която твърдяха, че е построена през 1000 година, и той отиде да я разгледа, макар и да не разбираше какво толкова намират хората в старите църкви.

Докладът на разузнавачите се състоя във великолепния салон с гледка към парка и реката. Офицерите седяха на сгъваеми походни столчета около евтина маса, отвсякъде заобиколени от разточителни декорации от осемнадесети век. Сър Джон имаше издадена челюст; под белия моржов мустак устата му изглеждаше изкривена в постоянно изражение на наранена гордост.

Авиаторите съобщиха, че пред британските войски има само празен терен, защото немските походни колони се оттегляли на север.

Фиц беше въодушевен. Съюзното контранастъпление сякаш бе успешно и немците бяха сварени неподготвени. Разбира се скоро щяха да се прегрупират, но засега изпитваха трудности.

Чакаше сър Джон да нареди бързо настъпление, но за негово разочарование командващият просто потвърди по-рано поставените ограничени цели.

Фиц написа доклада си на френски и се качи в колата. Прекоси двадесет и петте мили до Париж възможно най-бързо, доколкото му позволяваше потокът напускащи града камиони, автомобили и каруци, натоварени с багаж и устремени на юг, за да избягат от немците.

В Париж пък го забави поделение тъмнокожи алжирски войници; те вървяха от една гара към друга. Офицерите им яздеха мулета и носеха яркочервени наметала. Жените им даваха цветя и плодове, а собствениците на кафенета ги черпеха разхладителни напитки.

Когато отминаха, Фиц стигна до Инвалидите и занесе доклада си в сградата на училището.

Още веднъж британското разузнаване потвърди информацията на французите. Някои немски подразделения се оттегляха.

— Трябва да продължим настъплението! — заключи старият генерал. — Къде са британците?

Фиц отиде до картата, показа британските позиции и целите на настъплението до края на деня, посочени от сър Джон.

— Не е достатъчно — ядосано каза Галиени. — Трябва да сте по-настъпателни! За нас е важно да атакувате, тъй че фон Клук да е твърде зает с вас, за да подсили фланга си. Кога ще прекосите реката Марна?

Фиц не можеше да каже. Почувства се засрамен. Съгласен бе с всяка от язвителните думи на Галиени, но не можеше да го признае, и само отвърна:

— Господин генерал, най-енергично ще изтъкна това обстоятелство пред сър Джон.

Но Галиени вече мислеше как да компенсира изоставането на британците.

— Ще изпратим Седма дивизия от Четвърти корпус при река Орк този следобед — решително рече той.

Тогава се обади полковник Дюпюи:

— Господин генерал, нямаме достатъчно влакове, с които да ги откараме там до довечера.

— Тогава използвайте коли — отвърна Галиени.

— Коли ли? Откъде ще вземем толкова много? — изуми се полковникът.

— Наемете таксита!

Всички го зяпнаха. Мигар генералът беше обезумял?

— Обадете се на полицейския началник. Кажете му да нареди на хората си да спират всяко такси в града, да изхвърлят пасажерите и да насочат шофьорите насам. Ще натоварим колите с войници и ще ги пратим на бойното поле.

Фиц се ухили, когато разбра, че генералът говори сериозно. Такова отношение му се нравеше. Да правим всичко необходимо, стига да победим.

Дюпюи сви рамене и вдигна телефона.

— Свържете ме незабавно с началника на полицията.

Фиц си помисли: „трябва да видя това“.

Излезе и запали пура. Не се наложи да чака дълго. След няколко минути едно такси, червено Рено, мина по моста „Александър III“, заобиколи просторната и пищна морава и спря пред главната сграда. Последваха още две, после дузина, после сто.

След два часа няколкостотин еднакви червени таксита вече стояха пред Инвалидите. Фиц не беше виждал подобно нещо през живота си.

Шофьорите стояха облегнати на колите, пушеха лули и разговаряха оживено в очакване на заповедите. Всеки имаше собствена теория защо са тук.

Накрая Дюпюи излезе от сградата на лицея и прекоси пътя с мегафон в едната ръка и сноп армейски бланки за реквизиция в другата. Покатери се на предния капак на едно такси и тогава шофьорите се смълчаха.

— Военният комендант на Париж изисква петстотин таксита от тук до Блани — викна Дюпюи през мегафона.

Шофьорите мълчаха и го гледаха невярващо.

— Там всяка кола ще вземе петима войници и ще ги откара до Нантьо.

Това бе на тридесет мили източно от града, много близо до фронтовата линия. Шофьорите започнаха да разбират. Спогледаха се и закимаха усмихнати. Фиц предполагаше, че се радват да участват във военните действия, при това по този необичаен начин.

— Моля преди да тръгнете да вземете по един формуляр и да го попълните, за да си поискате заплащането след връщане.

Шофьорите зашумяха. Щяха да им платят! Това затвърди подкрепата им.

— Когато тръгнат петстотин коли, ще дам указания на следващите петстотин. Да живее Париж! Да живее Франция!

Шофьорите завикаха неудържимо. Струпаха се върху Дюпюи за бланките. Фиц с удоволствие помагаше за раздаването на книжата.

Скоро малките автомобилчета потеглиха, завиха пред сградата, пресякоха моста и тръгнаха, натискайки въодушевено клаксоните. Под слънчевата светлина се проточи яркочервена линия към фронта.