Кен Фолет
Крахът на титаните (64)

I

Женски плач събуди Фиц.

Първо помисли, че е Беа. След това се сети, че жена му е в Лондон, а той е в Париж. Жената в леглото до него не беше двадесет и тригодишна бременна княгиня, а момиче от един френски бар, деветнадесетгодишно и с ангелско лице.

Надигна се на лакът и я погледна. Тя имаше руси мигли, които трепкаха на лицето й като пеперуди върху цвете и сега бяха мокри от сълзи.

— Страх ме е — изхлипа тя.

Фиц я погали по косата.

— Успокой се. — Научил бе повече френски от жени като Жини, отколкото в училище. Жини беше съкратено от Жинет, но дори и Жинет звучеше като измислено име. Сигурно истинското й име беше нещо прозаично, като Франсоаз.

Утрото беше приятно и през отворения прозорец в стаята на Жини полъхваше топъл ветрец. Фиц не чу нито артилерийски огън, нито тропот на ботуши по паважа.

— Париж още не е паднал — успокоително прошепна той.

Явно не биваше да го казва — така предизвика нов порой сълзи, Фиц погледна часовника си. Беше осем и половина. Трябваше временно да се върне в хотела си до десет.

— Ако германците дойдат, ще се погрижиш ли за мен? — попита Жини.

— Разбира се, мила. — Той потисна чувството за вина. Би я спасил, ако можеше, но тя нямаше да е сред първостепенните му задачи.

— Ще дойдат ли? — тихичко попита тя.

Щеше му се да знае. Германската армия беше два пъти по-многобройна от предвижданията на френското разузнаване. Премина през североизточна Франция, като печелеше всяка битка. Сега германската лавина беше достигнала до една линия северно от Париж — на какво точно разстояние на север Фиц щеше да разбере през следващите няколко часа.

— Казват, че градът няма да се отбранява — рече Жини. — Вярно ли е?

Фиц не знаеше. Ако Париж окажеше съпротива, немската артилерия щеше да го разруши. Разкошните сгради щяха да рухнат, кратери щяха да осеят широките булеварди, бистрата и бутиците щяха да се превърнат в руини. Изкушаваща бе мисълта, че градът трябва да се предаде и да избегне всичко това.

— Може пък така да е по-добре за теб — каза Фиц с фалшива бодрост. — Ще се любиш с някой дебел пруски генерал, който ще те нарича Liebling.

— Не искам прусак. — Гласът на Жини се сниши до шепот. — Обичам теб.

„Може би наистина е така“, помисли Фиц. А може би тя го смяташе за билет за излизане оттук. Всеки, който можеше, напускаше града, но задачата никак не бе лесна. Повечето частни коли бяха реквизирани. Железопътните влакове подлежаха на реквизиране всеки момент, цивилните пътници биваха изхвърляни и изоставяни насред нищото. Таксито до Бордо струваше хиляда и петстотин франка, колкото малка къща.

— Може да не се случи — каза той. — Немците сигурно вече са изтощени. Войските им са в поход и в бой вече месец. Не могат да продължават вечно.

Фиц донякъде вярваше в това. Французите се сражаваха храбро, докато отстъпваха. Войниците бяха изтощени, гладни и обезсърчени, обаче малцина от тях бяха взети в плен, а и бяха загубили малко оръдия. Невъзмутимият главнокомандващ, генерал Жофр, беше удържал съюзните войски да не се разпръснат и се беше изтеглил зад линия югоизточно от Париж, където прегрупираше. Освен това безмилостно уволни старшите офицери, които не се показаха на висота — двама армейски командири, седем командири на корпуси и десетки други.

Германците не знаеха това. Фиц беше видял дешифрирани техни съобщения, които показваха прекалена увереност. Германското главно командване фактически беше преместило войски от Франция и ги беше пратило в Източна Прусия като подкрепления. Фиц беше на мнение, че това може да се окаже грешка. Французите още не бяха свършили.

Не бе толкова сигурен за британците.

Британският експедиционен корпус бе малък — състоеше се от пет и половина дивизии, в сравнение със седемдесетте френски. Биха се смело при Моне и Фиц се гордееше с тях, но за пет дни загубиха петнадесет хиляди от общо стоте си хиляди войници и бяха отстъпили.

Уелските стрелци бяха част от корпуса, но Фиц не беше с тях. В началото се разочарова от назначението си за офицер за свръзка в Париж — копнееше да се сражава заедно със своя полк. Вярваше, че генералите го смятат за аматьор, когото трябва да пратят на пост, където не може да навреди много. Ала той познаваше Париж и говореше френски и надали можеше да се отрече, че е квалифициран за работата.

Както се оказа, работата беше по-важна от предвижданията на Фиц. Отношенията между френските командващи и британските им колеги бяха опасно лоши. Британският експедиционен корпус беше под командването на докачлив и дребнав офицер с малко объркващото име сър Джон Френч. Още в началото той се обиди, понеже генерал Жофр не се е консултирал с него и сега се сърдеше. Фиц се стараеше да поддържа размяната на сведения и разузнавателни данни между двамата съюзни командири въпреки враждебната атмосфера.

Всичко това беше смущаващо и малко срамно и Фиц като британец не можеше да не се огорчава от зле прикритото презрение на френските офицери. Преди седмица положението се влоши драматично. Сър Джон каза на Жофр, че войските му се нуждаят от два дни почивка. На другия ден промени искането си на десет дни. Французите бяха отвратени, а Фиц се почувства дълбоко засрамен от страната си.

Оплака се на полковник Хърви, един от блюдолизците на сър Джон, но оплакването му бе посрещнато с раздразнение и беше отхвърлено. В крайна сметка Фиц говори по телефона с лорд Ремарк, заместник-министър в Министерството на войната. Бяха учили заедно в Итън, а сега Ремарк беше сред приказливите приятели на Мод. На Фиц не му беше приятно да действа така зад гърбовете на командващите си офицери, но битката за Париж беше много фино балансиран процес и той вярваше, че трябва да направи нещо. Осъзна, че патриотизмът не е толкова просто нещо.

Последиците от оплакването му бяха експлозивни. Премиерът Аскуит спешно командирова новия си военен министър лорд Кичънър, който направи сър Джон на пух и прах само преди два дни. Фиц силно се надяваше командирът му да бъде незабавно уволнен или поне да се посъбуди малко.

Скоро щеше да разбере.

Той седна в леглото.

— Тръгваш ли си? — попита го Жини.

Фиц се изправи.

— Имам работа.

Тя изрита завивките. Фиц загледа съвършените й гърди. Жини улови погледа му, усмихна се през сълзи и подканящо разтвори крака.

Фиц устоя на изкушението.

— Направи кафе, скъпа.

Жини облече светлозелен копринен пеньоар и загря вода, докато Фиц се преобличаше. Снощи бе вечерял в британското посолство в униформа, но след това смени биещата на очи червена куртка със смокинг, за да посети тъмните улички на Париж.

Жини му даде силно кафе в чаша, която приличаше на купа.

— Ще те чакам в клуба на Албер довечера — каза тя.

Официално нощните заведения бяха затворени, както и театрите и кината. Дори Фоли Бержер тъмнееше. Кафенетата затваряха в осем, а ресторантите в девет и половина. Ала не беше лесно да се прекрати нощният живот в големия град и предприемчиви типове като този Албер бързо отвориха незаконни заведения, където продаваха шампанско на умопомрачителни цени.

— Ще опитам да стигна до полунощ — отвърна Фиц. Кафето горчеше, но отми и последните следи от сънливост. Даде на Жини златна лира. Бе много щедро възнаграждение за една нощ, а в тези времена златото се ценеше много повече от книжните пари.

Когато я целуна за довиждане, Жини се притисна в него.

— Ще дойдеш довечера, нали?

Фиц изпита жалост към момичето. Нейният свят се рушеше и тя не знаеше какво да прави. Щеше да му е приятно да я вземе под крилото си и да обещае да се грижи за нея, обаче не можеше. Съпругата му беше бременна и ако се разтревожеше, щеше да пометне. А дори и да не бе женен, ангажиментът с една френска уличница би го направил за посмешище. Както и да е. Жини беше само една от милиони. Всички се страхуваха, само мъртвите — не.

— Ще се постарая — отвърна той и се освободи от прегръдката й.

Синият му кадилак беше паркиран до бордюра. От предния капак се вееше малко британско знаме. Напоследък в града не се движеха много частни коли. Повечето от тях имаха някакъв флаг — обикновено трикольор или червен кръст, за да е видно, че се ползват за важна военна работа.

Фиц се видя принуден безскрупулно да впрегне връзките си и да похарчи малко състояние за подкупи, за да докара автомобила от Лондон, но беше доволен, че си е направил този труд. Необходимо беше всеки ден да се придвижва между британския и френския щаб и за него беше облекчение, че не се налага да моли затруднените съюзни войски за кола или кон.

Запали и потегли. По улиците почти нямаше движение. Дори омнибусите бяха реквизирани за снабдяването на войските на фронта. Фиц трябваше да спре и да пусне голямо стадо овце, което пресичаше града — навярно по посока на Източната гара, където щяха да натоварят добичетата на влак и да ги пратят за храна на армията.

Заинтригува го тълпата, скупчена около прясно залепен плакат на стената на Бурбонския дворец. Спря и се присъедини към тях.

ДО АРМИЯТА

И ГРАЖДАНИТЕ НА ПАРИЖ

Погледът на Фиц пробяга към дъното на плаката — подписан беше от генерал Галиени, коменданта на столицата. Галиени беше сприхав стар войник, върнат от пенсия. Славеше се с това, че на съвещанията при него не позволява да се сяда — вярваше, че така хората взимат решение по-бързо. Обръщението беше в типичния му стегнат стил.

Членовете на правителството на Републиката напуснаха Париж, за да дадат нов тласък на отбраната на нацията.

Фиц се изуми. Правителството избягало! През последните няколко дни се носеха слухове, че министрите ще офейкат в Бордо, но политиците се колебаеха, защото не искаха да изоставят столицата. Сега обаче бяха тръгнали. Много лош знак.

Поверен ми е дългът да защитя Париж от нашествениците.

Все пак Париж няма да се предаде, помисли Фиц. Градът ще се бори. Добре! Това определено отговаряше на британските интереси. А ако столицата паднеше, поне врагът щеше да е принуден да плати скъпо за завоеванието си.

Ще изпълнявам този дълг до последния си дъх.

Фиц не можеше да не се усмихне. Слава Богу, че ги има старите войници.

Събраните наоколо хора явно изпитваха смесени чувства. Имаше възхитени коментари. Някой доволно каза, че Галиени е боец и няма да допусне превземането на Париж. Други бяха по-големи реалисти. „Правителството ни изостави“, рече една жена, „значи немците ще са тук днес или утре.“ Мъж с куфарче каза, че пратил жената и децата у брат си в провинцията. Добре облечена дама съобщи, че държи трийсет кила сушен боб в кухненския шкаф.

А Фиц просто чувстваше, че британският принос във войната — и неговото собствено участие — е станал още по-важен.

Със силното чувство, че предстоят съдбовни неща, той тръгна към Риц.

Влезе във фоайето на любимия си хотел и отиде в една телефонна кабинка. Позвъни в британското посолство и остави на посланика съобщение за обръщението на Галиени — в случай че новината още не е стигнала до улица „Фобур Сен Оноре.“

После налетя на полковник Хърви, адютанта на сър Джон.

Хърви огледа смокинга на Фиц и възкликна:

— Майор Фицхърбърт! Защо, по дяволите, сте облечен така?

— Добро утро, полковник. — Фиц нарочно не отговори на въпроса. Очевидно беше, че е бил навън цяла нощ.

— Девет сутринта е! Не знаете ли, че сме във война.

И този въпрос не изискваше отговор.

— Какво мога да направя за Вас, господин полковник? — хладно попита Фиц.

Хърви мразеше тези, които не може да сплаши.

— Да не сте така нагъл, господин майор. Имаме достатъчно за вършене с намесата на проклетите посетители от Лондон.

Фиц вдигна вежда.

— Лорд Кичънър е военен министър.

— Политиците трябва да ни оставят да си вършим работата. Обаче някои хора с приятели по високите постове ги подсторват.

Погледът му подсказваше, че подозира Фиц, но няма куража да го изрече на глас.

— Не би трябвало да се изненадвате от загрижеността на военното министерство — отвърна Фиц. — Да се иска десетдневна почивка, когато германците са на вратите на Париж!

— Войниците са изтощени!

— За десет дни войната може и да свърши. За какво сме тук, ако не за да спасим Париж?

— Кичънър привика сър Джон от щаба му в съдбоносен момент от военните действия — разкрещя се Хърви.

— Забелязах, че сър Джон не се е разбързал да се връща при войниците си — викна в отговор Фиц. — Видях го да вечеря тук, в Риц.

— Махнете се от очите ми — каза Хърви.

Фиц се врътна на пета и се качи на горния етаж.

Не беше толкова равнодушен, колкото се показа. Нищо не можеше да го накара да се кланя на глупаци като Хърви, ала за него успешната военна кариера беше важна. Ненавиждаше самата мисъл, че хората могат да кажат, че не е такъв мъж като баща си. Хърви не беше особено полезен за армията, понеже влагаше времето и силите си в покровителство на своите любимци и възпрепятстване на съперниците си. А така можеше да провали кариерите на хора, които се съсредоточаваха върху друго, например върху спечелването на войната.

Фиц кипеше от гняв, докато се къпеше, бръснеше и обличаше в униформата на майор от Уелските стрелци. Понеже знаеше, че може и да не хапне нищо до вечеря, поръча да му качат омлет и още кафе.

Точно в десет почна работният му ден. Пропъди зловредния Хърви от ума си. Лейтенант Мъри, енергичен млад шотландец, дойде от британската главна квартира и заедно с прахоляка от пътищата донесе в апартамента на Фиц и тазсутрешния доклад на въздушното разузнаване.

Фиц бързо преведе документа на френски и го записа с ясния едър почерк на бледосинята хотелска хартия. Всяка сутрин британски самолети прелитаха над немските позиции и отбелязваха посоката, в която се придвижваха противниковите войски, работата на Фиц беше да предостави сведенията на генерал Галиени възможно най-бързо.

Докато минаваше през фоайето, главният портиер го извика на телефона.

Гласът, който попита „Фиц, ти ли си?“, беше далечен и поизменен, но за учудване на Фиц несъмнено принадлежеше на сестра му Мод.

— Как, по дяволите, успя? — попита той. Само правителството и военните можеха да звънят на Париж от Лондон.

— Намирам се в кабинета на Джони Ремарк в Министерството на войната.

— Радвам се да те чуя. Как си?

— Всички тук се тревожим ужасно — каза Мод. — Първо вестниците печатаха само добри новини. Само хората, които си имат понятие от география, осъзнавахме, че след всяка бляскава френска победа германците напредваха с още петдесет мили във Франция. Обаче в неделя Таймс пусна специално издание. Не е ли странно? Всички останали дни лъжат, затова, когато казват истината, пускат специално издание.

Опитваше се да е остроумна и цинична, но Фиц чуваше скритите страх и гняв.

— И какво пише в специалното издание?

— За нашата „отстъпваща и разбита армия“. Аскуит е разярен. Сега всички очакват Париж да падне скоро. — Фасадата й се пропука и тя с треперлив глас попита — Фиц, ще се справиш ли?

Не можеше да я лъже.

— Не зная. Правителството се премести в Бордо. Нахокаха сър Джон Френч, но той е още тук.

— Сър Джон се оплакал във Военното министерство, че Кичънър отишъл в Париж в униформата на фелдмаршал, което било неспазване на етикета, понеже Кичънър вече бил министър от правителството и следователно цивилен.

— Боже мой! В тези времена да мисли за спазването на етикета! Защо не са го уволнили?

— Джони казва, че щяло да изглежда като признаване на провала.

— А как ще изглежда превземането на Париж от германците?

— О, Фиц! — разплака се Мод. — Ами бебето на Беа — детето ти?

— Как е тя? — попита Фиц и виновно си припомни къде е прекарал нощта.

Мод подсмръкна, преглътна и продължи по-спокойно.

— Много е сладка, а и вече не я тормози досадното сутрешно прилошаване.

— Кажи й, че ми липсва.

Избухна статичен шум и на линията се чу друг глас за няколко секунди, след което изчезна. Значи щяха да ги прекъснат всеки миг. Отново се чу умолителният глас на Мод.

— Фиц, кога ще свърши това?

— В следващите няколко дни. По един или друг начин.

— Моля те, грижи се за себе си!

— Разбира се.

Връзката се разпадна.

Фиц окачи слушалката, даде бакшиш на главния портиер и излезе.

Качи се в колата и тръгна. Мод го разстрои с приказките за бременността на Беа. Фиц бе готов да умре за страната си и се надяваше да загине храбро, но искаше да види и детето си. Предстоеше му за пръв път да стане родител и нямаше търпение да се срещне със своето дете, да го наблюдава как се учи и расте, да му помага да съзрее. Не искаше синът му или дъщеря му да расте без баща.

Прекоси Сена и навлезе в комплекса военни постройки, познат като Инвалидите. Галиени беше настанил главната си квартира в близкото училище — лицея Виктор-Дюрюи — разположено зад стена от дървета. Входът се охраняваше зорко от часови в светлосини куртки, червени панталони и червени кепета, доста по-хубави от калния цвят на британската униформа. Французите още не бяха разбрали, че точността на съвременните пушки кара днешния войник да иска да е невидим на фона на пейзажа.

Часовите добре познаваха Фиц и той влезе направо. Витор-Дюрюи беше девическо училище, с рисунки на животинки и цветя и с латински глаголи, спрегнати по сбутаните настрани черни дъски. Пушките на часовите и ботушите на офицерите изглеждаха като посегателство срещу благородството на отминалите дни.

— Фиц отиде право в щаба. Когато влезе, долови вълнение. На стената висеше карта на централна Франция с отбелязани с карфици позиции на армиите. Галиени беше висок, слаб и с изправена стойка въпреки рака на простата, който през февруари го беше принудил да се пенсионира. Отново в униформа, Галиени се взираше нападателно в картата иззад пенснето си.

Фиц отдаде чест, после се ръкува по френски маниер с колегата си, майор Дюпюи. Попита го шепнешком какво става.

— Следим фон Клук — отговори Дюпюи.

Галиени разполагаше с ескадрила от девет стари самолета и с тях наблюдаваше движенията на настъпващата армия. Генерал фон Клук командваше Първа армия, най-близко разположената до Париж германска войска.

— Какво имате? — попита Фиц.

— Два доклада — отвърна Дюпюи и посочи на картата. — Нашето въздушно разузнаване показва, че фон Клук се движи на югоизток, към реката Марна.

Това потвърждаваше доклада на британците. При такова направление Първа армия щеше да мине източно от Париж. А понеже фон Клук командваше дясното крило, всички немски войски щяха да подминат града. Дали Париж нямаше да се отърве?

Дюпюи продължи:

— Разполагаме и с доклад от един кавалерийски съгледвач в потвърждение на горното.

Фиц кимна замислено.

— Германската военна теория е първо да се разгроми армията на противника, а градовете да се овладяват след това.

— Не виждате ли? — възкликна развълнувано Дюпюи. — Така те излагат фланга си!

Фиц не беше помислил за това. Съсредоточил се беше върху участта на Париж. Сега си даде сметка, че Дюпюи е прав и това е причината за приповдигнатото настроение. Ако разузнаването не грешеше, то фон Клук беше направил една класическа военна грешка. Флангът на армията беше по-уязвим от центъра. Нападението по фланга беше като удар с нож в гърба.

Защо фон Клук бе направил тази грешка? Сигурно вярваше, че французите са твърде слаби и не са в състояние да контраатакуват.

В такъв случай се заблуждаваше.

Фиц се обърна към Галиени.

— Мисля, че това ще Ви заинтересува, господин генерал — каза той и му подаде своя плик. — Ето доклада на нашето въздушно разузнаване от тази сутрин.

— Аха! — откликна Галиени с въодушевление.

Фиц пристъпи към картата.

— Позволете, господин генерал.

Галиени кимна в знак на съгласие. Британците не бяха много харесвани, но всички разузнавателни данни бяха добре дошли.

Фиц погледна английския оригинал и обясни:

— Нашите хора разполагат армията на фон Клук ето тук — заби нова карфица в картата. — И тя се движи в тази посока.

Потвърждаваше онова, което французите вече знаеха.

— Вярно е значи — тихо рече Дюпюи. — Изложили са фланга си.

Очите на генерал Галиени проблеснаха зад пенснето.

— Следователно сега е моментът да нападнем.