Кен Фолет
Крахът на титаните (62)

V

Батальонът на Григорий нямаше храна, но пък докараха дял вагон лопати, затова сега копаеха окоп. Войниците работеха на половинчасови смени и не им отне много време. Резултатът не беше особено добър, но щеше да свърши работа.

По-рано същия ден Григорий, Исак и другарите им минаха през изоставена немска позиция. Григорий забеляза, че окопите са разположени зигзагообразно на равни разстояния и не се виждаше много надалеч. Подпоручик Томчак рече, че това се наричало заграждение, но не знаеше за какво служи. Не нареди на хората си да направят същото като немците, обаче Григорий вярваше, че тази форма има някакво предназначение.

Григорий още не бе стрелял. Чуваше стрелба на пушки, картечници и оръдия, а и неговото поделение бе превзело доста немска територия, ала досега той не беше стрелял и по него не бяха стреляли. Където и да отидеше Тринадесети корпус, войниците установяваха, че немците току-що са си тръгнали.

Нямаше логика. Григорий разбираше, че всичко във войната е объркване. Никой не знаеше със сигурност къде се намират или къде е противникът. Двамина от взвода на Григорий бяха убити, но не от немците — единият се простреля в крака и удивително бързо умря от кръвозагуба, а другият беше прегазен от избягал кон и така и не се върна в съзнание.

С дни не бяха виждали походна кухня. Приключиха порционите и дори сухарите. Никой не беше хапвал от предната сутрин. След като изкопаха окопа, си легнаха гладни. За щастие, беше лято и поне не им беше студено.

Стрелбата започна в зори на следващия ден.

Започна далеч отляво на Григорий, но той виждаше облаците шрапнел във въздуха и вдигнатите от снарядите чимове. Вдигаха се буци пръст, експлодираха облаци от шрапнели. Григорий знаеше, че трябва да се бои, но не изпитваше страх. Беше гладен, жаден, уморен, болеше го и беше отегчен. Не се страхуваше. Зачуди се и немците ли се чувстват така.

И вдясно, на няколко мили на север, започна тежка стрелба, но там, където бяха, цареше покой.

— Като окото на бурята — каза Давид, продавачът на кофи.

Скоро дойдоха заповедите да продължат. Изнурено се измъкнаха от окопа и тръгнаха напред.

— Е, трябва да сме благодарни — каза Григорий.

— За какво? — попита Исак.

— Маршът е по-добър от боя. Имаме пришки от ходене, но поне сме живи.

Същия следобед стигнаха градче на име Аленщайн, както им каза поручик Томчак. Събраха се в покрайнините на града и влязоха там под строй.

За тяхна изненада Аленщайн беше пълен с добре облечени немци, които правеха обичайното за четвъртък следобед — пускаха писма, пазаруваха и разхождаха деца в колички. Частта на Григорий спря в малък парк, където мъжете седнаха да си починат под сянката на високите дървета. Томчак влезе в една близка бръснарница и излезе оттам избръснат и подстриган. Исак отиде да купи водка, но се върна с празни ръце. Армията оставила пазачи пред магазините за алкохол, за да не влизат войници в тях.

Най-сетне се появи конска кола с бурета прясна вода. Войниците се надигнаха и напълниха манерките си. Свечери се, захладня и пристигнаха още каруци. Караха хляб, купен или реквизиран от градските пекари. Падна нощ и войниците спаха под дърветата.

По изгрев нямаше закуска. Оставиха един батальон да контролира града, а останалата част от Тринадесети корпус заедно с Григорий, излязоха от Аленщайн и се упътиха на югозапад към Таненберг.

Григорий забеляза, че макар да не са влизали в бой, настроението на офицерите е променено. Яздеха нагоре-надолу покрай редицата войници, събираха се и шушукаха притеснено. Понякога спореха и повишаваха тон, някой майор сочеше в една посока а капитанът ръкомахаше в обратната. Григорий още чуваше артилерийска стрелба от север и юг, но като че ли се отдалечаваше в източна посока, докато Тринадесети корпус вървеше на запад.

— Кой стреля? — питаше старшина Гаврик. — Ние или те? И защо отива на изток, а ние вървим на запад?

Не псуваше, което значеше, че се тревожи сериозно.

На няколко километра от Аленщайн още един батальон се отдели да пази ариергарда, което изненада Григорий, понеже той смяташе, че врагът е отпред, а не отзад. „Корпусът се разтегля“, помисли си той мрачно.

По пладне неговият батальон също се отдели. Останалата част от корпуса продължи на югозапад, а те бяха пратени на югоизток по широк път, минаващ през гора.

Там, най-сетне, Григорий срещна врага.

Спряха до един поток и напълниха манерките си. Григорий се оттегли сред дърветата, за да се изпикае. Стоеше зад дебелия ствол на един бор, когато чу шум отляво. С изумление видя немски офицер в пълно бойно снаряжение с островърха каска, възседнал едър черен жребец. Офицерът гледаше през бинокъл натам, където бе спрял батальонът. Григорий се чудеше какво толкова има за гледане — между дърветата не се виждаше надалеч. Може би се опитваше да разбере дали войниците са руски или немски. Стоеше неподвижно, досущ като паметника в Петербург, но не и конят му. Добичето изпръхтя — тъкмо този звук беше стреснал Григорий.

Той се закопча внимателно, взе си пушката и се оттегли, като следеше дървото да е между него и немеца.

Внезапно онзи се раздвижи. Григорий се поуплаши да не би да е разкрит; но немецът просто обърна плавно коня си и тръгна в тръс на запад.

Григорий изтича при старшина Гаврик.

— Видях немец!

— Къде?

— Ей там. Тъкмо пусках една вода.

— Сигурен ли си, че беше немец?

— Имаше каска с шип.

— И какво правеше?

— Седеше на кон и ни гледаше през бинокъл.

— Разузнавач! — възкликна Гаврик. — Застреля ли го?

Едва сега Григорий се сети, че от него се очаква да убива немските войници, не да бяга от тях.

— Ами, реших да Ви кажа — смотолеви той.

— Ей, госпойце — ревна Гаврик, — за какво сме ти дали проклетата пушка?

Григорий погледна оръжието в ръцете си — заредено и със свиреп на вид щик. Трябваше да стреля, разбира се. Къде му беше главата?

— Виноват.

— Щом си го оставил да се измъкне, врагът вече знае къде сме!

Григорий се почувства унизен. Подобна ситуация не беше споменавана по време на военното му обучение, обаче той трябваше да е способен и сам да се досети.

— Накъде тръгна? — попита Гаврик.

Поне на това Григорий можеше да отговори.

— На запад.

Гаврик се врътна и бързо отиде при подпоручик Томчак. Подпоручикът пушеше, облегнат на едно дърво. В миг захвърли цигарата и се завтече към майор Бобров, представителен на вид офицер с въздълга сребриста коса.

Всичко след това се случи бързо. Нямаха артилерия, но картечарите откриха огън. Шестстотинте души от батальона бяха разположени в редица, дълга около хиляда метра и разтеглена в посока север-юг. Неколцина бяха избрани да тръгнат напред. Другите се запътиха бавно на запад, към следобедното слънце, което светеше косо през листата на дърветата.

Подир няколко минути падна и първият снаряд. Изпищя във въздуха, проби листака и накрая се взриви някъде зад Григорий с басов тътен, от който земята под нозете на войника се разтресе.

— Съгледвачът им е посочил мястото. Целят се там, където сме ние. Добре, че се махнахме — каза Томчак.

Но и немците разсъждаваха и явно откриха грешката си, понеже следващият снаряд удари земята малко пред напредващите руси.

Войниците около Григорий станаха неспокойни. Непрестанно се озъртаха, държаха пушките си в готовност за стрелба и се ругаеха един друг при най-малкия повод. Давид все гледаше нагоре, сякаш можеше да види летящия снаряд и да го избегне. Исак доби нападателен вид като на футболния терен, когато противниковият отбор заиграеше грубо. Григорий установи, че е смазващо да знаеш, че някой прави всичко по силите си да те убие. Имаше чувството, че е получил страшно лоша новина, а не може да си спомни каква. Налудничаво си представи как изкопава дупка в земята и се скрива.

Питаше се какво ли виждат артилеристите. Дали на някое възвишение не стоеше наблюдател, взиращ се в гората с мощен немски бинокъл? В гората не можеш да видиш един човек, ала навярно можеш да забележиш шестстотин, които се движат на група сред дърветата.

Някой беше преценил, че прицелът е добър — в следващите мигове се взривиха още няколко снаряда и част от тях паднаха право в целта. И от двете страни на Григорий се разнесоха оглушителни гърмежи, надигнаха се гейзери от пръст, хората закрещяха и из въздуха се разлетяха откъснати крайници. Григорий се разтрепери от ужас. Нямаше какво да направи и как да се защити — снарядът или щеше да го уцели, или не. Ускори ход, като че бързината можеше да помогне. На другарите му явно им беше хрумнало същото, защото без заповед всички хукнаха.

Григорий стисна пушката в потните си длани и се помъчи да не изпада в паника. Валяха още снаряди — пред него, зад него, отляво и отдясно. Побягна по-бързо.

Обстрелът стана толкова постоянен, че Григорий вече не можеше да различи гърмежа на отделните снаряди — носеше се несекващ тътен като от сто бързи влака. Сетне батальонът явно приближи към противника, защото снарядите започнаха да падат зад гърбовете на войниците. Скоро артилерийският огън стихна и след малко Григорий разбра причината. Пред него започна картечна стрелба и той осъзна, че е близо до линията на противника. Призля му от уплаха.

Картечните откоси почнаха да пердашат гората, разкъсваха короните и разцепваха стволовете на дърветата. Григорий чу наблизо вик и видя как Томчак пада. Коленичи до подпоручика. Лицето и гърдите на младия офицер бяха покрити с кръв. С ужас забеляза, че е ранен в окото. Томчак опита да помръдне и изкрещя от болка.

— Какво да правя? Какво да правя? — повтаряше Григорий. Би могъл да превърже рана, ала как да помогне на човек, който е прострелян право в окото?

Някой го халоса по главата. Вдигна поглед и видя, че край него търчи Гаврик и вика:

— Мърдай, Пешков, мърдай!

Григорий погледа още малко ранения Томчак. Стори му се, че вече не диша. Нямаше как да е напълно сигурен, ала се изправи и хукна да бяга.

Стрелбата се засили. Страхът на Григорий се превърна в гняв. Вражеските куршуми го разяриха. Знаеше, че е безразсъдно, но не можеше да го овладее. Внезапно му се прииска да изтреби гадовете. На няколкостотин метра напред, от другата страна на едно сечище, забеляза сивите униформи и каските с шипове на противника. Застана на коляно зад едно дърво, подаде се иззад ствола, вдигна пушката, прицели се в един немски войник и за пръв път натисна спусъка.

Нищо не последва. Григорий си спомни, че не е свалил предпазителя.

Не беше възможно да свали предпазителя на пушка Мосин-Наган, докато се прицелва и прикладът опира в рамото му. Свали я, седна зад дървото, положи приклада в сгъвката на лакътя си и завъртя голямото изпъкнало копче, което освобождаваше затвора.

Огледа се. Останалите бяха спрели да тичат и също като него бяха намерили прикритие. Едни стреляха, други презареждаха, трети бяха ранени и се гърчеха от болка, а някои лежаха неподвижно, мъртви.

Григорий се подаде иззад дънера, вдигна пушката на рамо и погледна през мерника. Забеляза от един храст да се подава пушка, а над нея — каска с шип. Сърцето му се изпълни с омраза и той бързо стреля пет пъти. Пушката, в която се целеше, беше изтеглена набързо, но не падна и Григорий прецени, че не е улучил. Обзе го ядно разочарование.

Пушката му имаше само пет патрона. Отвори торбичката с муниции и зареди. Сега желанието му беше да избива немците възможно най-бързо.

Пак надникна иззад дървото и съгледа един германец, който тичаше през просека в гората. Изпразни пълнителя, но онзи продължи да бяга и изчезна зад няколко фиданки.

„Това не е добра стрелба“, заключи Григорий. Да уцели врага беше трудно — много по-трудно в истинско сражение, от това да уцели мишената при малобройните упражнения по стрелба, които имаше по време на обучението си.

Докато презареждаше пак, чу как се подновява картечният огън. Скри се зад дънера и прибра крака, за да представлява по-малка мишена. По слух се ориентира, че картечницата е на около няколкостотин ярда вляво.

Когато картечницата спря, той чу Гаврик да крещи:

— Стреляйте по картечарите, тъпаци! Стреляйте, докато презареждат!

Григорий подаде глава и затърси картечното гнездо. Видя триногата между две големи дървета. Насочи оръжието си, но се спря. Напомни си, че не е добре просто да стреля. Задиша равномерно, стабилизира тежката цев на пушката и видя на мерника заострена каска. Леко сниши цевта, за да вижда гърдите на противника. Яката на куртката му беше разкопчана — беше се сгорещил от усилие.

Григорий натисна спусъка.

Пропусна. Немецът като че не забеляза изстрела. Григорий нямаше представа къде е отлетял куршумът.

Стреля пак, изпразни пълнителя без резултат. Това го влудяваше. Онези свине се мъчеха да го убият, а той не можеше да удари и един от тях. Може би беше далече от тях. Или пък просто не го биваше за стрелец.

Картечарят поднови стрелбата и всички застинаха.

Появи се майор Бобров — пълзеше на колене и лакти.

— Войници! — викна той. — По моя команда, към картечницата!

„Ти си луд“, помисли Григорий. „Е, аз не съм.“

Старшина Гаврик повтори командата:

— Готови за атака на картечното гнездо! Чакай заповед!

Бобров се изправи и затича приведен покрай хората си. Когато се отдалечи малко, извика заповедта. „Губиш си времето“, помисли Григорий. „Да не си въобразяваш, че сме самоубийци?“

Картечната стрелба спря и майорът безразсъдно се изправи. Беше изгубил фуражката си и сребристата коса го превръщаше в удобна мишена.

— Напред! — изкрещя Бобров.

Гаврик повтори заповедта.

— Напред!

Двамата поведоха хората си през дърветата към картечното гнездо. Григорий с изненада установи, че също бяга, дере се из шубраците, прескача препятствия, движи се приведен и се мъчи не изтърве неудобната пушка. Картечницата мълчеше, но немците стреляха с всичко останало, и ефектът от дузината пушки, стрелящи едновременно, беше почти същият. Ала Григорий продължи да тича, сякаш само това можеше да прави. Виждаше как побелелите от страх картечари отчаяно бързат да презаредят и неумело тикат пълнителя. Някои от русите стреляха, но Григорий нямаше толкова самообладание и просто тичаше. Още не беше приближил картечницата, когато видя трима немски войници да се крият зад един храст. Бяха ужасно млади и го зяпаха уплашено. Нападна ги с насочен напред щик, като че държеше средновековно копие. Чу крясък и осъзна, че вика той самият. Тримата юноши избягаха.

Григорий се втурна след тях, обаче беше изнемощял от глад и немците лесно му се изплъзнаха. Подир стотина метра спря уморен. Наоколо немците бягаха, а русите ги гонеха. Картечарите изоставиха оръжието си. Григорий предположи, че от него се очаква да стреля, обаче сега нямаше сили да вдигне пушката.

Майор Бобров отново се появи и затича покрай линията на своите.

— Напред! — викна той. — Не ги оставяйте да се измъкнат — избийте ги до крак, или ще се върнат и ще ви застрелят утре! Напред!

Григорий отново побягна уморено. И тогава картината се смени. Вляво от него почна шумотевица — стрелба, викове, ругатни. Изведнъж от тази посока се зададоха руски войници, които търчаха с все сили. Майор Бобров, който се намираше до Григорий, продума:

— Какво става, по дяволите?

Григорий се досети — нападаха ги по фланга.

— Дръжте позицията! Прикрийте се и стреляйте! — изкомандва Бобров.

Никой не го слушаше. От гората панически се сипеха други руски войници и другарите на Григорий почнаха да се присламчват към бягащите, завиха надясно и хукнаха на север.

— Войници, дръжте позицията! — викна Бобров. Извади пистолета. — Казах да държите позицията! — Прицели се сред тълпата войници, които се носеха край него.

— Ще застрелям дезертьорите! Предупреждавам!

Чу се пукот и по косите на майора плисна кръв. Бобров се строполи. Григорий не знаеше дали го е поразил случаен немски куршум, или някой от своите.

Обърна се и побягна с останалите.

Вече имаше стрелба навсякъде. Григорий не знаеше кой по кого стреля. Русите се разпръснаха из гората и на него му се стори, че оставя шума от битката зад гърба си. Продължи да тича колкото му стигнаха силите, сетне се просна на килима от листа и не можа да помръдне. Лежа дълго. Имаше чувството, че е парализиран. Изненада се, че още стиска пушката. Не знаеше защо не я е изпуснал.

Най-после смогна да се изправи на крака. От някое време го болеше дясното ухо. Докосна го и извика от болка. По пръстите му полепна кръв. Предпазливо го пипна отново и с ужас установи, че по-голямата му част липсва. Някой го бе ранил, без Григорий да разбере. В някакъв момент горната половина на ухото му беше отнесена от куршум.

Провери пушката си. Нямаше патрони. Презареди, макар да не знаеше защо. Явно не можеше никого да уцели. Върна предпазителя на мястото му.

Разбра, че русите бяха попаднали в засада. Германците ги бяха примамили напред и бяха затворили капана.

Какво да прави сега? Наоколо нямаше никого, та не можеше да попита някой офицер какви са заповедите. Но не можеше и да остане на място. Корпусът отстъпваше, това поне беше сигурно, и Григорий предположи, че трябва да тръгне назад. Ако имаше оцелели от руската войска, навярно се намираха на изток.

Обърна гръб на залязващото слънце и закрачи. Движеше се възможно най-тихо през гората, понеже не знаеше къде са немците. Чудеше се дали цялата Втора армия е била разгромена и е избягала. Като нищо можеше да умре от глад в тази гора.

След час спря да пие вода от един поток. Помисли дали да не промие раната си, но реши да я остави както си е. Напи се до насита, и се сви на земята да почине. Затвори очи. Скоро щеше да се стъмни. За щастие, времето беше сухо и той можеше да спи тук.

Вече дремеше, когато чу шум. Вдигна поглед и потресен видя немски офицер на кон, който се движеше бавно сред дърветата на десетина метра от него. Минал беше, без да забележи сгушения край потока Григорий.

Григорий вдигна безшумно пушката и свали предпазителя. Коленичи, опря приклада в рамо и внимателно се прицели в средата на гърба на офицера. Той вече беше на петнадесетина метра от него — нямаше как да го пропусне с пушката.

В последния момент онзи се обърна, предупреден от някакво шесто чувство. Григорий натисна спусъка.

Сред тишината на гората изстрелът бе оглушителен. Конят скочи напред. Офицерът се свлече настрани и се удари в земята, но единият му крак остана в стремето. Конят го влачи стотина метра през храсталака, после забави ход и спря.

Григорий внимателно се ослуша да не би изстрелът да е привлякъл някого. Чуваше само шумоленето на вечерния ветрец в листака.

Тръгна към коня. Щом приближи, вдигна пушката и я насочи към офицера, ала предпазливостта му бе ненужна. Човекът лежеше неподвижно с лице нагоре и широко отворени очи. Каската се търкаляше до него. Имаше ниско остригана руса коса и доста красиви зелени очи. Може би беше съгледвачът от по-рано, Григорий не можеше да прецени. Лев щеше да разбере — щеше да запомни коня.

Григорий отвори дисагите. От едната страна имаше карти и бинокъл. От другата — парче наденица и самун черен хляб. Григорий примираше от глад. Отхапа от наденицата. Тя беше щедро подправена с пипер, мерудии и чесън. От пипера лицето му пламна и се запоти. Сдъвка припряно, преглътна и си натъпка устата с хляб. Толкова беше вкусно, че направо му се доплака. Облягаше се на хълбока на едрия кон и ядеше бързо, а зелените очи на убития го гледаха втренчено.