Кен Фолет
Крахът на титаните (60)

III

Най-сетне заспа неспокоен сън. Събуди се рано на следващата сутрин. Изми се, облече униформата и хапна малко хляб.

Надзърна в стаята на момичетата — всички спяха дълбоко, по пода се валяха бутилки, смърдеше на тютюн и разлята бира. Дълго гледа Катерина, която спеше с отворена уста. После излезе от къщата. Не знаеше ще я види ли отново и си внушаваше, че това не го вълнува.

Поободри се покрай вълнението и бъркотията по явяването в полка, получаването на пушка и патрони, намирането на верния влак и запознанството с новите другари. Спря да мисли за Катерина и се съсредоточи върху бъдещето.

Качи се на влака заедно с Исак и още няколкостотин запасняци с нови сиво-зелени униформени бричове и куртки. И Григорий като всички носеше пушка, Мосин-Наган руска направа, висока колкото него с дългия остър щик. Огромната синина от ударите с чука покриваше почти половината му лице и останалите мъже във вагона се отнасяха към него с предпазливо уважение. Вземаха го за някакъв бандит. Влакът излезе от Петербург и затрака упорито през поля и гори.

Залязващото слънце се падаше напред и вдясно от тях, значи пътуваха на югозапад, към Германия. Макар това да му се струваше очевидно, когато го спомена, впечатли и изненада останалите: повечето не знаеха къде се намира Германия.

Григорий пътуваше с влак едва за втори път. Ясно си спомняше първото пътуване. Когато беше на единадесет години, майка му ги доведе заедно с малкия Лев в Санкт Петербург. Баща му беше обесен преди няколко дни и детският ум на Григорий още бе изпълнен със страх и мъка, но подобно на всяко момче, пътешествието го вълнуваше — плътният мирис на мощния локомотив, огромните колела, дружелюбното държание на селяните в третокласния вагон и опияняващата бързина, с която пейзажът се нижеше край влака. Част от тази възбуда се върна у него сега и не можеше да не възприеме случващото се поне малко като приключение, завладяващо, а не само ужасно.

Този път обаче пътуваше във вагон за добитък, като всички с изключение на офицерите. Във вагона имаше четиридесетина души — работници от столицата, бледи и с шавливи очи; дългобради селяни с провлачен говор, които се дивяха на всичко и половин дузина тъмнокоси, тъмнооки евреи.

Един от евреите седна до Григорий и му се представи като Давид. Баща му правел железни кофи в двора им, разказа той, и ги продавал от село на село. Обясни още, че в армията било пълно с евреи, защото било по-трудно да се отърват от военната служба.

Командваше ги един старшина на име Гаврик, редовен войник, който нервничеше, лаеше заповеди и псуваше непрестанно. Правеше се, че мисли всички за селяни и ги наричаше „скотоложци“. Беше приблизително на възрастта на Григорий — твърде млад, за да е участвал в Японската война от 1904–1905 година, та затова Григорий предположи, че въпреки перченето старшината е уплашен.

През няколко часа влакът спираше на някоя гара и мъжете слизаха. Понякога получаваха само супа и бира, а понякога само вода. Между спирките седяха на пода на вагона. Гаврик имаше грижата да ги обучи да почистват пушките, напомни им различните военни чинове и обръщенията към офицерите. Поручиците и капитаните бяха „Ваше благородие“, а следващите чинове изискваха най-различни обръщения, чак до „Ваша светлост“ за аристократите.

На втория ден според Григорий вече се намираха в руска Полша.

Попита старшината точно в коя част на армията са зачислени. Знаеше, че са в Нарвския полк, но никой не им беше казал как се вписват в общата картина. Гаврик отговори:

— Не е твоя работа. Ходиш където ти кажат, правиш какво ти кажат.

Явно и той не знаеше.

След ден и половина влакът спря в градец на име Остроленка. Григорий не го беше чувал, но виждаше, че тук железопътната линия свършва, та предположи, че е близо до немската граница. Тук се разтоварваха стотици вагони. Плувнали в пот хора и коне се мъчеха да свалят тежките оръдия от вагоните. Хиляди войници кръжаха около сприхавите офицери, които опитваха да ги разпределят по взводове и роти. През това време тонове припаси трябваше да се прехвърлят в конски каруци — меса, чували брашно, бъчонки с бира, сандъци с патрони и артилерийски снаряди и тонове овес за многобройните коне.

По някое време Григорий мерна омразното лице на княз Андрей. Униформата на княза беше разкошна — Григорий не познаваше добре нашивките и не можеше да определи нито полка, нито чина. Яздеше едър дорест кон. Подире му крачеше ефрейтор, понесъл канарче в клетка. „Мога да го застрелям сега и да отмъстя за баща си“, помисли Григорий. Глупава мисъл, разбира се, но все пак той поглади спусъка на пушката, докато князът и канарчето му се отдалечаваха в тълпата.

Времето беше горещо и сухо. Тази нощ Григорий и другарите му от вагона спаха на земята. Григорий разбра, че те съставляват взвод и ще останат заедно в обозримото бъдеще. Следващата сутрин се запознаха с командира си, притеснително млад подпоручик на име Томчак. Той ги поведе на северозапад от Остроленка.

Томчак каза на Григорий, че са в Тринадесети армейски корпус, под командването на генерал Клюев, и са част от Втора армия начело с генерал Самсонов. Останалите от взвода се стреснаха, понеже числото тринадесет носи лош късмет, а старшина Гаврик го скастри:

— Казах ти, че нямаш работа да питаш, Пешков, минетчия такъв.

Недалеч от града настланият с чакъл път се превърна в песъчлива пътека през гората. Каруците от обоза затънаха и коларите бързо разбраха, че не е по силите на един кон да тегли по пясъка натоварена военна кола. Наложи се конете да бъдат разпрегнати и да бъдат впрегнати по два на каруца. Изоставиха край пътя половината каруци.

Вървяха цял ден и отново спаха под звездите. Всяка нощ, преди да заспи, Григорий си казваше: оцелях още един ден, за да се грижа за Катерина и бебето.

Тази вечер Томчак не получи нови заповеди, затова следващата сутрин само седяха под дърветата. Григорий беше доволен — краката и стъпалата го боляха от вчерашния марш и новите ботуши. Селяните бяха свикнали да ходят по цели дни и се подиграваха на кекавите граждани.

По обяд се появи куриер, който им съобщи да тръгнат в осем сутринта, сиреч четири часа по-рано.

По устав не се предвиждаше снабдяването на войниците с вода, затова пиеха от ручеи и кладенци по пътя. Скоро се научиха да пият колкото могат всеки път и да пълнят догоре манерките си. Ядяха само сухари, защото нямаше и как да си готвят. Всеки няколко мили им се налагаше да вадят някое оръдие от блато или пясъци.

Вървяха до залез и спаха под дърветата.

По обед на третия ден излязоха от гората и се натъкнаха на хубава къща сред ниви, където зрееха овес и пшеница. Беше на два етажа, със силно скосен покрив. В двора имаше кладенец от бетон и някаква ниска каменна постройка, която приличаше на кочина, само че беше чиста. Мястото приличаше на дома на някой богат земски изправник или друг дребен благородник. Беше заключено и нямаше никого.

След още една миля, за всеобща почуда, пътят мина през цяло село с подобни къщи, всичките изоставени. Григорий постепенно разбра, че са пресекли границата и вече са в Германия, а тези хубави къщи са домовете на немските селяни, които са избягали с целите си семейства и стоката пред приближаващата руска армия. А къде бяха бедняшките колиби? Къде се бяха дянали мръсотията на свинете и говедата? Защо нямаше паянтови обори с изкърпени стени и пробити покриви?

Войниците тържествуваха.

— Бягат от нас! — заяви един селянин. — Страхуват се от русите. Ще завладеем Германия, без да дадем и един изстрел!

От кръжока на Константин, Григорий знаеше, че планът на немците е първо да завладеят Франция и тогава да се разправят с Русия. Германците не се предаваха, просто избираха битките си. Но и така бе странно, че изоставят тази хубава земя без бой.

— Ваше благородие, коя част от Германия е това? — попита той Томчак.

— Наричат я Източна Прусия.

— Най-богатата част от Германия ли е това?

— Не мисля — отвърна подпоручикът. — Не виждам дворци.

— А обикновените немци достатъчно богати ли са, та да живеят в такива къщи?

— Май да.

Като че ли и голобрадият Томчак не знаеше много повече от Григорий.

Григорий продължи да върви, ала беше обезсърчен. Имаше се за образован, но нямаше представа, че немците живеят толкова добре.

Исак изрече на глас неговите съмнения:

— Още не сме почнали да се бием, а едва ни изхранват — тихо каза той. — Как очакват да воюваме с хора, които са толкова организирани, че си държат прасетата в каменни къщи?