Кен Фолет
Крахът на титаните (6)

IV

В неделя сутринта лейди Мод изпрати да й доведат Етел.

На нея й се наложи да сподави ядната си въздишка. Беше ужасно заета. Бе рано, но прислугата вече шеташе усилено. Преди гостите да се събудят, камините трябваше да бъдат почистени, огньовете да бъдат отново запалени, а кофите за въглища да бъдат заредени. Главните стаи — трапезарията, салонът, библиотеката, пушалнята и другите по-малки общи помещения — също трябваше да бъдат почистени и подредени. Етел сменяше увехналите цветя в билярдната зала, когато я повикаха. Колкото и да харесваше радикалната сестра на Фиц, надяваше се тя да няма някоя сложна поръчка за нея.

Когато Етел постъпи на работа в Тай Гуин на тринадесет, семейство Фицхърбърт и гостите им й изглеждаха почти нереални — приличаха й на излезли от някоя приказка или на някое от странните племена в Библията, например хетите. Ужасяваха я. Изпитваше неистов страх, че ще сбърка нещо в работата и ще я уволнят, но беше и изключително любопитна да види тези странни създания отблизо.

Преди години една от кухненските прислужници — вече не помнеше коя — й каза да се качи в билярдната зала и да свали „изкушението“. От притеснение забрави да пита за какво „изкушение“ иде реч. Качи се и се заоглежда с надеждата, че ще е нещо очевидно като поднос с мръсни чинии, но не виждаше нищо, на което мястото му да е при прислугата. Вече плачеше, когато Мод влезе.

Тогава сестрата на Фиц все още беше длъгнеста девойка на петнадесет, жена в момичешки дрехи, недоволна и бунтовна. Едва по-късно откри някакъв смисъл в живота си и превърна недоволството в кръстоносен поход. Но дори петнадесетгодишна притежаваше състраданието, което я правеше чувствителна към несправедливостта и угнетяването.

Попита Етел какво има. „Изкушението“ се оказа сребърна поставка за гарафите с бренди и уиски. Обясни й, че изкушавало, понеже имало заключващ механизъм, който да не позволява на прислугата да отпива. Етел й благодари емоционално. Това беше първата от много добрини на Мод към Етел и с годините тя започна да обожава по-голямото момиче.

Етел се качи до покоите на Мод, почука на вратата и влезе. Тапетите в апартамента Гардения бяха с претрупан флорален мотив, излязъл от мода в началото на века. Но еркерният прозорец предлагаше изглед към най-очарователната част от градината на Фиц — дългата и права Западна алея, която водеше през цветните лехи към беседката.

Етел с неудоволствие забеляза, че Мод обува ботуши.

— Излизам да се разходя и ти трябва да ме придружиш — рече тя. — Помогни ми с шапката и ми разкажи клюките.

Етел надали можеше да отдели време за клюки, но макар и притеснена, беше заинтригувана. С кого щеше да се разхожда Мод, къде беше обичайната й придружителка леля Хърм и защо слагаше толкова хубава шапка за една разходка в градината? Възможно ли беше в картината да присъства някой мъж?

Докато закрепяше с игли шапката върху тъмната коса на Мод, момичето започна:

— Тази сутрин имаше скандал сред прислугата — Мод събираше клюки така, както кралят събираше марки. — Морисън си легна чак в четири. Един от лакеите — висок, с рус мустак.

— Знам го. И знам къде е прекарал нощта.

Мод замълча.

Етел изчака малко и накрая попита:

— Е, няма ли да ми кажете?

— Ще бъдеш шокирана.

— Още по-добре — подсмихна се Етел.

— Прекара нощта с Роберт фон Улрих. — Мод хвърли кос поглед на прислужницата в огледалото на тоалетката. — Ужасена ли си?

Етел беше изумена.

— Никога не бих го помислила! Знаех, че Морисън не е голям женкар, но не знаех, че е от онези, ако ме разбирате.

— Е, Роберт със сигурност е един от онези. Освен това го видях как улавя погледа на Морисън няколко пъти снощи.

— Пред краля! Откъде знаете за Роберт?

— Валтер ми довери.

— Какво нещо, джентълмен да говори такива неща на една дама! Всичко си казват пред Вас. А какви са клюките в Лондон?

— Там всички говорят за господин Лойд Джордж.

Дейвид Лойд Джордж беше министър на финансите. Той беше уелсец, пламенен оратор с леви убеждения. Таткото на Етел казваше, че Лойд Джордж трябва да стане член на Лейбъристката партия. По време на стачката във въгледобива през дванадесета година дори говореше за национализиране на мините.

— Какво приказват за него? — попита Етел.

— Има си любовница.

— Не! — Това наистина шокира момичето. — Но той е възпитан като баптист!

Мод се засмя.

— По-малко възмутително ли би било, ако беше англиканец?

— Да! — Етел се сдържа да добави „разбира се“. — Коя е тя?

— Франсес Стивънсън. Започнала е като гувернантка на дъщеря му, но е умна жена — има диплома по класически езици — и сега е личната му секретарка.

— Ужасно.

— Нарича я „Котенце“.

Етел почти се изчерви. Не знаеше как да отвърне. Мод се изправи и Етел й помогна да облече палтото си, като я попита:

— Ами Маргарет, съпругата му.

— Стои си в Уелс с четирите им деца.

— Били са пет, но едното е умряло. Горката жена.

Мод беше готова. Двете тръгнаха по коридора и после слязоха по главното стълбище. Валтер фон Улрих чакаше във фоайето, облечен в дълго тъмно палто. Имаше мустачки и меки лешникови очи. Беше елегантен, макар и малко по немски стегнат. „Типът човек, който ще ти се поклони, ще тракне с токове и после ще ти смигне скришом“, рече си Етел. Затова значи Мод не искаше лейди Хърмия за придружителка.

— Уилямс постъпи на работа тук още като дете и оттогава сме приятелки — представи я господарката й на Валтер.

Етел харесваше Мод, но да се каже, че са приятелки беше прекалено. Мод беше добра и Етел й се възхищаваше, ала те си оставаха господарка и прислужница. Всъщност Мод искаше да каже, че Етел заслужава доверие.

Валтер се обърна към Етел с претенциозната вежливост, с която хора с неговото положение разговаряха с по-нископоставените.

— Радвам се да се запознаем, Уилямс.

— Благодаря, добре, господине. Само да си взема палтото…

Изтича надолу по стълбите. Всъщност нямаше желание да се разхожда, докато кралят още беше тук. Щеше да е по-добре да бъде подръка, за да наблюдава работата на камериерките, но не можеше да откаже.

В кухнята личната прислужница на княгиня Беа, Нина, правеше руски чай за господарката си. Етел каза на една от камериерките:

— Господин Валтер е станал. Може да разтребиш Сивата стая.

След събуждането на гостите, камериерките трябваше да влязат в стаите им, да почистят, да оправят леглата, да изпразнят нощните гърнета и да донесат прясна вода за миене. Етел видя Пийл, който броеше чиниите.

— Някакво движение горе? — попита го тя.

— … деветнайсет, двайсет — завърши той. — Господин Дюър е позвънил за гореща вода, да се избръсне, а господин Фали е поискал кафе.

— Лейди Мод иска да я придружа навън.

— Това не е удобно — навъси се Пийл. — Нужна си тук.

— И какво да й кажа, господин Пийл? Да си гледа работата ли?

— Престани с нахалството. Връщай се веднага, щом можеш.

Когато се качи обратно, Гелерт чакаше до предната врата, оплезил език. Като че ли предусещаше разходката. И четиримата излязоха и прекосиха Източната ливада в посока към горичката.

Валтер заговори Етел:

— Предполагам, че лейди Мод те е научила да подкрепяш женските избирателни права.

— Всъщност беше обратното — намеси се Мод. — Уилямс беше първият човек, който ме запозна с либералните идеи.

— Научих всичко от баща си.

Етел знаеше, че всъщност не искат да говорят с нея. Етикетът не позволяваше да са сами, но искаха най-доброто предвид обстоятелствата. Тя повика Гелерт, изтича напред и се заигра с кучето. Така те получиха желаното уединение. Погледна назад и ги видя да се държат за ръце.

„Мод действа бързо“, помисли Етел. От думите на господарката й предния ден стана ясно, че не е виждала Валтер от десет години. Дори тогава не било същинска връзка, а недоизречено привличане. Нещо се беше случило миналата нощ. Може да са говорили до късно. Мод флиртуваше с всички — така извличаше сведения от тях, но явно тук беше станало нещо по-сериозно.

Миг по-късно Етел чу Валтер да подхваща песен. Мод се включи, двамата млъкнаха рязко и се разсмяха. Мод обичаше музиката и свиреше доста добре на пиано, за разлика от лишения от музикален слух Фиц. Валтер като че ли също беше доста музикален, с приятния си лек баритон. Етел си каза, че гласът му би бил оценен по достойнство в параклиса „Витезда“.

Мислите й се отклониха към работата. Не беше видяла лъснати обувки пред нито една от вратите на спалните. Трябваше да подгони ваксаджийчетата да си свършат работата. Притеснено се запита колко ли е часът. Ако това продължеше по-дълго, би трябвало да започне да настоява да се върне в къщата.

Пак обърна глава, но не видя нито Валтер, нито Мод. Спрели ли бяха, или бяха сменили посоката? Постоя неподвижно минута-две, но не можеше да ги чака цяла сутрин, затова се върна по стъпките си между дърветата.

След миг ги видя. Бяха прегърнати и се целуваха страстно. Ръцете на Валтер бяха върху дупето на Мод. Пристискаше я силно към себе си. Мод изстена.

Етел зяпна. Питаше се дали някой някога ще я целуне така. Луелин Петното я беше целунал веднъж на плажа по време на един църковен излет, но не и така, с отворена уста и притиснат до нея. Със сигурност не беше я накарал да стене. Малкият Дай Сатъра, синът на месаря, веднъж бръкна под полата й, когато бяха на кино в Палас в Кардиф, но тя го беше избутала след няколко секунди. Наистина бе харесала Луелин Дейвис, даскалски син, който я учеше за либералното правителство и й беше казал, че гърдите й са като топли птичета в гнездото си. Той обаче отиде да учи в колеж и не й писа повече. С него преживя някаква тръпка, имаше го и желанието за нещо повече, но никога така страстно. Прислужницата завидя на Мод.

Тогава Мод отвори очи, забеляза я и двамата с Валтер се разделиха.

Гелерт внезапно изскимтя и взе да обикаля в кръг с опашка между задните си крака. Какво му ставаше?

Миг по-късно Етел усети трус като от минаващ бърз влак, въпреки че железницата се намираше на повече от миля.

Мод се намръщи и отвори уста да каже нещо, но последва гръмотевичен тътен.

— Какво, за Бога, беше това? — продума тя.

Етел знаеше.

Изпищя и се затича.