Кен Фолет
Крахът на титаните (56)

I

Призори Мод стана и се разположи пред тоалетката си, за да напише писмо. Пазеше купчина от сините листа на Фиц в чекмеджето си, а слугите всеки ден пълнеха сребърната мастилница. Любими мой, започна тя, но се спря да помисли.

Зърна отражението си в овалното огледало. Косата й беше разбъркана, а нощницата — смачкана. Бръчки набраздяваха челото й, ъгълчетата на устата й бяха увиснали. Извади парче зеленчук измежду зъбите си. „Ако може да ме види сега, няма да иска да се жени за мен“, рече си тя. Тогава се сети, че ако се съгласи с плана му, той ще я види точно в този вид утре сутрин. Странна мисъл, плашеща и вълнуваща. Отново започна да пише:

Да, с цялото си сърце искам да се омъжа за теб. Но какво възнамеряваш да правим? Къде ще живеем?

Беше мислила за това през половината нощ. Препятствията изглеждаха огромни.

Ако останеш тук, ще те пратят в затворнически лагер. Ако отидем в Германия, никога няма да те видя, защото ще бъдеш далеч от дома, в армията.

Роднините им можеха да им създадат повече беди и от властите.

Кога ще кажем на семействата си за брака? Моля те, нека не е предварително, защото Фиц ще намери начин да ни спре. Дори след това ще има трудности с него и с баща ти. Кажи ми какво мислиш.

Обичам те повече от всичко.

Запечата плика и го адресира до апартамента му, който се намираше на четвърт миля от дома на Фиц. Позвъни на прислужницата си, която пристигна няколко минути по-късно. Казваше се Сандерсън, пълно момиче с широка усмивка. Мод я инструктира:

— Ако господин Улрих не е у дома, отиди до немското посолство на „Карлтън хаус теръс“. И в двата случая чакай да ти отговори. Ясно ли е?

— Да, милейди.

— Няма нужда да казваш на другите слуги къде отиваш.

По младото лице на Сандерсън се изписа притеснение. Много прислужници бяха съучастнички в интригите на господарките си, но Мод никога не беше имала тайни връзки и момичето не беше свикнало да мами.

— Какво да кажа на господин Граут, когато ме попита къде отивам?

Мод се позамисли.

— Кажи му, че отиваш да ми купиш някои женски неща.

Смущението щеше да потисне любопитството на Граут.

— Да, милейди.

Сандерсън излезе и Мод се облече.

Нямаше представа как ще успее да запази подобие на нормалност пред семейството си. Фиц може би нямаше да забележи настроението й — мъжете рядко биваха наблюдателни — но леля Хърм май подозираше нещо.

Слезе за закуска, макар че беше твърде напрегната и не усещаше глад. Леля Хърм ядеше пушена херинга и от миризмата й се догади. Пийна глътка кафе.

Брат й се появи след минута. И той си взе риба от бюфета, а после отвори Таймс. „Какво правя обикновено?“, запита се Мод. „Говоря за политика. И сега трябва да правя така.“

— Нещо интересно от снощи? — попита тя.

— Видях Уинстън след заседанието на правителството. Молим германското правителство да оттегли ултиматума към Белгия. — Фиц натърти с презрение на думата молим.

Мод не си позволи да изпита надежда.

— Значи ли това, че не сме се отказали напълно да търсим мир?

— Все едно сме го направили — отвърна брат й подигравателно. — Каквото и да мислят германците, едва ли ще променят позицията си заради една учтива молба.

— Удавникът и за сламка се хваща.

— Ние не се хващаме за сламки. Минаваме през обичайните приготовления преди обявяването на война.

„Прав е“, унило помисли тя. Всички правителства биха желали да кажат, че не са искали войната, обаче са били принудени да се намесят в нея. Не личеше Фиц да се тревожи за собствената си безопасност и че тази дипломатическа фехтовка може да го рани смъртоносно. Мод копнееше да го защити и в същото време й идеше да го удуши заради глупавото му упорство.

За да се разсее, прегледа Манчестър гардиън. Съдържаше реклама на една страница на Лигата за неутралитет: „Британци, изпълнете дълга си и пазете страната си далеч от тази глупава и нечестива война.“ Мод се радваше, че още има хора, които мислят като нея. Ала нямаше изгледи те да надделеят.

Сандерсън влезе с плик на сребърен поднос и тя разпозна почерка на Валтер. Какво си мислеше прислужницата? Не схващаше ли, че ако първото писмо е тайна, тайна трябва да бъде и отговорът?

Не можеше да прочете бележката пред Фиц. Взе я с престорена нехайност, докато сърцето й блъскаше в гърдите, остави я до чинията си и помоли Граут за още кафе.

Заразглежда вестника, за да скрие паниката си. Фиц не цензурираше пощата й, но като глава на семейството имаше право да чете всяко писмо, адресирано до жена в дома му. Никоя жена с положение не би възразила.

Трябваше да довърши закуската си колкото може по-бързо и да отнесе бележката неотворена. Опита да хапне препечена филийка и преглътна с мъка.

Фиц вдигна глава от Таймс.

— Няма ли да си прочетеш писмото? — И после, за неин ужас добави: — Това прилича на почерка на фон Улрих.

Нямаше избор. Сряза плика с чист нож за масло и се помъчи да си придаде незаинтересовано изражение.

Девет сутринта.

Любима моя,

Всички в посолството получихме нареждане да си приготвяме багажа, да платим сметките си и да сме готови за заминаване при предизвестие от няколко часа.

Двамата не бива да казваме никому за плана си. След тази нощ ще се върна в Германия, а ти ще останеш тук с брат си. Всички са съгласни, че тази война не може да продължи повече от няколко седмици, месеци в най-лошия случай. Още щом приключи, ако сме още живи, ще съобщим на света хубавите вести и ще започнем живота си заедно.

А ако не оцелеем, моля те, нека прекараме една нощ в съпружеско щастие.

Обичам те.

В.

 

 

П.П. Германия нахлу в Белгия преди час.

Из главата й се развъртяха хаотични мисли. Омъжена тайно! Никой нямаше да разбере. Началниците на Валтер щяха да продължат да му вярват, без да знаят, че жена му е враг, и той можеше да воюва, както му повелява честта и дори да работи в разузнаването. Мъжете все така щяха да ухажват Мод с мисълта, че е свободна, но тя можеше да се справи с това — от години с лекота се отърваваше от кандидатите. С Валтер щяха да живеят разделени до края на войната, който ще дойде след не повече от няколко месеца.

Фиц прекъсна размислите й.

— Какво казва?

Мод не знаеше какво да отговори. Не можеше да съобщи на Фиц нищо от прочетеното. Как да му отговори? Сведе очи към кремавата хартия с прегледния почерк и попадна на послеписа.

— Казва, че Германия е нападнала Белгия в осем тази сутрин.

Фиц остави вилицата си:

— Това е значи.

Най-сетне и той изглеждаше потресен.

— Маалка Белгия! Мисля, че тези немци са ужасни грубияни — възмути се леля Хърм. После доби леко объркан вид и добави: — Освен хер фон Улрих, разбира се. Той е очарователен.

— Е, дотук с учтивите молби на британското правителство — рече Фиц.

— Това е лудост — тъжно продума Мод. — Хиляди мъже ще загинат във война, която никой не иска.

— Мислех си, че би подкрепила всичко това. Все пак, защитаваме Франция, единствената друга демокрация в Европа освен нас, срещу Германия и Австрия, чиито парламенти са практически безсилни.

— Но ще се съюзим с Русия — горчиво отбеляза Мод. — Ще се бием, за да запазим най-жестоката и изостанала монархия в Европа.

— Имаш право.

— Казали са на всички в посолството да се приготвят за път — продължи тя. — Може повече да не видим Валтер.

Тя небрежно остави писмото настрани. Не се получи.

— Може ли да погледна? — запита брат й.

Мод се вцепени. Не можеше да му го покаже. Не само щеше да я заключи, но можеше да вземе пистолет и да застреля Валтер, ако прочетеше за „една нощ на съпружеско щастие.“

— Може ли? — повтори Фиц с протегната ръка.

— Разбира се — каза тя. Поколеба се още секунда и посегна да вземе писмото. В последния момент се вдъхнови, бутна чашата с кафе и заля листа. — О, по дяволите!

С облекчение забеляза, че от кафето синьото мастило се е разтекло и думите вече са нечетливи.

Граут дойде и почна да разчиства. Като се преструваше, че иска да помогне, Мод вдигна писмото и го сгъна, та всеки ред, Който не беше поразен от разлятото кафе, да прогизне.

— Съжалявам, Фиц. Всъщност в писмото нямаше други полезни сведения.

— Няма значение — махна с ръка Фиц и върна вниманието си към вестника.

Мод отпусна ръце в скута си, за да прикрие треперенето им.