Кен Фолет
Крахът на титаните (54)

VI

В понеделник следобед Мод трябваше да отиде в Камарата на представителите, за да чуе обръщението на сър Едуард Грей към членовете на Парламента. Всички бяха съгласни, че речта ще е повратната точка. Леля Хърм я придружи. Като никога Мод се радваше на успокояващата компания на възрастната дама.

Съдбата на Мод щеше да се реши този следобед, както и тази на хиляди мъже, годни за военна служба. От Грей и реакцията на Парламента зависеше дали жени от цяла Европа ще станат вдовици, а децата им — сираци.

Вече не се гневеше — може би беше твърде уморена. Сега просто се страхуваше. Война или мир, брак или самота, живот или смърт — нейната съдба.

Беше празник, тъй че многобройните банкови чиновници, бюрократи, адвокати, стокови брокери и търговци почиваха. Повечето като че ли се бяха събрали около правителствените сгради в Уестминстър, с надеждата първи да чуят новините. Шофьорът караше седемместната лимузина Кадилак на Фиц през огромните тълпи на „Трафалгар“, „Уайтхол“ и Парламентарния площад. Облаци закриваха небето, но беше топло и по-модерните млади мъже носеха сламени шапки. Мод забеляза един афиш на вестник Ивнинг Стандарт, който гласеше: НА РЪБА НА КАТАСТРОФАТА.

Тълпата викаше одобрително, докато колата паркираше пред Уестминстърския дворец, след това издаде несигурен стон на разочарование, когато видя, че от нея излизат само две дами. Зяпачите искаха да видят героите си, Лойд Джордж и Киър Харди.

Според Мод дворецът олицетворяваше викторианската обсебеност по декорациите. Каменните повърхности бяха покрити с изкусни ваяния, лампериите наподобяваха драпирани тъкани, плочите по пода бяха разноцветни, стъклото — изрисувано, а килимите — със сложни мотиви.

Макар да беше почивен ден, Камарата заседаваше и мястото беше пълно с депутати и перове, повечето в обичайното си за парламента облекло — черен редингот и цилиндър от черна коприна. Само лейбъристите не спазваха етикета и носеха всекидневни костюми или туид.

Мод знаеше, че мирната фракция още е с мнозинство в кабинета. Миналата нощ Лойд Джордж беше убедил останалите в правотата си. Правителството нямаше да се меси, ако Германия извършеше само техническо нарушение на белгийските граници.

За щастие италианците бяха обявили неутралитет, като се бяха позовали на договора си с Австрия, според който трябваше да я подкрепят само в отбранителна война. А австрийските действия срещу Сърбия бяха отчетливо нападателни. „Засега само Италия демонстрираше някакъв здрав разум“, рече си Мод.

Фиц и Валтер чакаха в осмоъгълното Централно фоайе. Мод веднага започна:

— Не съм чула какво е станало тази сутрин в кабинета. А вие?

— Още три оставки — отговори й Фиц. — Морли, Саймън и Бьошан.

И тримата бяха против войната. Мод беше едновременно обезсърчена и объркана.

— А Лойд Джордж — не?

— Не.

— Странно. — Мод усети злокобен хлад. Да не би да имаше разцепление в мирната фракция? — Какво е намислил Лойд Джордж?

— Не знам, но мога да предположа — каза Валтер мрачно. — Снощи Германия е поискала свободно минаване през Белгия за войските ни.

Мод не можа да си поеме дъх.

Валтер продължи:

— Белгийският кабинет е заседавал от девет вечерта вчера до четири часа тази сутрин. Накрая са отказали искането и са решили да се бият.

Ужасяващо.

— Значи Лойд Джордж е сгрешил — германската армия няма просто да извърши техническо нарушаване на белгийската граница — обобщи Фиц.

Валтер не отговори и само безсилно разпери ръце.

Мод се боеше, че бруталният немски ултиматум и безразсъдният отказ на белгийците може да са подкопали мирната фракция в кабинета. Белгия и Германия твърде много приличаха на Давид и Голиат. Лойд Джордж имаше нюх за общественото мнение — усещаше ли, че настроението се променя?

— Трябва да заемем местата си — каза Фиц.

Изпълнена с нервно очакване, Мод мина през малка врата и се изкачи по едно дълго стълбище до галерията за посетителите с изглед към Камарата на представителите. Тук заседаваше правителството на Британската империя. В това помещение се решаваха въпроси на живот и смърт за 444-те милиона души, които живееха под някаква форма на британско управление. Винаги, щом дойдеше тук, Мод се изумяваше колко е малко, по-тясно от най-обикновена лондонска църква.

Управляващи и опозиция заемаха няколко амфитеатрално разположени реда пейки. Според легендата, разстоянието между двете групи беше с дължината на два меча, за да не могат опонентите да се бият. Обичайно на дебатите не присъстваха повече от дузина депутати, удобно седнали на зелената кожена тапицерия. Днес обаче пейките не можеха да поберат всички и някои от депутатите стояха на входа. Само първите редове бяха празни, запазени за министрите от кабинета и лидерите на опозицията.

„Важно е, че днешният дебат ще се проведе тук, а не в Камарата на лордовете“, помисли Мод. Всъщност мнозинството перове, подобно на Фиц, гледаха от галерията. Камарата на представителите получаваше властта си от това, че членовете й бяха избираеми, макар едва около половината пълнолетни мъже да имаха право на глас, а жените нямаха. Аскуит беше прекарал по-голямата част от мандата си в битка с лордовете, особено относно предложението на Лойд Джордж всички възрастни хора да получават малки пенсии. Споровете бяха ожесточени, ала всеки път представителите печелеха. Реалната причина според Мод беше, че английската аристокрация се ужасява да не би да се повтори и тук френската революция, затова в крайна сметка приемаха компромисни решения.

Дойдоха и хората за предните пейки и на нея незабавно й направи впечатление атмосферата сред либералите. Аскуит се усмихваше на някаква закачка на квакера Джоузеф Пийз, а Лойд Джордж говореше със сър Едуард Грей.

— Божичко — продума Мод.

— Какво има? — попита седналият до нея Валтер.

— Виж ги. Всички са заедно. Преодолели са различията си.

— Не можеш да го разбереш от един поглед.

— Напротив, мога.

Председателят на Камарата влезе накипрен със старовремска перука и седна на високо разположения трон. Повика външния министър и Грей се изправи. Слабото му лице беше бледо и изнурено.

Грей не беше добър оратор. Говореше многословно и натруфено. Въпреки това членовете на Камарата се примъкнаха по-близо до него, а гостите в претъпканата галерия също слушаха в съсредоточено мълчание и търпеливо го чакаха да стигне до важната част.

Той говори четиридесет и пет минути, преди да спомене Белгия. Тогава най-сетне разкри подробностите за немския ултиматум, за който Мод беше научила от Валтер преди час. Депутатите бяха като наелектризирани. Мод разбра, че това променя всичко, както тя се опасяваше. И двете страни на Либералната партия — империалистите от дясното крило и защитниците на правата на малките държави отляво — бяха възмутени.

Грей цитира Гладстон, като попита:

— Дали, по силата на обстоятелствата, тази държава, дарена с влияние и сила, ще стои безмълвно встрани и ще стане свидетел на извършването на най-потресаващото престъпление, омърсявало някога страниците на историята, и дали с това решение ще съучаства в този грях?

„Пълни глупости“, помисли си Мод. Инвазията в Белгия нямаше да е най-потресаващото престъпление в историята. А клането в Каунпур? А робството? Великобритания не се намесваше при всяко нарушение на нечии граници. Нелепо беше да се каже, че подобно бездействие прави британците съучастници в греха.

Малцина от присъстващите обаче виждаха нещата като нея. Депутати и от двете страни нададоха одобрителни възгласи. Мод се взираше потресена в правителствената пейка. Всички министри, довчера отявлено против войната, сега кимаха в съгласие: младият Хърбърт Самюъл; Луис „Лулу“ Харкорт; квакерът Джоузеф Пийз, който беше председател на Пацифисткото общество, и — което беше най-лошото — самият Лойд Джордж. Мод осъзна, че подкрепата на Лойд Джордж за Грей означава, че политическата битка е свършила. Немската заплаха за Белгия беше съюзила фракциите.

„Грей не умее да играе с чувствата на публиката като Лойд Джордж, нито да звучи като пророк от Стария Завет като Чърчил, но днес няма нужда от подобни умения“, размишляваше Мод. Фактите вършеха цялата работа. Тя прошепна яростно на Валтер:

— Защо? Защо Германия прави това?

Лицето на Валтер беше изтерзано, ала той отвърна с обичайната си спокойна логика.

— На юг от Белгия границата между Германия и Франция е тежко укрепена. Ако нападнем там, ще спечелим, ала твърде бавно. Русия ще има време да мобилизира и да ни нападне в гръб. Можем да сме сигурни в бързата си победа, само ако минем през Белгия.

— Но така със сигурност и Великобритания ще воюва с вас!

Валтер кимна.

— Британската армия е малка. Разчитате на флота си, а това не е война по море. Генералите ни смятат, че Великобритания няма да е значим фактор.

— Съгласен ли си?

— Вярвам, че не е умен ход да превърнем богат и могъщ свой съсед във враг. Но загубих този спор.

„И това се повтаря вече втора седмица“, с отчаяние помисли Мод. Във всяка страна противниците на войната губеха. Австрийците бяха нападнали Сърбия, а можеха да се въздържат; руснаците бяха мобилизирали, вместо да преговарят; германците бяха отказали да присъстват на международната конференция за разрешаване на проблема; французите бяха получили възможността да останат неутрални и я бяха отхвърлили; сега британците щяха да влязат във войната, при положение че можеха спокойно да не се намесват.

Грей привършваше речта си:

— Изложих съществените факти пред Камарата и ако, както изглежда вероятно в немалка степен, сме принудени, при това неотложно, да заемем позиция по тези проблеми, тогава вярвам, че когато страната осъзнае какъв е залогът, какви са истинските проблеми, размерите на надвисналите над Западна Европа опасности, които опитах да опиша пред Камарата, ще получим пълна подкрепа, не само от Камарата на представителите, но и от непоколебимостта, решителността, храбростта и твърдостта на цялата страна.

После седна под одобрителните възгласи на всички страни. Нямаше гласуване и Грей всъщност нищо не беше предложил, но стана ясно, че депутатите са готови за война.

Опозиционният лидер Андрю Бонар Лоу се изправи, за да заяви, че правителството може да разчита на подкрепата на Консервативната партия. Мод не се учуди: те винаги бяха по-агресивни от либералите. Но се изуми, както и всички останали, когато лидерът на Ирландските националисти повтори думите му. Почувства се като в лудница. Само тя ли в целия свят искаше мир?

Единствен лидерът на Лейбъристката партия възрази.

— Мисля, че той греши — каза Рамзи Макдоналд, имайки предвид Грей. — Мисля, че правителството, което той представлява и чиято гледна точка изразява, греши. Мисля, че историята ще отсъди, че грешат.

Никой обаче не слушаше. Някои депутати вече си тръгваха. Галерията също се изпразваше. Фиц се изправи и останалите с него последваха примера му. Мод безучастно тръгна с него. Долу Макдоналд продължаваше:

— Ако почитаемият господин беше дошъл тук днес, за да ни каже, че нашата страна е в опасност, не би ни интересувала партийната му принадлежност, нито класовата, щяхме да го подкрепим… Но какъв е смисълът да говорим как ще се притечем на помощ на Белгия, след като това ще ни въвлече в общоевропейска война?

Мод излезе от галерията и не чу останалото.

Това беше най-лошият ден в живота й. Страната й щеше да поведе ненужна война, брат й и любимият й щяха да рискуват живота си, а тя щеше да е разделена с годеника си може би завинаги. Всяка надежда бе загубена. Отчаянието на Мод беше пълно.

Заслиза по стълбището след Фиц.

— Много любопитно, Фиц, скъпи — рече леля Хърм учтиво, сякаш я бяха завели на изложба, оказала се по-интересна от очакваното.

Валтер хвана Мод за ръката и я задържа. Тя остави още трима-четирима души да ги подминат, така че Фиц да не чува. Само че не беше готова за това, което последва.

— Омъжи се за мен — тихо каза Валтер.

Сърцето й запрепуска.

— Какво? — прошепна тя. — Как?!

— Моля те, омъжи се за мен утре.

— Не може…

— Имам специално разрешение. — Той потупа вътрешния си джоб. — В петък отидох до Службата по гражданското състояние в Челси.

Мислите на Мод бяха напълно объркани.

— Съгласихме се да почакаме — успя да каже само Мод и веднага съжали за думите си.

Но Валтер имаше отговор:

— Чакахме. Кризата приключи, всичко е решено. Твоята страна и моята ще са във война утре или вдругиден. Трябва да напусна Великобритания. Искам да се оженя за теб, преди да замина.

Не знаем какво ще се случи!

— Наистина не знаем. Но каквото и да е бъдещето, искам ти да си моя съпруга.

— Но… — Мод замълча. Защо възразяваше? Той беше прав. Никой не знаеше какво ще се случи, но това сега нямаше значение. Искаше да е негова съпруга и никое възможно бъдеще не би променило това.

Преди да успее да каже друго, вече бяха слезли и пристъпиха в централното фоайе, където тълпата жужеше развълнувано. Отчаяно й се искаше да зададе още въпроси на Валтер, но Фиц галантно настоя да изпрати нея и леля Хърм до колата заради навалицата. На площада Фиц им подаде ръка да влязат в лимузината. Шофьорът завъртя манивелата, двигателят забоботи и колата плавно потегли. Фиц и Валтер останаха на тротоара заедно със зяпачите в очакване да чуят каква ще е съдбата им.