Кен Фолет
Крахът на титаните (5)

III

Залата със скулптурите в Тай Гуин представляваше преддверие към трапезарията. Там се събираха гостите преди вечеря. Фиц не се интересуваше много от изкуство — всичко беше събрано от дядо му, но статуите даваха на хората тема за разговор, докато чакаха вечерята.

Докато приказваше с леля си, херцогинята, Фиц оглеждаше нервно мъжете с бели вратовръзки и фракове и жените с дълбоко деколтирани рокли и диадеми. Според протокола всички гости трябваше да са в стаята преди влизането на краля и кралицата. Къде беше Мод? Със сигурност нямаше да предизвика някой инцидент! Не, ето я, в пурпурна копринена рокля, с диамантите на майка им. Разговаряше оживено с Валтер фон Улрих.

Фиц и Мод открай време бяха близки. Баща им беше някак далечен герой, майка им — неговата безрадостна помощница. Двете деца си даваха едно на друго нужната им обич. След смъртта на родителите си и двамата се държаха здраво един за друг и споделиха мъката си. Тогава Фиц беше на осемнадесет и опита да заслони малката си сестра от жестокия свят. Тя пък го обожаваше. Когато порасна, тя стана независима, докато той продължи да вярва, че като глава на семейството има власт над нея. Все пак, привързаността им се оказа достатъчно силна, за да превъзмогне различията им. Засега.

В момента тя насочваше вниманието на Валтер към един бронзов купидон. За разлика от Фиц, Мод разбираше от тези неща. Той се молеше тя да говори за изкуство цяла вечер и да не зачеква правата на жените. Всички знаеха, че Джордж V мрази либералите. Владетелите обикновено бяха консервативни, ала антипатията на този крал се обостри от събитията. Зае престола в разгара на политическа криза. Против волята си беше принуден от либералния министър-председател X. X. Аскуит — със силната подкрепа на общественото мнение — да ограничи властта на Камарата на лордовете. Не беше забравил унижението. Негово Величество знаеше, че Фиц, в качеството си на консервативен пер от Камарата на лордовете, се беше борил до последно срещу тъй наречената реформа. Въпреки това, ако Мод му натрапеше словоизлиянията си тази вечер, никога не би простил на Фиц.

Валтер беше начинаещ дипломат, но пък баща му бе един от най-старите приятели на Кайзера. И Роберт можеше да се похвали с добри връзки — близост с ерцхерцога Франц Фердинанд, наследника на Австро-Унгарската империя. Друг гост, който се движеше във висшите кръгове, беше високият млад американец, заприказвал се сега с херцогинята — Гас Дюър. Баща му, американски сенатор, беше близък съветник на президента Удроу Уилсън. Фиц вярваше, че се е справил добре, като е събрал такива млади хора — бъдещият управляващ елит. Надяваше се кралят да е доволен.

Дюър беше дружелюбен, ала несръчен. Вървеше попрегърбен, като че ли му се щеше да е по-нисък и незабележим. Изглеждаше неуверен в себе си, но се държеше вежливо с всички.

— Американският народ се вълнува повече от вътрешнополитически въпроси, отколкото от международни — обясняваше той на херцогинята. — Но президентът Уилсън е либерал и като такъв, е склонен повече да симпатизира на демокрации като Франция и Великобритания, отколкото на авторитарни монархии като Австрия или Германия.

В този миг двойните врати се отвориха, стаята притихна и влязоха кралят и кралицата. Княгиня Беа направи реверанс, Фиц се поклони, а всички останали ги последваха. Изминаха няколко мига смутено мълчание, понеже никой нямаше право да говори, преди някоя от кралските особи да каже нещо.

Накрая кралят се обърна към Беа:

— Бях отседнал тук преди двадесет години, знаете… — и хората започнаха да се отпускат.

Кралят беше спретнат мъж, прецени Фиц, докато четиримата си бъбреха. Брадата и мустаците му бяха старателно оформени. Оплешивяваше, но имаше достатъчно коса, за да я среше на идеален път. Плътно прилепналите официални дрехи прилягаха на стройната му фигура — за разлика от баща си, Едуард VII, кралят не беше чревоугодник. Отпочиваше си с хобита, изискващи точност. Обичаше да колекционира пощенски марки и ги редеше внимателно в албуми — занимание, заради което непочтителните лондонски интелектуалци го осмиваха.

Кралицата беше по-внушителна фигура със сивеещи къдрици и строго стисната уста. Притежаваше великолепен бюст, който разкриваше щедро с изключително ниско изрязаното деколте, както беше de rigueur^[1] в момента. Беше дъщеря на немски княз. Първоначално бе сгодена за по-възрастния брат на Джордж, Албърт, ала той почина от пневмония преди сватбата. Когато Джордж стана престолонаследник, той получи и братовата си годеница. На някои хора това положение се стори донякъде средновековно.

Беа беше в стихията си. Беше изкусителна в розовата коприна, а светлите й къдрици бяха умело нагласени да изглеждат леко разбъркани, сякаш току-що се е откъснала от забранена целувка. Разговаряше оживено с краля. Усетила, че празните приказки няма да очароват Джордж V, тя му разказваше как Петър Велики създал руския флот. Монархът заинтересувано кимаше.

Пийл се появи на вратата на трапезарията, а на луничавото му лице беше изписано очакване. Срещна погледа на Фиц и кимна подчертано. Графът се обърна към кралицата:

— Бихте ли желали да започнем вечерята, Ваше Величество?

Тя му подаде ръка. Зад тях Беа и кралят се бяха хванали под ръка; останалите се наредиха според ранга си. Когато всички бяха готови, процесията влезе в трапезарията.

— Колко хубаво! — промълви кралицата, когато видя масата.

— Благодаря Ви — отвърна Фиц и тихо въздъхна от облекчение. Беа беше свършила чудесна работа. Над дългата маса висяха три полилея. Светлината им се отразяваше в кристалните чаши на всяко място. Всички прибори бяха златни — такива бяха и приборите за сол и пипер, дори и кутийките с клечки кибрит за пушачите. Бялата покривка бе застлана с рози от оранжерията, а Беа беше придала нотка на драматизъм, окачайки тънки папрати да висят от полилеите, над пирамидите от гроздови зърна върху златни подноси.

Всички седнаха, епископът благослови храната и Фиц се поотпусна. Започнеше ли добре, пиршеството почти винаги продължаваше успешно. Виното и храната предразполагаха хората да не търсят недостатъци.

Менюто започна с руски ордьоври като реверанс към родината на Беа — малки блини с хайвер и сметана, препечени триъгълни филийки с пушена риба, солени бисквити с маринована херинга, всичко поднесено с шампанско Перие Жуе от 1892 година, меко и вкусно, също както Пийл беше обещал. Фиц следеше с поглед иконома си, който пък наблюдаваше краля. Още щом Негово Величество остави приборите си, Пийл взе чинията му, което беше сигналът всички останали лакеи да съберат посудата на другите гости. Всеки гост, неприключил с яденето, трябваше да го остави от уважение.

Дойде ред на супата — телешко варено, поднесено с чудесно сухо шери Олоросо от Санлукар де Барамеда. Ядоха и писия със зряло Мьорсо Шарм, подобно на глътка злато. С агнешките медальони Фиц беше избрал Шато Лафит от 1870 година — реколтата от 1875-а все още не ставаше за пиене. Продължиха да поднасят червено вино заедно с парфето от гъши дроб и с последното месно ястие — печени в тесто пъдпъдъци с грозде.

Никой не изяде всичко. Мъжете избраха според вкуса си и не обърнаха внимание на останалото. Жените поровиха в едно-две от ястията. Много чинии се завърнаха в кухнята недокоснати.

Имаше салата, десерт, разядка, плодове и петифури. Накрая княгиня Беа дискретно повдигна вежди към кралицата, която отвърна с почти недоловимо кимване. Двете се изправиха, след тях станаха всички останали, и дамите излязоха от стаята.

Мъжете отново се настаниха по местата си, лакеите донесоха кутии с пури, а Пийл постави гарафа с портвайн Ферейра от 1847-а година до дясната ръка на краля. Фиц с благодарност дръпна от пурата си. Нещата се движеха добре. Кралят бе известен саможивец и се чувстваше уютно само със старите си другари от безметежните дни във флота. Тази вечер обаче се държеше очарователно и нищо неуместно не се беше случило. Дори и портокалите се появиха.

По-рано Фиц си поговори със сър Алън Тайт, адютанта на краля, пенсиониран офицер от армията със старомодни бакенбарди. Съгласиха се, че утре кралят ще прекара по един час с всеки от мъжете на масата, тъй като всеки от тях разполагаше с поверителна информация за дадено правителство. Тази вечер Фиц трябваше да поразчупи леда с по-общ разговор на политическа тема. Прокашля се и се обърна към Валтер фон Улрих.

— Валтер, приятели сме от петнадесет години — заедно учихме в Итън. — Обърна се към Роберт. — Познавам и братовчед ти, откак тримата споделяхме апартамент във Виена като студенти.

Роберт се усмихна и кимна. Фиц харесваше и двамата — Роберт беше традиционалист като него; Валтер, макар и не толкова консервативен, беше много умен.

— Днес целият свят говори за война между нашите две страни — продължи Фиц. — Възможна ли е наистина подобна трагедия?

Валтер отвърна:

— Ако приказките за война можеха да я предизвикат — да, ще воюваме, понеже всички се готвят за това. Обаче има ли истинска причина? Не виждам такава.

Гас Дюър вдигна плахо ръка. Фиц харесваше и него, въпреки либералните му възгледи. Смятаха американците за безцеремонни, но този имаше добри обноски и беше срамежлив. Беше и изненадващо добре осведомен.

— Великобритания и Германия имат много причини за спорове — намеси се той.

— Бихте ли ми дали пример? — попита го Валтер.

Гас издуха дим от пурата си.

— Военноморско съперничество.

Валтер кимна.

— Моят император не вярва, че има някаква Божия заповед флотът на Германия да остане завинаги по-малък от британския.

Фиц нервно хвърли поглед към краля. Той обичаше Кралския флот и лесно можеше да се обиди. От друга страна, император Вилхелм му беше братовчед. Бащата на Джордж и майката на Вили бяха брат и сестра, и двамата — деца на кралица Виктория. Фиц с облекчение видя, че Негово Величество се усмихва доволно.

Валтер продължи:

— Това е предизвиквало търкания в миналото, но вече две години имаме съглашение, макар и неформално, за относителните размери на флотите ни.

Дюър продължи:

— А икономическото съперничество?

— Вярно е, че Германия богатее с всеки изминал ден и скоро може да настигне Великобритания и САЩ по производителност. Но защо това да е проблем? Германия е един от най-големите клиенти на Великобритания. Колкото повече имаме за харчене, толкова повече ще харчим. Икономическата ни сила е в полза на британските производители!

Дюър отново опита.

— Говори се, че Германия иска още колонии.

Фиц пак погледна към краля и се запита дали той нямаше нещо против това двамата да водят разговора. Негово Величество обаче изглеждаше запленен.

Валтер отговори:

— Имало е войни заради колонии, особено във Вашата страна, господин Дюър. Но в наши дни като че ли сме способни да разрешаваме такива разправии без изстрели. Преди три години Германия, Великобритания и Франция се счепкаха заради Мароко, но въпросът се уреди без война. Напоследък Великобритания и Германия се споразумяха по наболелия проблем с багдадската железница. Ако продължаваме така, война няма да има.

— А ще ми простите ли, ако използвам понятието германски милитаризъм?

Това прозвуча малко крайно и Фиц трепна. Валтер се поизчерви, но заговори без емоция в гласа.

— Оценявам прямотата Ви. Германската империя е управлявана от прусаците, които са нещо като англичаните във Великобритания.

Сравняването на Великобритания с Германия и на Англия с Прусия беше дръзко. Валтер вървеше по ръба на учтивия разговор, обезпокои се Фиц.

Валтер продължи:

— Прусаците имат силна военна традиция, но не воюват без причина.

Дюър скептично отбеляза:

— Значи Германия не е агресивна.

— Напротив. Смея да твърдя, че Германия е единствената велика сила в континентална Европа, която не е агресивна.

Около масата се понесе изненадано мърморене, а Фиц видя как кралят повдига вежди. Дюър се облегна постреснат и промълви:

— И как така?

Съвършените обноски и любезният тон на Валтер отнеха остротата от провокативните му думи.

— Първо, вижте Австрия — продължи. — Виенският ми братовчед Роберт няма да отрече, че Австро-Унгарската империя би искала да разшири границите си на югоизток.

— Не е без причина — веднага се обади Роберт. — Тази част от света, която британците наричат Балканите, стотици години е била част от владенията на Османската империя. Османската власт обаче рухна и Балканите са нестабилни. Австрийският император вярва, че е негов свещен дълг да поддържа реда и християнската религия там.

— Съвсем вярно — съгласи се Валтер. — Но и Русия иска територия на Балканите.

Фиц реши, че на него се пада да защити руското правителство, може би заради Беа.

— И те имат основателни причини — включи се той. — Половината им търговия прекосява Черно море и оттам минава през проливите към Средиземно море. Русия не може да позволи на друга велика сила да контролира проливите, като завладее територии в източните Балкани. Това би било като примка на шията на руската икономика.

— Точно така — съгласи се Валтер. — Като се обърнем към западния край на Европа, Франция е амбицирана да отнеме на Германия Елзас и Лотарингия.

В този момент френският гост, Жан-Пиер Шарлоа, се наежи.

— Откраднати от Франция преди четиридесет и три години!

— Няма да водя спор за това — спокойно продължи Валтер. — Да кажем, че Елзас-Лотарингия са били присъединени към Германия след поражението на Франция във Френско-Пруската война. Откраднати или не, господин графе, съгласен сте, че Франция си иска тези земи обратно.

— Разбира се — французинът се облегна и отпи от портвайна си.

— Дори Италия иска да отнеме Трентино от Австрия…

— Където повечето хора говорят италиански! — извика господин Фали.

— … и голяма част от далматинския бряг…

— Пълна с венециански лъвове, католически църкви и римски колони!

— … и Тирол, област със стара традиция на самоуправление, където повечето хора говорят немски.

— Стратегическа необходимост.

— Разбира се.

Фиц разбра колко умен беше Валтер. Без да бъде груб, но дискретно, той бе предизвикал представителите на всяка държава да потвърдят, с повече или по-малко войнствен тон, териториалните си амбиции.

Валтер продължи:

— А за какви нови територии ламти Германия? — Огледа хората около масата, но никой не продума. — Никакви — победоносно обяви той. — И единствената друга голяма страна в Европа, която може да каже същото, е Великобритания!

Гас Дюър подаде портвайна на човека до себе си и проточи с американския си акцент:

— Май-май е така.

— Фиц, стари ми приятелю, защо тогава да водим война? — завърши Валтер.