Кен Фолет
Крахът на титаните (47)

VI

На следващия ден, четвъртък, Валтер все още беше силно обнадежден, когато отиде да се види с Роберт.

Кайзерът се колебаеше въпреки натиска на мъже като Ото. Военният министър Ерих фон Фалкенхайн беше изискал от кайзера да обяви състояние на непосредствена военна опасност, стъпка, която щеше да възпламени фитила. Кайзерът обаче беше отказал с убеждението, че всеобщият конфликт би могъл да се избегне, ако австрийците се спрат при Белград. И когато руският цар беше заповядал мобилизацията на своята армия, Вилхелм му бе изпратил лична телеграма с молба да премисли.

Двамата монарси бяха братовчеди. Майката на кайзера и тъщата на царя бяха сестри, и двете — дъщери на кралица Виктория. Кайзерът и царят общуваха на английски и се наричаха Ники и Вили. Цар Николай се трогна от телеграмата на братовчед си Вили и отмени заповедта за мобилизация.

Само ако двамата успееха да устоят на политическото напрежение, бъдещето щеше да е светло за Валтер, Мод и милиони други хора, които просто искаха да живеят в мир.

Австрийското посолство беше едно от по-внушителните здания на престижния площад „Белгрейв“. Въведоха Валтер в кабинета на Роберт. Винаги си споделяха новите вести. Нямаше причина да е другояче: Германия и Австрия бяха близки съюзници.

— Кайзерът изглежда решен да накара своя план за „спиране пред Белград“ да проработи — каза Валтер, докато сядаше. — Това всички останали проблеми ще могат да се разрешат.

Роберт не споделяше оптимизма му.

— Няма да се получи.

— Защо да не се получи?

— Не сме склонни да спрем при Белград.

— Боже милостиви! Сигурен ли си?

— Министрите във Виена ще го обсъдят утре сутрин, но се боя, че резултатът е предрешен. Не можем да спрем при Белград без гаранции от Русия.

— Гаранции? — възмути се Валтер. — Трябва да спрете военните действия и тогава да говорите за проблемите си. Не можете да искате гаранции предварително!

— Боя се, че не виждаме нещата така — сковано рече Роберт.

— Но ние сме ваши съюзници. Как може да отхвърлите плана ни за мир?

— Лесно. Помисли. Какво можете да сторите? Ако Русия мобилизира, попадате под заплаха и ще трябва да мобилизирате и вие.

Валтер щеше да възрази отново, но осъзна, че Роберт е прав. Мобилизирана, руската армия беше твърде сериозна заплаха. Роберт продължи безмилостно.

— Трябва да се биете на наша страна, независимо дали искате, или не. — Доби извинително изражение. — Прости ми, ако звуча арогантно. Просто наричам нещата с истинските им имена.

— По дяволите. — На Валтер му се доплака. — Всичко върви в погрешната посока, нали? Тези, които искат мир, ще загубят.

Роберт изведнъж се натъжи и гласът му се промени.

— Още от началото го знам. Австрия трябва да нападне.

Досега звучеше нетърпеливо, а не тъжно. На какво се дължеше промяната? Валтер внимателно рече:

— Ще трябва да напуснеш Лондон.

— Както и ти.

Валтер кимна. Ако Великобритания влезеше във войната, целият персонал на австрийското и немското посолство щеше да се прибере незабавно. Сниши глас.

— Някой тук… ще ти липсва?

Роберт кимна със сълзи в очите.

Валтер реши да налучка.

— Лорд Ремарк?

— Толкова ли е очевидно? — засмя се невесело братовчед му.

— Само за някого, който те познава.

— С Джони си мислехме, че сме толкова потайни — печално поклати глава Роберт. — Ти поне може да се ожениш за Мод.

— Ще ми се да можех.

— Защо не?

— Брак между германец и англичанка, докато двете държави са във война? Ще я отбягват всички, които я познават. Мен също. За последното не ме е грижа, но не мога да натрапя на Мод такава участ.

— Направете го тайно.

— В Лондон?

— В Челси. Никой няма да ви познава там.

— Не трябва ли човек да е постоянно пребиваващ?

— Трябва да покажеш плик с името си и адреса си. Аз живея в Челси — мога да ти дам писмо, адресирано до господин фон Улрих. — Той затършува в едно чекмедже на бюрото си. — Ето. Квитанция от шивача ми, написана до Фон Улрих, ескуайър. Те мислят, че Фон е първото ми име.

— Може да нямаме време.

— Може да си вземете специално разрешение.

— О, Боже — Валтер се смая. — Прав си, разбира се.

— Трябва да отидеш до общината.

— Да.

— Да ти покажа ли пътя?

Валтер помисли малко и отсече:

— Да.