Кен Фолет
Крахът на титаните (45)

IV

Княгиня Беа си бе „у дома“ всеки вторник следобед за чая. Тогава я посещаваха приятелките й, за да обсъждат кои партита са посетили и да се фукат с дневните си тоалети. Мод беше задължена да присъства, както и леля Хърм, понеже и двете бяха бедни роднини, живеещи от щедростта на Фиц. На Мод разговорът днес й се струваше особено безсмислен, понеже тя искаше само да говори по въпроса дали ще има война или не.

Салончето в къщата в Мейфеър имаше модерен вид. Беа внимаваше да е в крак с новите тенденции в декорирането. Бамбуковите канапета и столове бяха наредени в малки групички като сепаренца, а между тях имаше доста пространство, в което хората да се движат. Тапицерията имаше ненатрапчива морава шарка, а килимът беше светлокафяв. Стените не бяха облепени с тапети, а боядисани в успокоителен бежов цвят. Липсваше викторианската бъркотия от снимки в рамки, орнаменти, възглавнички и вази. Според познавачите на модните тенденции нямало нужда човек да парадира с просперитета си, като наблъсква стаите си с неща. Мод беше съгласна.

Беа разговаряше с херцогинята на Съсекс. Двете обменяха слухове за любовницата на премиера, Вениша Стенли. „Домакинята би трябвало да се тревожи“, помисли си Мод. Ако Русия влезеше във войната, брат й княз Андрей, щеше да се бие. Но Беа сякаш не се вълнуваше от тази тема. Всъщност днес изглеждаше особено румена. Може би си имаше любовник. Не беше рядко срещано във висшите кръгове, където браковете и бездруго бяха по сметка. Някои не одобряваха прелюбодейците — херцогинята би зачеркнала завинаги такава жена от списъка си с гости, но други се правеха, че не забелязват. Мод обаче реши, че Беа не е от този тип жени.

Фиц влезе за чай, след като беше успял да се измъкне от Камарата на лордовете за около час. Валтер дойде веднага след него. И двамата изглеждаха много елегантни в сивите си костюми и двуредни жилетки. Мод неволно си ги представи във военни униформи. Ако войната се разпространеше, на двамата щеше да им се наложи да се бият, и то почти сигурно на противникови страни. Щяха да са офицери, но нито един от двамата не би се изхитрил да се уреди с безопасно назначение в щаба. Биха искали да водят войниците си отпред. В крайна сметка двамата мъже, които тя обичаше, щяха да стрелят един срещу друг. Потръпна. Не можеше да понесе мисълта.

Мод избягваше погледа на Валтер. Имаше чувството, че жените с по-силна интуиция в кръга на Беа са забелязали колко време прекарват двамата заедно. Нямаше нищо против подозренията им — скоро щяха да научат истината, но не искаше слуховете да достигат Фиц, преди тя самата да му е съобщила официално. Това би го обидило много, така че Мод се стараеше да не показва чувствата си.

Фиц седна до нея. Докато прехвърляше в ума си различни теми за разговор, които да не включват Валтер, Мод се сети за Тай Гуин и попита:

— Какво стана с твоята уелска домоуправителка, Уилямс? Изчезна, а когато разпитах другите слуги, ми отвърнаха уклончиво.

— Трябваше да се отърва от нея — отговори Фиц.

— О! — изненада се Мод. — Някак имах впечатлението, че я харесваш.

— Не особено. — Изглеждаше смутен.

— С какво си е спечелила недоволството ти?

— Изпита последствията от нецеломъдреното си поведение.

— Фиц, не се превземай! — засмя се Мод. — Искаш да кажеш, че е забременяла?

— По-тихо, моля те. Знаеш каква става херцогинята.

— Горката Уилямс. Кой е бащата?

— Скъпа, да не мислиш, че съм питал?

— Не, разбира се, че не. Надявам се, че ще „стои до нея“, както казват.

— Нямам представа. Тя е слугиня, за Бога.

— Обикновено не си толкова коравосърдечен към слугите си.

— Човек не бива да поощрява неморалността.

— Харесвах Уилямс. Беше по-умна и по-интересна от повечето от жените тук.

— Не ставай смешна.

Мод се предаде. По някаква причина Фиц се преструваше, че Уилямс не го вълнува. Той обаче не обичаше да дава обяснения, така че нямаше смисъл да го притиска.

Валтер се приближи, крепейки чашка в чинийка и поднос с кейк в една ръка. Усмихна се на Мод, но се обърна към Фиц.

— Познаваш Чърчил, нали?

— Малкият Уинстън? Определено. Започна като член на моята партия, но премина към либералите. Мисля, че в сърцето си още е с нас, консерваторите.

— Миналия петък е вечерял с Алберт Балин. Много ми се ще да узная какво е казал Балин.

— Мога да те осветля — Уинстън разправя на всички. Балин казал, че ако избухне война и Великобритания стои настрана, Германия ще обещае да остави Франция непокътната след края й, без да завзема допълнителни територии, за разлика от последния път, когато взе Елзас и Лотарингия.

— Аха — доволно рече Валтер. — Благодаря. От дни се опитвам да разбера това.

— Посолството ти не знае ли?

— Очевидно целта е била съобщението да заобиколи обичайните дипломатически канали.

Мод се заинтригува. Това звучеше като обещаваща формула за ненамесата на Великобритания в една общоевропейска война. Може би на Фиц и Валтер нямаше да им се наложи да стрелят един по друг.

— Как е отговорил Уинстън? — запита тя.

— Неангажиращо — рече Фиц. — Докладвал е разговора пред кабинета, но не е имало обсъждане.

Мод тъкмо щеше да попита недоволно защо е нямало, когато се появи Роберт фон Улрих с ужасен вид, сякаш току-що беше научил за смъртта на любим човек.

— Какво, за Бога, става с Роберт? — ахна тя, докато гостът се покланяше на Беа.

Той се обърна към всички в стаята.

— Австрия обяви война на Сърбия.

За миг светът сякаш спря за Мод. Никой не помръдна, никой не продума. Тя се взря в устата на Роберт под мустака му и се опита със силата на волята си да го накара да върне думите си назад. Часовникът над камината удари и сред мъжете и жените в стаята се надигна смаян шепот.

Очите на Мод се наляха със сълзи. Валтер й предложи спретнато сгъната бяла ленена кърпичка. Тя се обърна към Роберт:

— Ще трябва да се биеш.

— Със сигурност ще го направя — отсечено рече той, сякаш се подразбираше, но изглеждаше уплашен.

Фиц се изправи.

— По-добре да се върна в Камарата и да разбера какво става.

Още няколко души си тръгнаха. Във всеобщата глъчка Валтер прошепна на Мод:

— Предложението на Алберт Балин току-що стана десет пъти по-важно.

Тя беше на същото мнение.

— Можем ли да направим нещо?

— Трябва да знам какво наистина мисли британското правителство.

— Ще опитам да разбера. — Радваше се на възможността да свърши нещо полезно.

— Трябва да се връщам в посолството.

Мод наблюдаваше Валтер на излизане с желанието да можеше да го целуне за довиждане. Повечето от другите гости си заминаха по същото време, така че тя се оттегли в стаята си на горния етаж.

Свали си роклята и легна. При мисълта, че Валтер отива на война, зарида безпомощно. После заспа, изтощена от плача.

Когато се събуди, трябваше да излиза. Имаше покана за музикалното соаре на лейди Гленконър. Изкушаваше се да си остане у дома, но после се сети, че в къщата на Гленконър може да присъства някой министър. Може би щеше да научи нещо полезно за Валтер. Стана и се облече.

Двете с леля Хърм взеха каретата на Фиц и прекосиха Хайд парк до Куин Анс Гейт, където живееха Гленконърови. Сред гостите беше приятелят на Мод Джони Ремарк от военното министерство. По-важното беше, че и сър Едуард Грей също присъстваше. Реши да го заговори за Алберт Балин.

Музиката започна, преди Мод да има възможността за този разговор, и тя седна да послуша. Кембъл Макинес пееше избрани откъси от Хендел. „Немски композитор, прекарал по-голямата част от живота си в Лондон“, с крива усмивка си помисли Мод.

Скришом наблюдаваше сър Едуард по време на рецитала. Не го харесваше особено — той принадлежеше на политическа група, наречена Либерални империалисти, по-традиционни и консервативни от обикновените либерали. Въпреки това изпитваше съчувствие към него. Никога не изглеждаше много весел, но тази вечер изпитото му лице беше пепеляво, сякаш човекът носеше на плещите си цялото бреме на света — което беше истина.

Макинес пееше добре и Мод си помисли със съжаление колко много би се насладил Валтер на това, ако не беше толкова зает. Щом музиката свърши, тя завърза разговор с външния министър.

— Господин Чърчил ми каза, че Ви е предал интересно съобщение от Алберт Балин. — Видя как лицето на Грей се изопва, но продължи смело: — Ако не се включим в европейската война, германците обещават да не заграбват френска територия.

— Нещо такова — студено отвърна Грей.

Очевидно беше повдигнала неприятна тема. Етикетът диктуваше да я смени незабавно. Но тя не просто изпълняваше дипломатически маневри — от това зависеше дали Фиц и Валтер ще заминат на фронта. Така че не спря:

— Разбирам, че основната ни грижа е да не се наруши равновесието на силите в Европа, и ми се струва, че предложението на господин Балин може да ни устрои. Греша ли?

— Определено грешите. Предложението е срамно.

Грей почти показваше емоция.

Мод бе смазана. Как е могъл министърът да отхвърли предложението? То даваше лъч надежда!

— Бихте ли обяснили на една жена, която не може да прецени ситуацията толкова бързо, колкото Вас, защо сте толкова категоричен?

— Да изпълним предложението на Балин значи да постелим пред немците червен килим за нахлуване във Франция. Ще станем съучастници. Това би било долно предателство на приятелска страна.

— А, мисля, че разбирам. Все едно някой казва „Ще обера съседите ви, но вие не се месете и няма да изгоря къщата им.“ Нещо такова ли?

Грей доби по-мек вид.

— Добра аналогия — призна той и се озъби, което при него минаваше за усмивка. — Ще я използвам.

— Благодаря — отвърна Мод. Беше ужасно разочарована и знаеше, че й личи, но беше безсилна да скрие чувствата си. Добави умърлушено: — За съжаление, това ни оставя твърде близо до участие във войната.

— Страхувам се, че е така — отговори външният министър.