Кен Фолет
Крахът на титаните (42)

I

Валтер фон Улрих не можеше да свири рагтайм.

Справяше се с мелодиите. Бяха достатъчно прости. Можеше да се справи и със своеобразните акорди, които често използваха умалена септима. Можеше и да съчетае двете, но не звучеше като рагтайм. Ритъмът му убягваше. Опитите му звучаха повече като свирнята на уличните групи по берлинските паркове. За човек, който без усилие свиреше бетовеновите сонати, това беше дразнещо.

Мод се беше опитала да го научи в онази съботна сутрин в малката дневна в Тай Гуин, на отворения Бехщайн сред палмите в саксии. Лятното слънце струеше през високите прозорци. Седяха един до друг зад пианото, краката им се докосваха, ръцете им се преплитаха, а Мод се забавляваше с неуспешните му опити. Това бе миг на златно щастие.

Настроението на Валтер се помрачи, когато тя му обясни как Ото я е придумал да прекъснат връзката си. Ако след връщането си в Лондон същата вечер се беше видял с баща си, скандалът щеше да е страховит. Но Ото бе заминал за Виена и Валтер трябваше да преглътне гнева си. Оттогава не беше го виждал.

Беше се съгласил с Мод да пазят в тайна годежа си, докато отмине Балканската криза. Тя все още се точеше, но нещата започваха да се успокояват. Почти четири седмици след атентата в Сараево австрийският император още не беше изпратил на сърбите отдавна обмисляната нота. Забавянето подхранваше у Валтер надеждата, че настроенията са се поуталожили и във Виена е надделяла умереността.

Докато седеше пред малкото пиано в тесния хол на своя ергенски апартамент на „Пикадили“, Валтер мислеше колко много неща — с изключение на война — могат да направят австрийците за да накажат Сърбия и да успокоят наранената си гордост. Например, да принудят сръбското правителство да затвори всички антиавстрийски вестници, да изчистят от сръбската армия и бюрокрация всички националисти. Сърбите можеха да изпълнят подобни изисквания — би било унизително за тях, но все пак беше по-добро от война, която нямаше как да спечелят.

Тогава предводителите на великите европейски страни можеха да се поуспокоят и да се съсредоточат върху вътрешните си проблеми. Русите щяха да смажат общата стачка, англичаните — да усмирят разбунените ирландски протестанти, а французите — да се наслаждават на съдебния процес срещу госпожа Кайо, застреляла редактора на вестник Фигаро, задето отпечатал любовните писма на съпруга й.

И Валтер щеше да може да се ожени за Мод.

В момента това бе в центъра на вниманието му. Колкото повече мислеше за трудностите, толкова по-решен ставаше да ги преодолее. В продължение на няколко дни бе обмислял безрадостната перспектива на живот без любимата си, и беше още по-сигурен, че иска да се ожени за нея, независимо от цената, която и двамата можеха да платят. Докато жадно следеше развоя на дипломатическите игри по европейската шахматна дъска, Валтер първо обмисляше ефекта на всяка стъпка най-напред върху него и Мод и чак след това върху Германия и света.

Щеше да я види днес, на вечерята и на бала на херцогинята на Съсекс. Вече беше сложил бялата вратовръзка и фрака. Време бе да тръгва. Но докато затваряше капака на пианото, входният звънец издрънча и камердинерът му обяви идването на граф Роберт фон Улрих.

Роберт изглеждаше мрачно. Познато изражение. Той беше объркан и нещастен през студентските им години във Виена. Чувствата му го теглеха неустоимо към хора, които бе възпитан да смята за декаденти. В онези дни, на връщане след прекарана с мъже като него нощ, той изглеждаше по същия начин — виновен, но непокорен. С течение на времето разбра, че хомосексуализмът, подобно на изневярата, официално се осъжда, но — поне в по-изискана среда — скрито се толерира. Освен това се беше примирил със същността си. Днес имаше друга причина за изражението му.

— Току-що видях текста на императорската нота — още с влизането си каза Роберт.

Валтер се обнадежди. Навярно това беше тъй очакваното от него мирно решение.

— Какво пише?

Роберт му подаде един лист.

— Преписах основното.

— Получена ли е от сръбското правителство?

— Да, в шест часа белградско време.

Имаше десет искания. С облекчение Валтер видя, че първите три са същите, които беше предвидил — потискане на либералните вестници, разпускането на тайното общество Черната ръка и сурови мерки срещу националистическата пропаганда. „Може би умерените във Виена все пак бяха спечелили спора“, с признателност помисли Валтер.

На пръв поглед четвъртата точка изглеждаше разумно — австрийците искаха прочистване на сръбската администрация от националисти, ала по-неприятното идеше накрая — имената на националистите щяха да бъдат посочени от австрийската страна.

— Вижда ми се малко крайно — тревожно отбеляза Валтер. — Сръбското правителство не може просто да уволни всички, назовани от австрийците.

Роберт сви рамене.

— Ще му се наложи.

— Предполагам. — Валтер се надяваше, че ще го сторят в името на мира.

Но следваше по-лошото.

Пета точка изискваше Австрия да подпомогне сръбското правителство в смазването на подривната дейност, а шеста — Валтер я прочете невярващо — австрийски служители да участват в разследването на атентата.

— Но Сърбия не може да се съгласи на това! — възрази Валтер.

— Все едно да се откажат от суверенитета си.

Лицето на Роберт се смрачи още повече.

— Едва ли — раздразнено рече той.

— Няма страна, която да се съгласи на това.

— Сърбия ще се съгласи. Трябва да го направи или ще бъде унищожена.

— Във война?

— Ако е нужно.

— Която може да обхване цяла Европа!

— Не и ако другите правителства са разумни — поклати пръст Роберт.

„За разлика от вашето“, помисли си Валтер, но преглътна хапливия отговор и продължи да чете. Останалите изисквания бяха изразени арогантно, но сърбите вероятно можеха да ги понесат: арестуване на заговорниците, недопускане на контрабанда на оръжие на австрийска територия, ограничаване на антиавстрийските изявления от страна на сръбски държавни служители.

Крайният срок за отговор беше четиридесет и осем часа.

— Божичко, това е сурово — каза Валтер.

— Хора, които предизвикват австрийския император, трябва да очакват суровост.

— Знам, знам, но той дори не им дава възможност да запазят достойнството си.

— А защо да го прави?

Валтер най-сетне спря да крие гнева си.

— За Бога, да не би да иска война?

— Императорската фамилия, Хабсбургската династия, стотици години е управлявала големи дялове от Европа. Император Франц Йозеф знае, че Бог го е определил да властва над по-низшите славянски народи. Това е съдбата му.

— Бог да ни пази от мъжете на съдбата — измърмори Валтер. — Моето посолство видяло ли е това?

— Всеки момент ще го види.

Валтер се почуди как ли ще реагират останалите. Щяха ли да го одобрят като Роберт, или да бъдат възмутени като Валтер? Щеше ли да се понесе международен протестен вой, или само безпомощно и дипломатично да бъдат свити рамене? Щеше да разбере тази вечер. Погледна часовника над камината.

— Закъснявам за вечеря. Отиваш ли на бала на херцогинята на Съсекс по-късно?

— Да. Ще се видим там.

Излязоха и се разделиха на „Пикадили“. Валтер се насочи към къщата на Фиц, където щеше да вечеря. Останал беше без дъх, като след удар. Войната, от която така се боеше, беше опасно близо.

Пристигна тъкмо навреме, за да се поклони на княгиня Беа — в лавандулова рокля с копринени панделки — и да се ръкува с Фиц — невъобразимо хубав с високата колосана яка и бялата папийонка. Тогава обявиха вечерята. Валтер с удоволствие установи, че ще придружава Мод до трапезарията. Любимата му беше облякла тъмночервена рокля от някаква мека материя и много му се хареса.

Докато й издърпваше стола, й направи комплимент.

— Колко привлекателна рокля.

— Пол Поаре — обясни тя. Моделиерът бе толкова известен, че дори Валтер беше чувал за него. Мод леко понижи глас: — Реших, че може да ти хареса.

Думите бяха само леко интимни, но въпреки това го полази тръпка, последвана веднага от страха, че може да загуби тази обаятелна жена.

Къщата на Фиц не беше точно дворец. Дългата й трапезария на ъгъла на улицата откриваше гледка към две важни пътни артерии. Електрическите полилеи грееха в стаята въпреки ярката лятна вечер, а светлината блещукаше по кристалните чаши и сребърните прибори пред всяко място. Оглеждайки останалите дами на масата, Валтер за пореден път се изуми на неприлично дълбоките деколтета, демонстрирани от англичанките от висшата класа.

Подобни наблюдения бяха признак на незрялост. Време му беше да се жени.

Още щом седна, Мод свали едната си обувка и прокара крак нагоре по крака му. Той й се усмихна, но тя веднага забеляза, че е разсеян.

— Какво има? — попита го тя.

— Започни разговор за австрийския ултиматум — промълви той. — Кажи, че си чула как вече е изпратен.

Мод се обърна към брат си, седнал начело на масата.

— Мисля, че нотата на австрийския император най-сетне е била изпратена в Белград. Чувал ли си нещо, Фиц?

Графът остави супената лъжица.

— И аз чух същото. Но никой не знае какво има в нея.

Валтер се намеси:

— Смятам, че е много сурова. Австрийците настояват да се намесят в процеса на правораздаване в Сърбия.

— Да се намесят! — възкликна Фиц. — Но ако премиерът на Сърбия се съгласи, ще трябва да подаде оставка!

Валтер кимна. Приятелят му предвиждаше същите последици като него.

— Сякаш австрийците искат война.

Беше опасно близо да заговори нелоялно за един от съюзниците на Германия, но бе достатъчно неспокоен, за да не се интересува от това. Улови погледа на Мод — бледа и притихнала. И тя веднага долови заплахата.

— Човек не може да не симпатизира на Франц Йозеф, разбира се — каза Фиц. — Национализмът може да дестабилизира една империя, ако към него не се подхожда твърдо. — Валтер се досети, че приятелят му мисли за привържениците на ирландската независимост и за южноафриканските бури. Те заплашваха целостта на Британската империя. — Но все пак не е необходимо да стреляш по врабците с топ.

Лакеите вдигнаха купите със супа и наляха друго вино. Валтер не пи. Вечерта щеше да е дълга и му трябваше бистра глава.

Мод тихо каза:

Днес случайно срещнах премиера Аскуит. Каза, че може да настъпи същински Армагедон. — Изглеждаше уплашена. — Опасявам се, че не му повярвах, но сега разбирам, че навярно е имал право.

— Всички от това се боим — съгласи се брат й.

Валтер както винаги се впечатли от връзките на Мод. Тя свободно общуваше с най-влиятелните мъже в Лондон. Припомни си как, още когато беше на единадесет-дванадесет години и баща й бе министър в консервативното правителство, тя разпитваше със сериозен тон колегите му от кабинета, когато идваха в Тай Гуин. Дори тогава онези мъже я слушаха внимателно и отговаряха с търпение.

Мод продължи:

— Оптимистично погледнато, ако избухне война, Аскуит смята, че не е нужно Великобритания да се намесва.

Валтер се обнадежди. Ако Великобритания не се намесеше, войната нямаше да го отдели от Мод.

Фиц обаче като че не одобряваше думите на сестра си.

— Наистина? Дори, ако — прости ми, фон Улрих дори ако Германия прегази Франция?

— Според Аскуит, просто ще гледаме — отговори Мод.

— Както отдавна се опасявам — надуто подхвана Фиц, — правителството не разбира равновесието на силите в Европа.

Като консерватор Фиц не вярваше на правителството на либералите и лично мразеше Аскуит, който бе отслабил Камарата на лордовете. Най-важното нещо бе, че идеята за война не го ужасяваше напълно. Валтер се страхуваше, че в някои отношения може и да се радва на мисълта — точно като Ото. Със сигурност предпочиташе войната пред отслабване на британската мощ.

— Сигурен ли си, скъпи ми Фиц, че немска победа над Франция наистина би нарушила равновесието на силите? — запита го той. Темата беше доста деликатна като за вечеря, но въпросът беше твърде важен, за да бъде сметен под скъпия килим на приятеля му.

— При цялото ми уважение към страната ти и Негово Величество кайзер Вилхелм, боя се, че Великобритания не може да позволи на Германия да контролира Франция — отговори му Фиц.

„Ето я бедата“, помисли си Валтер и усилено опита да не показва гнева и разочарованието си от това повърхностно изказване. Немското нападение срещу руския съюзник Франция в действителност би било отбранителна стъпка, но англичаните говореха така, сякаш Германия се опитваше да господства в Европа. Усмихна се дружелюбно пряко волята си и каза:

— Победили сме Франция преди четиридесет и три години в конфликта, който наричате Френско-пруската война. Тогава Великобритания е била зрител. И не е пострадала от победата ни.

— Същото каза и Аскуит — обади се Мод.

— Има разлика — отвърна Фиц. — През 1871 година Франция е била победена от Прусия и група малки германски монархии. След войната тази коалиция се обедини в една страна, днешна Германия. Сигурен съм, че ще се съгласиш, стари ми приятелю фон Улрих, че сегашна Германия е по-могъща от стара Прусия.

„Хора като Фиц са толкова опасни“, помисли си Валтер. „С безупречните си маниери ще докарат света до разруха.“ Опита се да запази тона на отговора си безгрижен.

— Прав си, разбира се, но може би „по-могъща“ не е същото като „по-агресивна“.

— Това е въпросът, нали?

От другия край на масата Беа се изкашля укорително. Безспорно смяташе темата за твърде гореща като за учтив разговор. Заговори с усмивка:

— Очаквате ли с нетърпение бала на херцогинята господин фон Улрих?

Валтер се почувства скастрен.

— Уверен съм, че балът ще е великолепен — възторжено изкоментира той и Беа му кимна благодарно.

Леля Хърм додаде:

— Вие сте толкова добър танцьор!

Той се усмихна топло на старицата.

— Ще ми окажете ли честта на първия танц, лейди Хърмия?

Тя бе поласкана.

— О, Божичко, твърде съм възрастна за танци. А и вие младоците имате стъпки, които дори не съществуваха, когато аз бях дебютантка.

— Най-новата мода е чардашът, унгарски народен танц. Трябва да ви науча.

— Дали няма да се получи някой дипломатически инцидент, а? — с насмешка се обади Фиц. Всъщност не беше много забавно, но всички се засмяха и разговорът се върна към по-безопасни, макар и тривиални теми.

След вечеря групичката се качи на няколко каляски за да измине четиристотинте ярда до Съсекс Хаус, палата на херцога на Парк лейн.

Вече бе нощ и от всички прозорци се лееше светлина — херцогинята най-сетне се беше предала и бе позволила да прекарат електричество. Валтер се изкачи по главното стълбище и влезе в една от трите огромни приемни. Оркестърът свиреше най-популярната мелодия от последните години — Alexander’s Ragtime Band. Лявата му ръка затрепка — синкопацията беше ключов елемент в изпълнението на парчето.

Удържа на обещанието си и потанцува с леля Хърм. Надяваше се тя да има много партньори — искаше да се умори и да задреме в някоя стаичка, така че Мод да остане без придружител. Все си спомняше какво бяха сторили двамата в библиотеката на същия този дом преди няколко седмици. Ръцете го сърбяха да я докосне отново през тясната й рокля.

Но първо трябваше да свърши работа. Поклони се на леля Хърм, взе чаша розово шампанско от един лакей и започна да обикаля стаите. Първо малката бална зала, после салона, голямата бална зала — и навсякъде завързваше разговори с гостите от политиката и дипломацията. Всички посланици в Лондон бяха поканени и мнозина бяха дошли, включително началникът му, княз Лихновски, както и много депутати. Повечето бяха консерватори като херцогинята, но имаше и някои либерали, включително няколко министри от кабинета. Роберт беше вглъбен в разговор с лорд Ремарк, заместник-министър в Министерството на войната. Не се виждаха никакви депутати от Лейбъристката партия — херцогинята се считаше за широко скроен човек, но и тя си имаше граници.

Валтер научи, че австрийците са изпратили копия от ултиматума във всички големи посолства във Виена. Щеше да бъде пратено по телеграфа в Лондон и преведено до сутринта, когато всички щяха да научат съдържанието му. Повечето бяха шокирани от исканията, но никой не знаеше какво да направи.

До един след полунощ вече беше научил всичко, което можеше, така че отиде да потърси Мод. Слезе по стълбите и влезе в градината, където под раиран навес беше подредена вечерята. Висшето британско общество се хранеше толкова обилно! Откри Мод, която си играеше с няколко гроздови зърна. За щастие леля Хърм никъде не се виждаше.

Валтер изостави тревогите си.

— Как може вие, англичаните, да ядете толкова много? — подкачи я той. — Повечето от хората тук са закусили щедро, обядвали са пет-шест ястия, пили са чай със сандвичи и сладкиши, а после — вечеря с поне осем блюда. Трябва ли им сега и супа, пълнени пъдпъдъци, омари, праскови и сладолед?

Тя се засмя.

— Мислиш ни за вулгарни, нали?

Това не беше така, но той се престори, че е познала, за да я подразни.

— Добре де, каква култура имат англичаните? — Хвана я под ръка и като се движеше наглед безцелно, я изведе изпод навеса в градината. По клоните на дърветата бяха накичени малки лампички, които светеха слабо. По виещите се между храстите пътеки вървяха още няколко двойки и разговаряха, като държаха дискретно ръце в сумрака. Валтер видя Роберт и лорд Ремарк и отново се зачуди дали между двамата също не е пламнала искра.

— Английски композитори? — рече той, все още закачливо — Гилбърт и Съливан. Художници? Докато френските импресионисти променяха гледната ни точка за света, английските художници рисуваха розовобузи дечица с техните палета. Опера? Цялата е италианска, когато не е немска. Балет? Руски.

— И все пак владеем половината свят — отвърна тя с подигравателна усмивка.

Той я прегърна.

— И можете да свирите рагтайм.

— Лесно е, когато схванеш ритъма.

— Точно това ме затруднява.

— Трябват ти уроци.

Валтер долепи уста до ухото й и прошепна:

— Научи ме, моля те.

Думите му се превърнаха в стон на удоволствие, когато тя го целуна, след което двамата дълго време не продумаха.