Кен Фолет
Крахът на титаните (40)

V

Мод закуси късно заедно с княгиня Беа в малката трапезария в Гуин. Княгинята беше в много добро настроение. Обикновено се оплакваше от живота във Великобритания, макар Мод да си спомняше от времето, което прекара като дете в британското посолство, че животът в Русия е много по-неудобен — студени къщи, намусени хора, ненадеждни услуги, дезорганизирано правителство. Но днес Беа нямаше оплаквания. Щастлива беше, че най-сетне е бременна.

Дори говореше с добро за Фиц.

— Той спаси семейството ми, знаеш. Плати ипотеките на имението ни. Но досега нямаше кой да го наследи. Брат ми няма деца. Толкова би било ужасно, ако земята на Андрей и Фиц отиде при някой далечен братовчед.

Мод не можеше да си го представи като нещо ужасно. Далечният братовчед можеше да е неин син. Но тя никога не беше очаквала да наследи състояние и не мислеше много за тези неща.

Не беше много приятна компания тази сутрин. Самата тя го усети, докато пиеше кафе и си играеше с препечената филийка. Всъщност, беше й ужасно криво. Тапетът я потискаше, макар че бе живяла край него цял живот — по викториански претрупан листак, който покриваше стените и тавана.

Не беше казала на семейството за връзката си с Валтер, така че сега не можеше да им каже, че е приключила, а това значеше, че няма кой да й съчувства. Само остроумната малка домоуправителка Уилямс знаеше историята, но тя като че ли беше изчезнала.

Мод четеше репортажа на вестник Таймс за речта на Лойд Джордж по време на вечерята в Меншън хаус. Той изразяваше оптимизъм относно балканската криза и смяташе, че може да се разреши по мирен път. Надяваше се да е прав. Макар че се беше отказала от Валтер, още я ужасяваше мисълта, че той ще трябва да навлече униформа и да бъде убит или осакатен на бойното поле.

Прочете и кратка новина, идваща от Виена и озаглавена СРЪБСКАТА ПАНИКА. Попита Беа дали Русия ще защити Сърбия срещу австрийците.

— Надявам се, че не! — отвърна разтревожена княгинята. — Не искам брат ми да ходи на война.

Мод си спомняше закуските с Фиц и Валтер, когато бяха във ваканция от училище, в тази същата трапезария. Тя беше на дванадесет, те — на по седемнадесет. Момчетата имаха ненаситен апетит и нагъваха яйца, наденички и планини от препечени филийки с масло, преди да отидат на езда или плуване. Беше като омаяна от Валтер — толкова красив, а и чужденец. Държеше се учтиво с нея, все едно бяха връстници, което ласкаеше малкото момиче, а сега вече можеше да съобрази, че още тогава е флиртувал изтънчено.

Докато се рееше в спомени, икономът Пийл влезе и я изуми, като обяви на Беа:

— Господин фон Улрих е тук, Ваше Височество.

„Невъзможно е да е Валтер“, замаяно си рече Мод. „Дали не е Роберт? Също толкова невероятно.“

След миг Валтер влезе.

Мод загуби ума и дума.

— Каква приятна изненада, хер фон Улрих — възкликна княгиня Беа.

Валтер носеше лек летен костюм от блед сиво-синкав туид. Синята му сатенена вратовръзка беше в цвета на очите му. На Мод й се дощя да бе облякла нещо различно от семплата широка в раменете кремава рокля, която й се беше сторила подходяща за закуска с етърва й.

— Простете, че се натрапвам, княгиньо — обърна се Валтер към Беа. — Трябваше да посетя консулството ни в Кардиф — някаква досадна работа около немски моряци, които нещо се сдърпали с местната полиция.

Глупости. Валтер беше военен аташе — работата му не включваше освобождаване на моряци от затвора.

— Добро утро, лейди Мод. — Той стисна ръката й. — Колко приятно съм изненадан да Ви открия тук.

Още глупости. Тук беше само и единствено заради нея. Беше напуснала Лондон, за да не може Валтер да я притеснява, но дълбоко в сърцето си изпита задоволство от неговото постоянство да я последва чак тук. Смутена, Мод успя да каже само:

— Здравейте, как сте?

— Моля, пийнете малко кафе, хер фон Улрих. Графът излезе да поязди, но ще се върне скоро — покани го Беа. Тя естествено предположи, че Валтер е дошъл да види Фиц.

— Колко сте мила. — Валтер седна.

— Ще останете ли за обяд?

— С удоволствие. След което трябва да хвана влака за Лондон.

Беа се изправи.

— Ще говоря с готвача.

Валтер скочи на крака, за да издърпа стола й.

— Поговорете с лейди Мод — каза Беа на излизане от стаята. — Ободрете я малко. Тя се тревожи за международното положение.

Валтер вдигна вежда при нотката подигравателност в гласа на Беа.

— Всички разумни хора се тревожат за международното положение — каза той.

Мод се смути още повече. Чудеше се какво да каже и в отчаянието си посочи към Таймс.

— Смятате ли, че сърбите наистина са мобилизирали седемдесет хиляди запасняци?

— Съмнявам се, че разполагат с толкова — отвърна сериозно Валтер. — Но се опитват да вдигнат залозите. Надяват се, че опасността от широкомащабна война ще направи Австрия по-предпазлива.

— А защо австрийците толкова се бавят с исканията си към сръбското правителство?

— Официално — искат да приберат реколтата, преди да направят нещо, което би ги принудило да мобилизират хора. Неофициално — знаят, че френският президент и неговият външен министър са в Русия. Така става опасно лесно двамата съюзници да съгласуват общ отговор. Няма да има австрийска нота, преди президентът Поанкаре да напусне Санкт Петербург.

„Толкова ясно разсъждава“, каза си Мод. Обичаше тази му черта.

Изведнъж сдържаността го предаде. Маската на официална вежливост падна и лицето му стана изтерзано. Той рязко рече:

— Моля те, върни се при мен.

Мод отвори уста, за да каже нещо, но чувствата като че я задавиха и не можа да проговори.

Валтер нещастно продължи:

— Знам, че ме отхвърли за мое добро, но няма да стане. Твърде много те обичам.

Мод успя да отговори:

— Но баща ти…

— Той ще се оправя сам. Не мога да му се подчиня, не и в това — Гласът му премина в шепот. — Не мога да понеса да те загубя.

— Може би е прав. Може би един немски дипломат не може да има английска съпруга, не и сега.

— Тогава ще се заема с друга професия. Но друга като теб никога няма да намеря.

Решимостта й се стопи, очите й плувнаха в сълзи.

Валтер се пресегна през масата и взе ръката й.

— Може ли да говоря с брат ти?

Мод стисна бялата ленена салфетка и изтри сълзите си.

— Не говори още с Фиц. Изчакай няколко дни, докато приключи сръбската криза.

— Може да отнеме повече от няколко дни.

— В такъв случай, ще помислим пак.

— Ще сторя каквото пожелаеш, разбира се.

— Обичам те, Валтер. Каквото и да се случи, искам да съм твоя съпруга.

Той й целуна ръка.

Благодаря ти — отвърна тържествено. — Ти ме направи много щастлив.