Кен Фолет
Крахът на титаните (34)

II

„Това не може да продължава“, мислеше си Валтер на път към посолството. Все едно беше някой ученик. Мод беше на двадесет и три, той — на двадесет и осем, а още им се налагаше да прибягват до всякакви хитрини, за да прекарат пет минути насаме. Време беше да се оженят.

Трябваше да иска разрешението на Фиц. Бащата на Мод бе починал и Фиц се явяваше главата на семейството. Със сигурност би предпочел тя да се омъжи за някой англичанин. Но в крайна сметка щеше да склони — сигурно се тревожеше, че никога няма да успее да ожени сестричката си.

Не, основният проблем беше Ото. Той искаше Валтер да се ожени за някоя добропорядъчна пруска девойка, която с радост ще прекара остатъка от живота си в раждане и отглеждане на наследници. А когато Ото искаше нещо, той правеше всичко по силите си, за да го постигне, и преодоляваше съпротивата безжалостно — това го правеше добър армейски офицер. Никога не би му минало през ума, че синът му има право да избере съпругата си без вмешателство или натиск. Валтер би предпочел насърчението и подкрепата на баща си — въобще не гледаше с ентусиазъм на неизбежния сблъсък между тях. Неговата любов обаче беше по-силна от синовната почит.

Беше неделя вечер, но Лондон не бе спокоен. Въпреки че Парламентът не беше в сесия и уайтхолските величия се бяха оттеглили в домовете си в предградията, политиката продължаваше в дворците на Мейфеър, в мъжките клубове по „Сейнт Джеймс“ и в посолствата. На улицата Валтер разпозна няколко членове на Парламента, двама заместник-министри от външното министерство на Великобритания и неколцина европейски дипломати. Чудеше се дали британският външен министър и любител на птиците сър Едуард Грей е останал в града за почивните дни, вместо да посети любимата си провинциална виличка в Хемпшър.

Валтер намери баща си да чете дешифрирани телеграми на бюрото.

— Това може би не е най-подходящият момент да ти съобщя новините си — започна Валтер.

Ото изсумтя и продължи да чете.

Валтер тръгна направо:

— Влюбен съм в лейди Мод.

Ото вдигна поглед.

— Сестрата на Фицхърбърт? Предполагах го. Имаш дълбоките ми съболезнования.

— Моля, дръжте се сериозно, тате.

— Не, ти се дръж сериозно. — Ото остави книжата. — Мод Фицхърбърт е феминистка, суфражетка и бунтарка. Не става за жена на никого, да не говорим за немски дипломат от добро семейство. Повече да не съм чул за нея.

На върха на езика на Валтер застанаха остри думи, но той стисна зъби и се удържа.

— Тя е прекрасна жена и я обичам, тъй че по-добре да говориш учтиво за нея, без значение какво е мнението ти.

— Ще говоря, каквото мисля — небрежно подхвърли Ото. — Тя е ужасна.

Той закова поглед в телеграмите си.

Валтер погледна купената от баща му кремава фруктиера.

— Не — каза той и вдигна купата. — Няма да говориш, каквото мислиш.

— Внимавай с това.

Валтер вече се радваше на пълното внимание на Ото.

— Чувствам се покровителствено настроен към лейди Мод, както ти — към тази джунджурия.

— Джунджурия? Та това струва…

— С тази разлика, че любовта, разбира се, е по-силна от колекционерската алчност.

Валтер подхвърли крехкия предмет във въздуха и го хвана с една ръка. Баща му нададе яростен вик на нечленоразделно несъгласие. Валтер продължи нехайно:

— Така че, когато я обиждаш, се чувствам точно както, когато ти мислиш, че ще изтърва това — дори повече.

— Нагло пале…

Валтер надигна глас над този на баща си.

— А ако продължаваш да погазваш чувствата ми, ще стъпча това глупаво парче порцелан.

— Добре, каза, каквото имаше; остави го, за Бога!

Валтер прие това за съгласие и върна украшението на масичката.

Ото изрече злобно:

— Но трябва да вземеш нещо друго предвид… ако мога да го спомена, без да потъпквам чувствата ти.

— Добре.

— Тя е англичанка.

— За Бога! — извика Валтер. — Знатните немци се женят за английски аристократки от много време. Княз Алберт Сакскобурготски се е оженил за кралица Виктория — внукът му сега е крал на Англия! А английската кралица е родена като вюртембергска княгиня!

Ото повиши глас.

— Нещата се промениха! Англичаните са решени да ни държат като второкласна сила. Сприятеляват се с враговете ни Русия и Франция. Ще се ожениш за враг на отечеството си.

Валтер знаеше, че така мислят хората от старата школа, но това беше ирационално.

— Не би трябвало да сме врагове — раздразнено каза той. — Няма причина за това!

— Никога няма да ни позволят да си съперничим на равни начала.

— Това просто не е вярно! — Валтер се усети, че вика, и опита да се успокои. — Англичаните вярват в свободната търговия — позволяват ни да продаваме стоките си из цялата Британска империя.

— Тогава прочети това. — Ото му подхвърли през бюрото телеграмата, която четеше. — Негово Величество кайзерът иска моето становище.

Валтер вдигна листчето. Представляваше чернова на отговора на личното писмо на австрийския император. Валтер я четеше с нарастващо безпокойство. Писмото свършваше така: „Император Франц Йозеф обаче може да е спокоен, че Негово Величество ще застане вярно до Австро-Унгария, както го изискват задълженията на неговия съюз и на старото му приятелство.“

Валтер се ужаси.

— Но това дава на Австрия карт бланш! Могат да правят каквото си поискат, а ние ще ги подкрепим!

— Има някои уговорки.

— Не много. Изпратено ли е вече?

— Не, но е съгласувано. Ще бъде изпратено утре.

— Можем ли да го спрем?

— Не, а и не бих искал.

— Но това значи да подкрепим Австрия в една война със Сърбия.

— Няма лошо.

— Ние не искаме война! — избухна Валтер. — Искаме наука, промишленост и търговия. Германия трябва да се модернизира, да се либерализира, да расте. Искаме мир и просперитет. — И, добави наум, искаме свят, в който един мъж може да се ожени за жената, която обича, без да го обвиняват в държавна измяна.

— Слушай ме — каза Ото. — Имаме мощни врагове и от двете страни — Франция на запад и Русия на изток. И двете са съюзени. Не можем да воюваме на два фронта.

Валтер бе наясно с това.

— Затова имаме плана „Шлифен“ — каза той. — Ако сме принудени да водим война, първо нахлуваме във Франция с превъзхождащи сили, побеждаваме за няколко седмици и тогава, със сигурен западен фронт, се обръщаме на изток срещу Русия.

— Единствената ни надежда — съгласи се Ото. — Само че при приемането на този план от армията преди девет години разузнаването ни съобщи, че мобилизацията на руската армия би отнела четиридесет дни. Това ни даваше почти шест седмици, в които да владеем Франция. Оттогава руснаците непрестанно подобряват железопътната си мрежа — с пари, заети от Франция!

Ото удари по бюрото, сякаш можеше да размаже самата Франция с юмрук.

— Колкото повече се скъсява срокът за мобилизация на русите, толкова по-рискован става планът „Шлифен“. Което значи… — той драматично посочи Валтер с пръст. — … че колкото по-скоро водим тази война, толкова по-добре за Германия.

— Не! — Не виждаше ли старецът колко опасна е тази мисъл? — Това значи, че трябва да търсим мирни решения на дребните спорове.

— Мирни решения? — Ото усърдно закима. — Ти си млад идеалист. Мислиш си, че на всеки въпрос има отговор.

— Ти всъщност искаш война — невярващо промълви Валтер. — Наистина искаш война.

— Никой не иска война — рече Ото. — Но понякога е по-добра от алтернативата.