Кен Фолет
Крахът на титаните (33)

I

Църквата „Сейнт Джеймс“ в „Пикадили“ събираше най-скъпо облеченото паство на света — любимото място за богослужения на лондонския елит. На теория показността не се одобряваше, но жените трябваше да носят шапки и тези дни беше почти невъзможно човек да си купи някоя без щраусови пера, панделки и копринени цветя. От мястото си в задната част на църквата Валтер фон Улрих виждаше една джунгла от причудливи форми и цветове. За разлика от съпругите си, мъжете изглеждаха еднакви, с черни палта, колосани якички и с цилиндри в скута.

„Повечето от тези хора въобще не бяха разбрали какво се е случило в Сараево преди седем дни“, с горчивина мислеше той. Някои дори не знаеха къде е Босна. Потресени бяха от убийството на ерцхерцога, но не можеха да преценят какво значи това за останалата част от света. Просто бяха смътно озадачени.

Валтер нямаше съмнения. Знаеше точно какво предвещава това убийство. Създаваше сериозна заплаха за сигурността на Германия, а работата на хора като него беше да защитават страната си в този опасен час.

Днес първата му задача бе да разбере какво мисли руският цар. Всички искаха да знаят — немският посланик, бащата на Валтер, външният министър в Берлин и самият кайзер. Валтер, като всеки добър офицер от разузнаването, си имаше източник.

Огледа паството, в опит да открие своя човек сред гората от глави. Боеше се, че може да не е там. Антон беше чиновник в руското посолство. Двамата се срещаха в англикански църкви, защото Антон не очакваше негови колеги да го видят там. Повечето руснаци бяха православни християни, а изключенията никога не работеха в дипломацията.

Антон ръководеше телеграфния отдел на руското посолство, така че виждаше всяка получена и изпратена телеграма. Неговите сведения бяха безценни. Ала не беше лесен за работа и причиняваше много тревоги на Валтер. Шпионажът плашеше Антон, а когато се уплашеше, той не се появяваше на срещи — често в напрегнати моменти на международни кризи. Като например сега, когато Валтер се нуждаеше от него повече от всякога.

Валтер се разсея, когато зърна Мод. Разпозна дългата изящна шия над модерната висока колосана яка с подвити ъгълчета, като на мъжките ризи. Сърцето му прескочи. Целуваше тази шия при всеки сгоден случай.

Когато се сещаше за опасностите на войната, първо помисляше за Мод, след това за страната си. Срамуваше се от подобна себичност, но не можеше нищо да стори. Най-много се страхуваше, че Мод ще му бъде отнета. Опасността за отечеството идваше на второ място. За Германия беше готов да умре, но не знаеше как ще живее без любимата си.

Една глава на третия ред, броено отзад напред, се обърна и Валтер срещна погледа на Антон. Антон имаше рядка кестенява коса и рехава брада. Облекчен, Валтер закрачи към южната пътека, сякаш си търсеше място, и след миг колебание седна.

Душата на Антон беше пълна с горчилка. Преди пет години един негов обичан племенник бил обвинен от тайната полиция на царя в революционна дейност и бил затворен в Петропавловската крепост срещу Зимния дворец, в сърцето на Петербург. Момчето учело богословие и било напълно невинно. Преди да го освободят обаче, той се разболял от пневмония и умрял. Оттогава започнало и тайното и смъртоносно отмъщение на Антон на царското правителство.

Жалко, че църквата се осветяваше толкова добре. Архитектът Кристофър Рен беше сложил дълги редове огромни прозорци със заоблени сводове. На работата на Валтер и Антон повече би подхождала някоя сумрачна готическа катедрала. Но Антон добре беше подбрал мястото си в края на реда. До него седеше дете, а зад него имаше масивна дървена колона.

— Добро място за сядане — промълви Валтер.

— От галерията може да ни гледат — притесни се Антон.

Валтер поклати глава.

— Всички ще гледат напред.

Антон беше на средна възраст, ерген. Беше дребен и спретнат до суетност — стегната вратовръзка, всички копчета на сакото закопчани, лъснати до блясък обувки. Износеният му костюм лъщеше от годините четкане и гладене. Валтер мислеше, че това е реакцията на Антон срещу мръсната работа на шпионажа. Човекът все пак предаваше страната си. „И аз го насърчавам“, мрачно си помисли Валтер.

Валтер не продума, докато траеше мълчанието преди службата, но още щом започна първият химн, заприказва тихо:

— Какво е настроението в Петербург?

— Русия не иска война — отвърна Антон.

— Добре.

— Царят се бои, че войната ще доведе до революция. — При всяко споменаване на царя, Антон все едно се изплюваше. — Половин Петербург вече стачкува. Естествено не му хрумва, че собствената му глупава жестокост кара хората да искат революция.

— Така е. — Валтер винаги трябваше да има предвид, че мнението на Антон е изкривено от омраза, но в случая той не грешеше изцяло. Валтер не мразеше царя, но се страхуваше от него. Монархът разполагаше с най-голямата армия в света. Всеки разговор за сигурността на Германия трябваше да държи сметка за тази армия. Германия беше като някой, чийто съсед държи огромна мечка на верига в предния си двор.

— Какво ще направи царят?

— Зависи от Австрия.

Валтер потисна нетърпеливия си отговор. Всеки чакаше реакцията на австрийския император. Австрийският император трябваше да стори нещо, защото убитият ерцхерцог беше наследник на трона му. Валтер се надяваше да научи австрийските намерения от братовчед си Роберт. Този клон на фамилията бяха католици, като целия австрийски елит, и Роберт сега беше на литургия в уестминстърската катедрала. Двамата обаче щяха да се видят за обяд. Междувременно Валтер трябваше да научи повече за русите.

Наложи се да изчака да започне още един химн. Опита се да прояви търпение. Взря се нагоре към пищната позлата на цилиндричните сводове.

Паството запя Камък на вековете.^[1]

— Да предположим, че на Балканите има военни действия — каза Валтер. — Русия ще се намеси ли?

— Да. Царят не може да не се намеси, ако нападнат Сърбия.

Хлад полази Валтер. Точно от подобна ескалация се боеше.

— Лудост ще е да се започне война заради това!

— Така е. Но русите няма да позволят на Австрия да контролира Балканите — трябва да защитават черноморския път.

Срещу това нямаше какво да каже. Повечето руски стоки за износ — зърно от южните житници и нефт от кладенците край Баку — се извозваха през черноморски пристанища.

Антон продължи:

— От друга страна, царят също така предупреждава всички да действат внимателно.

— Накратко, двоуми се.

— Ако наричаш неговото ум, да.

Валтер кимна. Царят не беше умен човек. Мечтаеше да върне Русия в Златната ера от седемнадесети век и беше достатъчно глупав, за да вярва, че това е възможно. Все едно крал Джордж V да се опита да върне добрата стара Англия от епохата на Робин Худ. И понеже царят далеч не беше рационален, предугаждането на ходовете му бе влудяващо трудно.

По време на последния химн, Валтер отново зарея поглед към Мод, седнала от другата страна, два реда пред него. Наблюдаваше профила й с любов, а тя пееше страстно.

Двусмисленият доклад на Антон обаче го нервираше. Валтер се тревожеше повече сега, отколкото преди час.

— Отсега нататък, трябва да се виждаме ежедневно — заяви той.

Антон доби подплашен вид.

— Невъзможно! Твърде рисковано.

— Но картината се сменя през час.

— Следващата неделя сутрин, площад „Смит“.

Това беше проблемът с шпионите по убеждение, помисли си с безсилие Валтер — нямаш с какво да ги принудиш. От друга страна, на шпионите за пари никога не можеш да вярваш. Ще ти кажат каквото искаш да чуеш с надеждата за печалба. Поне с Антон знаеше, че ако му казва как царят още не може да реши, то царят наистина още не можеше да реши.

— Добре, веднъж в средата на седмицата, тогава — примоли му се Валтер към края на химна.

Антон не отвърна. Вместо да седне, се измъкна тихомълком от църквата.

— По дяволите — измърмори под нос Валтер и детето на съседната седалка го изгледа с неодобрение.

Когато службата свърши, той остана в павирания двор, поздравявайки познати, докато Мод се появи заедно с Фиц и Беа. Мод изглеждаше почти свръхестествено стройна в стилната сива кадифена рокля с щампа и връхната дреха от креп в по-тъмно сиво. Не беше много женствен цвят навярно, но подчертаваше изваяната й красота и в контраст с убития цвят кожата й сякаш сияеше. Валтер се здрависа и с тримата и отчаяно пожела наум да прекара няколко минути насаме с нея. Размени няколко учтиви думи с Беа, прилична на сладкиш в бонбоненорозово и с кремави дантели, и се съгласи с мрачния Фиц, че това убийство е „лоша работа“. Тогава семейство Фицхърбърт си заминаха и Валтер се уплаши, че е пропуснал възможността си, но в последния момент Мод промълви:

— Ще бъда в къщата на херцогинята за чай.

Валтер се усмихна на елегантния й гръб. Беше видял Мод вчера и щеше да я види утре, ала се боеше, че няма да може да я види още веднъж днес. Наистина ли не можеше да прекара цяло денонощие без нея? Не се мислеше за слаб човек, но тя го беше омагьосала. Не му се искаше магията да отслабва.

Независимият й дух го привличаше толкова. Повечето жени от поколението му нямаха нищо против отредената им от обществото пасивна роля, обличаха се красиво, организираха увеселения и слушаха съпрузите си. Подобно покорство отегчаваше Валтер. Мод приличаше повече на американките, които беше срещнал по време на краткия си престой в немското посолство във Вашингтон. Елегантни, очарователни, но не и покорни. Да го обича такава жена беше непоносимо вълнуващо.

Тръгна напето по „Пикадили“ и спря пред щанд за вестници. Четенето на британската преса не беше никак приятно — повечето вестници бяха злостно антигермански настроени, особено крайният Дейли мейл. Караха британците да вярват, че живеят обградени от немски шпиони. Колко му се щеше на Валтер да е вярно! Имаше около дузина агенти по крайбрежните градове. Те постоянно записваха какво идва и заминава от пристанищата, както британците правеха по немските пристанища, но не бяха хиляди, както съобщаваха истеричните редактори.

Купи си брой на Пийпъл. Тук неволите на Балканите не бяха особена новина — британците се тревожеха повече за Ирландия. Столетия наред малка група протестанти господстваше в страната, без да зачита католическото мнозинство. Ако Ирландия спечелеше независимост, щеше да стане обратното. И двете страни бяха сериозно въоръжени; имаше опасност от гражданска война.

Един-единствен абзац в дъното на първата страница беше посветен на „Австро-сръбската криза“. Както обикновено, вестниците нямаха представа какво се случва всъщност.

Докато Валтер влизаше в хотел Риц, Роберт изскочи от едно такси. Носеше черна жилетка и черна вратовръзка в знак на траур за ерцхерцога. Някога Роберт беше част от кръга на Франц-Фердинанд — прогресивно мислещи хора по стандартите на виенския двор, макар и консервативни във всяко друго отношение. Валтер знаеше, че той харесва и уважава убития и семейството му.

Оставиха цилиндрите си в гардеробната и влязоха заедно в трапезарията. Валтер изпитваше покровителствено отношение към Роберт. Още от момче знаеше, че братовчед му е различен. Хората наричаха подобни мъже женствени, но това беше твърде грубо — Роберт не беше жена в мъжко тяло. Все пак имаше много женски черти и това караше Валтер да се отнася към него с известно сдържано кавалерство.

Приличаше на Валтер — същите правилни черти и светлокафяви очи, но носеше косата си по-дълга, а мустаците — намазани с восък и засукани.

— Как вървят нещата с лейди М.? — попита той, щом седнаха. Валтер му се беше доверил — Роберт знаеше всичко за забранената любов.

— Прекрасна е, но баща ми не може да се примири, че тя работи в клиника в беден квартал заедно с лекар-евреин.

— О, Боже — това е прекалено сурово — рече Роберт. — Възражението му би било разбираемо, ако самата тя беше еврейка.

— Надявах се, че постепенно ще омекне към нея, като я среща от време на време и на светски събития и разбере, че е в приятелски отношения с най-влиятелните мъже в страната. Но не става.

— За съжаление балканската криза само ще засили напрежението в… — Роберт се усмихна — прости ми, международните отношения.

Валтер се засмя насила.

— Ще се оправим, каквото и да стане.

Роберт не отвърна, но не изглеждаше много убеден в това.

Над агнешкото по уелски и картофите със сос от магданоз Валтер даде на Роберт неопределените сведения, получени от Антон.

Братовчед му също имаше новини.

— Установихме, че атентаторите са взели пистолетите и бомбите си от Сърбия.

— О, по дяволите.

Роберт вече не криеше гнева си.

— Оръжията са били доставени от началника на сръбското военно разузнаване. Убийците са били обучавани на точна стрелба в един парк в Белград.

— Офицерите от разузнаването понякога действат на своя глава — рече Валтер.

— Често. И потайността на работата им значи, че може да им се размине.

— Следователно това не доказва, че сръбското правителство е организирало убийството. А и като се замислиш логично, малка страна като Сърбия, която отчаяно се мъчи да запази независимостта си, трябва да не е с всичкия си, за да провокира своя могъщ съсед.

— Възможно е дори сръбското разузнаване да е действало противно на желанията на правителството — съгласи се Роберт, но после добави твърдо: — Това няма никакво значение. Австрия трябва да предприеме нещо против Сърбия.

От това се опасяваше Валтер. Аферата вече не можеше да се води престъпление, работа за полицията и съда. Беше ескалирала, и сега една империя трябваше да накаже една малка държавица. Императорът Франц Йозеф е бил голяма фигура за своята епоха — консервативен и много набожен, ала силен държавник. Сега обаче беше на осемдесет и четири и с възрастта не беше станал по-малко авторитарен и тесногръд. Такива хора си мислеха, че знаят всичко, просто защото са стари. Бащата на Валтер беше съшият.

„Съдбата ми е в ръцете на двама монарси“, помисли си Валтер — „царя и императора. Единият е глупак, а другият — старец. При все това и двамата контролират съдбата на Мод, а също и на милиони европейци. Какъв аргумент против монархията!“

Замисли се дълбоко, докато ядяха десерта си. Когато пристигна кафето, додаде с оптимизъм:

— Предполагам, целта ви ще е да дадете на сърбите тежък урок, без да намесвате други страни.

Роберт бързо разби надеждите му.

— Напротив. Императорът ми е написал лично писмо до твоя кайзер.

Валтер бе смаян. Не беше чул нищо за това.

— Кога?

— Пристигнало е вчера.

Подобно на всички дипломати, Валтер не обичаше монарсите да контактуват пряко помежду си, а не с посредничеството на министрите си. Можеше да се случи какво ли не.

— Какво е казал?

— Че Сърбия трябва да бъде елиминирана като политическа сила.

— Не! — беше по-зле от опасенията му. — Наистина ли го желае?

— Всичко зависи от отговора.

Валтер се намръщи. Император Франц Йозеф искаше подкрепа от кайзер Вилхелм — това беше същинската цел на писмото. Двете страни бяха съюзници, така че кайзерът бе длъжен да обяви подкрепата си, но тонът му можеше да бъде ентусиазиран или резервиран, насърчителен или предпазлив.

— Вярвам, че Германия ще подкрепи Австрия, каквото и да реши да стори моят император — сурово произнесе Роберт.

— Не можете да искате Германия да атакува Сърбия!

Роберт беше засегнат.

— Искаме уверение, че Германия ще изпълни задълженията си като съюзник.

Валтер контролираше нетърпението си.

— Проблемът с този начин на мислене е, че повишава залога. Както с жестовете на Русия в подкрепа на Сърбия, това насърчава агресията. Това, което трябва да извършим, е да укротим всички.

— Не бих се съгласил — твърдо отвърна Роберт. — Австрия понесе ужасен удар. Императорът не бива да допусне някой да остане с впечатлението, че той се отнася към това лекомислено. Който се противопостави на гиганта, ще бъде смазан.

— Нека не пресилваме нещата.

Роберт повиши глас:

— Престолонаследникът е убит! — Клиентът на съседната маса вдигна глава и се намръщи, щом дочу ядосан немски говор. Роберт смекчи тона, но не и изражението си — Не ми говори за пресилване.

Валтер се опита да потисне собствените си чувства. Би било глупаво и опасно Германия да се намесва в тази разправия, но нямаше смисъл да го казва на Роберт. Задачата на Роберт беше да извлече информация, а не да води спорове.

— Разбирам — каза той. — Гледната ти точка споделяна ли е от всички във Виена?

— Във Виена, да — отвърна Роберт. — Тиса е против.

Ищван Тиса беше премиерът на Унгария, но подчинен на австрийския император.

— Той предлага дипломатически бойкот на Сърбия.

— По-малко драматично може би, но и по-безопасно — предпазливо заключи Валтер.

— Твърде слабо.

Валтер поиска сметката. Беше дълбоко обезпокоен. Не искаше обаче между него и Роберт да остане лошо чувство. Имаха си доверие и си помагаха и той не искаше това да се променя. На тротоара отвън стисна ръката на Роберт и го хвана за лакътя в знак на твърдо приятелство:

— Каквото и да стане, трябва да сме заедно, братовчеде — каза той. — Ние сме съюзници и ще си останем такива завинаги.

Остави на Роберт задачата да се чуди дали говори за тях двамата, или за страните им. Разделиха се като приятели.

Закрачи бързо през Грийн парк. Лондончани се радваха на слънцето, ала над главата на Валтер беше надвиснал тягостен облак. Беше се надявал Германия и Русия да не се замесват в балканската криза, но всичко, което научи днес, мрачно вещаеше обратното. Стигна до Бъкингамския дворец, зави наляво и се отправи по улица „Мал“ към задния вход на немското посолство.

Баща му имаше кабинет в сградата — прекарваше в него една от всеки три седмици. На стената висеше портрет на кайзер Вилхелм, а на бюрото стоеше снимка в рамка на Валтер в лейтенантска униформа. Ото държеше в ръка керамичен съд. Събираше английски порцелан и обичаше да търси уникални предмети. Като се вгледа по-отблизо, Валтер видя, че съдът представлява кремава на цвят фруктиера с внимателно пробити и оформени ръбове, които имитираха кошничарска работа. Познаваше вкуса на баща си и предположи, че е от осемнадесети век.

С Ото беше Готфрид фон Кесел, културен аташе, когото Валтер не харесваше. Гъстата тъмна коса на Готфрид беше сресана на път отстрани и носеше очила с дебели стъкла. Връстник беше на Валтер и баща му също работеше като дипломат, но въпреки че ги свързваше това, не бяха приятели. Валтер намираше Готфрид за подлизурко.

Валтер му кимна и седна.

— Австрийският император е писал на кайзера ни.

— Това го знаем — бързо се намеси Готфрид.

Валтер не му обърна внимание. Готфрид все се мъчеше да го засенчи.

— Няма съмнение, че отговорът на кайзера ще е любезен — продължи той към баща си. — Но много неща могат да зависят от нюанса.

— Негово Величество още не ми е доверил нищо.

— Но ще го стори.

Ото кимна.

— Понякога ме моли за такива неща.

— Ако предложи сдържаност, може да убеди австрийците да бъдат по-малко войнствени.

— И защо да го прави? — попита Готфрид.

— За да не допусне Германия да бъде въвлечена във война заради нищожно парче земя като Сърбия!

— От какво се страхуваш? — презрително подметна Готфрид. — От сръбската армия?

— Страхувам се от руската армия, от която би трябвало да се страхуваш и ти — отговори му Валтер. — Най-голямата армия в историята…

— Знам — каза Готфрид.

Валтер не обърна внимание на прекъсването.

— На теория царят може да прати на бойното поле шест милиона души за няколко седмици…

— Знам…

— … а това е повече от цялото население на Сърбия.

— Знам.

Валтер въздъхна.

— Изглежда знаеш всичко, фон Кесел. А да знаеш откъде атентаторите са се снабдили е оръжията си?

— От славянски националисти, предполагам.

— Да предполагаш някакви конкретни славянски националисти?

— Кой знае?

— Доколкото разбирам, австрийците знаят. Вярват, че оръжията са дошли от началника на сръбското разузнаване.

Ото изсумтя от изненада.

— Това би изпълнило австрийците е желание за мъст.

— Австрия все още е управлявана от императора си. В края на краищата, само той може да вземе решението за война — обади се пак Готфрид.

Валтер кимна.

— Не че на някой Хабсбургски император са трябвали особени оправдания, за да бъде безмилостен и жесток.

— Че как иначе се управлява империя?

Валтер не се хвана на въдицата.

— Явно никой не настоява за предпазливост освен унгарския министър-председател, който няма особена тежест. Ние трябва да изпълним тази роля.

Валтер се изправи. Съобщи какво е узнал и не искаше повече да остава в една стая с дразнещия Готфрид.

— Извинете ме, татко, но трябва да отида на чай в дома на херцогинята на Съсекс, за да разбера какво още се носи из града.

— Англичаните нямат обичай да си ходят на гости в неделя — отбеляза Готфрид.

— Имам покана — отвърна Валтер и излезе, преди да е загубил самообладание.

Мина през Мейфеър на път за Парк лейн, към двореца на херцога на Съсекс. Той нямаше роля в управлението на Великобритания, но херцогинята редовно организираше политически салони. Когато Валтер пристигна в Лондон през декември, Фиц го представи на херцогинята, която се постара да го канят навсякъде.

Той влезе в салона й, поклони се, пое пухкавата й ръка и каза:

— Всички в Лондон искат да разберат какво ще се случи в Сърбия и въпреки че е неделя, дойдох да попитам Вас, Ваша Светлост.

— Няма да има война — отвърна тя, без да даде знак, че е усетила шеговития му тон. — Седнете и пийнете чай. Разбира се, цяла трагедия за горкия ерцхерцог и съпругата му и несъмнено виновниците ще бъдат наказани, но колко е глупава само мисълта, че велики нации като Германия и Великобритания ще воюват една с друга заради Сърбия.

На Валтер му се щеше и той да е така уверен. Седна до Мод, която се усмихна радостно, и лейди Хърмия, която кимна. В стаята имаше десетина човека, включително първия лорд на адмиралтейството Уинстън Чърчил. Декорът беше пищен и старомоден — твърде много тежки резбовани мебели, пищни драперии в десетина различни шарки, всяка повърхност — покрита с дребни украшения, снимки в рамки, вази със сухи цветя. Един лакей подаде чаша чай на Валтер и му предложи захар и мляко.

Валтер се радваше, че е близо до Мод, но както винаги искаше още и веднага се зачуди дали не могат да измислят начин да се усамотят, дори само за минута-две.

Херцогинята каза:

— Проблемът, разбира се, е слабостта на Турчина.

„Надутата лелка имаше право“, реши Валтер. Османската империя западаше, а консервативното мюсюлманско духовенство й пречеше да се модернизира. В продължение на векове турският султан бе поддържал реда на Балканския полуостров, от средиземноморския бряг на Гърция чак на север до Унгария, но сега с всяко десетилетие империята се отдръпваше. Най-близките Велики сили, Австрия и Русия, се опитваха да запълнят вакуума. Босна, Сърбия и България стояха между Австрия и Черно море. Преди пет години Австрия пое контрола над Босна. Сега Австрия беше в конфликт със Сърбия, средната от трите държави. Русите гледаха картата и виждаха, че България е следващото парче от доминото, и че австрийците можеха да овладеят западния бряг на Черно море и да заплашват външната търговия на Русия.

Междувременно подчинените на Австрийската империя народи започваха да смятат, че могат да се самоуправляват — затова босненският националист Гаврило Принцип застреля ерцхерцога Франц-Фердинанд в Сараево.

— Да, истинска трагедия за Сърбия. Мисля, че премиерът им е готов да се хвърли в Дунава — заяви Валтер.

— Имате предвид във Волга — подметна Мод.

Валтер я погледна, доволен от възможността да се наслади на присъствието й. Беше се преоблякла — носеше тъмносиня следобедна рокля върху бледорозова дантелена блуза и розова филцова шапка със син помпон.

— Не, определено нямам това предвид, лейди Мод — каза той.

Тя продължи:

— Волга минава през Белград, който е столицата на Сърбия.

Валтер пак щеше да възрази, но се поколеба. Тя чудесно знаеше, че Волга беше на поне хиляда мили от Белград. Какво си беше наумила?

— Не ми се ще да противореча на някой толкова добре осведомен като Вас, лейди Мод — каза той. — Но все пак…

— Ще проверим — каза тя. — Чичо ми, херцогът, има една от най-големите библиотеки в Лондон.

Тя стана.

— Елате с мен и ще Ви докажа, че грешите.

Това бе дръзко поведение за добре възпитана млада дама и херцогинята присви устни.

Валтер се престори, че безпомощно свива рамене, и последва Мод към вратата.

За момент лейди Хърмия сякаш щеше да тръгне с тях, но бе удобно отпусната върху кадифения плат, с чаша и чинийка в ръка и чиния в скута. Движението беше твърде голямо усилие.

— Не се бавете — рече тихо тя и си отхапа още малко кейк. След това двамата излязоха.

Мод вървеше пред Валтер по коридора, където двама лакеи стояха като часови. Тя спря пред една врата и изчака Валтер да я отвори. Двамата влязоха вътре.

Голямата стая бе тиха. Бяха сами. Мод се хвърли в ръцете му. Той я прегърна силно и я притисна до себе си, а тя вдигна лице към него.

— Обичам те — каза тя и го целуна жадно.

След минута се отдели от него, останала без дъх. Валтер я погледна с обожание.

— Нямаш срам! Волга минавала през Белград!

— Но сработи, нали?

Той възхитено поклати глава.

— Аз никога не бих се сетил. Толкова си умна.

— Трябва ни атлас, в случай че някой влезе.

Валтер огледа рафтовете. Библиотеката принадлежеше по-скоро на колекционер, отколкото на читател. Всички книги бяха с хубави подвързии и повечето сякаш никога не бяха отваряни. Няколко справочника се спотайваха в един от ъглите и Валтер намери там атлас, прелисти го и откри карта на Балканите.

— Тази криза — притеснено започна Мод. — В дългосрочен план… няма да ни раздели, нали?

— Не и ако мога да направя нещо.

Той я дръпна зад един библиотечен шкаф, за да може, ако някой влезе, да не ги види веднага, и я целуна отново. Днес тя го желаеше силно и прокарваше ръце по раменете, ръцете и гърба му, докато го целуваше. Прекъсна целувката и му прошепна:

— Вдигни ми полата.

Той преглътна. Бленувал беше този миг. Стисна плата и го издърпа нагоре.

— И фустата — каза тя. Той стисна плата с двете си ръце. — Не я мачкай.

Валтер се опита да я повдигне, без да мачка коприната, но тя се изплъзваше през ръцете му. Нетърпелива, Мод се наведе, хвана полата и фустата за ръбовете и запретна всичко на кръста си.

— Докосни ме — каза тя и го погледна право в очите.

Той бе притеснен, че някой ще влезе, но любовта и желанието го бяха обзели твърде много, за да се сдържа. Сложи дясната си ръка между бедрата й и дъхът му секна от изненада — там беше гола. Осъзнаването, че е планирала да му достави това удоволствие, още повече възпламени желанието му. Нежно я погали, но тя притисна ханш към дланта му и той отвърна с по-настойчиво движение.

— Точно така — каза тя. Той затвори очи, но тя му каза: — Гледай ме, скъпи мой, гледай ме, докато го правиш — и той ги отвори отново.

Лицето й бе зачервено и тя дишаше тежко през разтворените си устни. Тя сграбчи ръката му и го поведе, както той го беше сторил в ложата на операта. Мод прошепна:

— Вкарай пръста си.

Тя се облегна на рамото му. Той усещаше горещия й дъх през дрехите си. Притискаше се към него на тласъци. След няколко мига простена гърлено, подобно на сподавения вик на сънуващ човек, и се отпусна върху него.

Валтер чу как вратата се отваря, а след това — гласа на лейди Хърмия.

— Хайде, Мод, скъпа, трябва да си ходим.

Той дръпна ръката си и Мод бързо приглади полата. С разтреперан глас тя каза:

— Боя се, че грешах, лельо Хърм, а господин фон Улрих е бил прав — Дунав, а не Волга, минава през Белград. Сега го видяхме в атласа.

Те се приведоха над книгата и лейди Хърмия се подаде иззад лавицата.

— Не съм се и съмнявала — рече възрастната жена. — Мъжете обикновено са прави за тия неща, а хер фон Улрих е и дипломат и му се налага да знае много факти, с които жените не бива да се занимават. Не трябва да спориш, Мод.

— Предполагам, че си права — отвърна Мод със смайваща неискреност.

Те напуснаха библиотеката и прекосиха коридора. Валтер отвори вратата към салона, където бяха всички останали. Лейди Хърмия влезе първа. Мод я последва и го погледна. Валтер вдигна дясната си ръка, сложи върха на пръста в устата си и го облиза.