Кен Фолет
Крахът на титаните (32)

III

Лев попита за цената на билета от Кардиф за Ню Йорк. Превърнато в рубли, всичко излизаше десет пъти повече от парите, които къташе в пазвата си.

Сподави яростта си. Бяха ги излъгали — или семейство Вялови, или капитанът на кораба. Или и едните, и другият, най-вероятно, понеже с работа в комбина можеха да мамят по-лесно. Всичките спечелени с тежък труд спестявания на Григорий бяха замъкнати от тези лъжливи свине. Ако капитанът на Архангел Гавриил му беше пред очите, с радост щеше да го удуши.

Но нямаше смисъл да мечтае за отмъщение. Важното беше да не се предава. Щеше да си намери работа, да научи английски и да влезе в някоя игра на карти с висок залог. Щеше да отнеме време. Трябваше да е търпелив. Да се научи да е малко повече като Григорий.

Първата нощ всички спаха на пода на синагогата. Лев отиде с останалите. Кардифските евреи не знаеха или не ги интересувате, че някои пасажери са християни.

За първи път през живота си Лев видя предимството да си евреин. В Русия бяха така преследвани, че той се чудеше защо не изоставят религията си, не сменят дрехите си и не заживеят като останалите. Това би спасило живота на много хора. Сега обаче разбра, че евреите могат да отидат навсякъде и винаги да очакват, че някой ще се отнася към тях като към роднини.

Оказа се, че те не са първите преселници от Русия, които са си купили билети за Ню Йорк и са се озовали някъде другаде. Случвало се и преди — в Кардиф и разни други британски пристанища. И понеже много руски емигранти били евреи, старейшините на синагогата имаха опит. В деня след пристигането даваха на заблудените пътници топла закуска и обменяха парите им в паундове, шилинги и пенсове, след което ги водеха в приюти с евтини стаи.

Като във всеки град по света, в Кардиф имаше хиляди конюшни. Лев научи достатъчно думи, за да може да каже, че е опитен в работата с коне. Тръгна да обикаля града и да си търси работа. На хората не им трябваше много време да видят, че го бива с животните, но дори добре разположените работодатели искаха да му зададат някои въпроси, които той не разбираше и не можеше да отговори.

В отчаянието си почна да учи по-бързо и след няколко дни можеше да разбира цените и да си купува хляб или бира. Работодателите обаче задаваха сложни въпроси, навярно за това къде е работил досега и дали е имал проблеми с полицията.

Върна се в моряшката мисия и обясни проблема си на руснака в малкия кабинет. Получи адрес в Бюттаун, най-близкия до доковете квартал. Трябваше да пита за Филип Ковал — произнасяха го „Коул“ — познат като Коул Поляка. Коул се оказа бригадир, който наемаше евтино чужденци работници и говореше по малко от повечето европейски езици. Каза на Лев да го чака следващия понеделник в десет сутринта в предния двор на главната гара заедно с куфара му.

Лев остана толкова доволен, че дори не попита за каква работа става въпрос.

Появи се с още няколкостотин мъже, основно руснаци, но също и немци, поляци и други славяни, както и един чернокож африканец. С удоволствие отбеляза и присъствието на Спиря и Яков.

Наблъскаха ги в един влак с билети, купени от Коул, и се упътиха на север през живописна планинска местност. Между зелените склонове на хълмовете, промишлените градчета се разполагаха като излята в долините тъмна вода. Във всеки град имаше поне една кула с чифт огромни колела на върха. Лев научи, че основното препитание на населението в региона е въгледобивът. Няколко от мъжете с него бяха миньори. Други владееха подобни занаяти като например металообработване. Но мнозина нямаха никаква квалификация.

След час слязоха от влака. Докато се изнизваха от гарата, Лев разбра, че това не е обикновена работа. Тълпа от няколкостотин мъже, всички в шапки и груби работнически дрехи, ги чакаха на площада. В началото мълчаха заплашително, след това един от тях извика нещо, а останалите бързо се включиха. Лев нямаше представа какво викаха, но не можеше да сбърка враждебния тон. Двадесет-тридесет полицаи удържаха тълпата.

— Кои са тези? — уплашено попита Спиря.

— Ниски, мускулести, със сурови лица и чисти ръце — бих казал, че са стачкуващи миньори — каза Лев.

— Сякаш искат да ни убият. Какво става, по дяволите?

— Ние сме стачкоизменници — мрачно отвърна Лев.

— Бог да ни е на помощ.

Коул Поляка извика „След мен!“ на няколко различни езика и всички тръгнаха по главната улица. Тълпата продължи да вика, мъжете размахваха юмруци, но никой не прекрачи въображаемата линия. Лев никога досега не беше изпитвал благодарност към полицията.

— Ужасно е — рече той.

— Сега знаеш какво е да си евреин — отвърна Яков.

Подминаха викащите миньори и тръгнаха нагоре по улиците между редиците къщи. Лев забеляза, че много от къщите изглеждат празни. Хората още ги зяпаха, но обидите спряха. Коул започна да разпределя мъжете из къщите. Лев и Спиря с изумление получиха цяла къща само за двамата. Преди да си тръгне, Коул им посочи мината — кулата с двете колела — и им каза да са там утре сутрин в шест. Миньорите щяха да копаят въглища, другите — да поддържат тунелите и оборудването. Лев щеше да се грижи за понитата.

Лев огледа новия си дом. Не беше дворец, но пък за сметка на това беше чисто и сухо. Имаше една голяма стая на долния етаж и две на горния — спалня за всеки един от двамата! Никога не беше имал собствена стая. Мебели липсваха, но те бяха свикнали да спят на пода, а през юни не им трябваха дори одеяла.

На Лев не му се щеше да излиза от къщата, но в крайна сметка огладня. Тук нямаше храна, така че двамата неохотно тръгнаха да вечерят. Изпълнени с неприятни предчувствия, влязоха в първата кръчма, която намериха, а десетината клиенти ги изгледаха ядно. Когато Лев каза на английски „Две пинти смесено, ако обичате“, кръчмарят не му обърна внимание.

Слязоха в центъра на града и намериха кафене. Поне там клиентите не изглеждаха като да искат да се бият. Поседяха половин час на масата. През това време келнерката обслужи всички, дошли след тях, така че двамата си тръгнаха.

„Трудно ще се живее тук“, предположи Лев. „Но няма да е задълго.“ Събереше ли достатъчно пари, веднага щеше да замине за Америка. Но докато беше тук, трябваше да яде.

Влязоха в една пекарна. Този път Лев беше решен да получи каквото иска. Посочи рафта с хляба и си поиска един на английски. Продавачът се направи, че не е разбрал. Тогава Лев посегна през тезгяха и хвана самуна, който искаше. „Сега да опита да ми го вземе“, рече си той.

— Хей! — викна пекарят, но остана от другата страна на тезгяха.

Лев попита с усмивка:

— Колко струва, моля?

— Едно пени и четвърт — начумерено отвърна пекарят.

Лев остави монетите на тезгяха.

— Много благодаря — рече той.

Разчупи хляба и даде половината на Спиря, след което се запътиха надолу по улицата, дъвчейки. Стигнаха до гарата, но тълпата се беше пръснала. Отпред едно вестникарче гръмогласно предлагаше стоката си. Вестниците се продаваха бързо и Лев се чудеше дали не се е случило нещо важно.

По улицата се зададе голям автомобил и двамата трябваше да отскочат встрани. Лев с изумление разпозна княгиня Беа на задната седалка.

— Мили Боже! — промълви той. В миг се пренесе обратно в Буловнир и кошмарната гледка как баща му умира на бесилката, докато тази жена наблюдава. Преживеният тогава ужас беше несравним. Оттогава нищо не можеше да го уплаши толкова, нито уличните сбивания, нито полицейските палки, нито насочените към него пистолети.

Колата спря на входа на гарата. Омраза, отвращение и погнуса се сблъскаха у Лев, когато излезе княгиня Беа. Хлябът в устата му доби вкус на чакъл и той го изплю.

— Какво има? — попита го Спиря.

Лев се поовладя.

— Тази жена е руска княгиня. Преди четиринадесет години заповяда да обесят баща ми.

— Гад. Какво прави тук тогава?

— Омъжи се за един английски лорд. Трябва да живеят наблизо. Може би мината е негова.

Шофьорът и камериерката се заеха да разтоварват багажа. Лев чу как Беа казва нещо на камериерката си на руски, а жената отвърна на същия език. Влязоха в гарата и след малко слугинята се върна и купи вестник.

Лев се приближи до нея, свали шапката си и дълбоко се поклони, като каза на руски:

— Вие трябва да сте княгиня Беа.

Тя се разсмя весело.

— Не приказвай глупости. Аз съм прислужницата й, Нина. А ти кой си?

Лев представи себе си и Спиря и обясни как са стигнали дотук и защо не могат да си купят храна.

— Ще се върна довечера — каза Нина. — Отиваме до Кардиф. Ела на вратата на кухните в Тай Гуин и ще ти дам малко месо. Просто следвай пътя на север от града, докато стигнеш до двореца.

— Благодаря Ви, красива госпожо.

— Достатъчно съм възрастна, за да ти бъда майка — каза тя, но все пак се подсмихна. — По-добре да занеса вестника на княгинята.

— Какво толкова е станало?

— О, новини от чужбина — отвърна тя нехайно. — Станало е убийство. Княгинята е много разстроена. Австрийският ерцхерцог Франц-Фердинанд бил убит някъде си, в Сараево.

— За една княгиня това ще да е страшно.

— Да. Но не вярвам да има значение за такива като теб и мен.

— Не — каза Лев. — Предполагам, че няма.