Кен Фолет
Крахът на титаните (31)

II

Пътуването на борда на Архангел Гавриил беше тежко дори за момче от лошите квартали на Санкт Петербург. Имаше само една класа — трета, а към пътниците се отнасяха просто като към допълнителен товар. Корабът бе мръсен и гъмжеше от зарази, особено когато се вдигаха огромни вълни и хората страдаха от морска болест. Човек не можеше да се оплаче, понеже никой от екипажа не говореше руски. Лев не знаеше откъде са, но не успя да се оправи с тях нито с малкото си английски, нито с още по-оскъдния си немски. Някой каза, че са холандци. Лев не бе чувал за такъв народ.

При все това настроението сред пътниците беше много оптимистично. На Лев му се струваше, че е разрушил стената на царския затвор, избягал е и вече е свободен. Пътуваше към Америка, земя без аристократи. При спокойно море пътниците седяха на палубата и си разказваха каквото бяха чули за Америка — топлата вода тече направо от чешмите, дори работниците носят хубави кожени обуща, но най-вече — свобода да изповядваш коя да е религия, да се присъединиш към коя да е политическа група, да изразиш мнението си публично и да не те е страх от полицията.

Вечерта на десетия ден Лев играеше карти. Той раздаваше, но губеше. Губеха всички с изключение на Спиря, невинно наглед момче на неговата възраст, което също пътуваше само.

— Спиря печели всяка вечер — каза Яков, друг картоиграч. Истината бе, че Спиря печелеше, когато Лев раздаваше.

Плаваха бавно през мъглата. Морето беше спокойно и не се чуваше нищо, освен боботенето на двигателите. Лев не успя да разбере кога ще пристигнат. Хората отговаряха различно. Най-осведомените казваха, че зависи от времето. Екипажът, както винаги, беше непроницаем.

Нощта падаше. Лев спря да играе.

— Нямам нищо — рече той. Всъщност имаше още много пари в ризата си, но виждаше, че всички останали са почти на червено — с изключение на Спиря. — Приключих. Когато стигнем до Америка, явно ще трябва да си потърся богата старица и да живея като домашно кученце в мраморния й палат.

Другите се засмяха.

— Защо някой ще те иска за домашен любимец? — попита Яков.

— На възрастните дами им става студено нощем — беше отговорът. — Ще им е нужен реотанът ми.

Играта приключи в добро настроение и играчите се разотидоха.

Спиря отиде отзад, облегна се на парапета и загледа как дирята на кораба изчезва в мъглата. Лев се присъедини.

— Моят дял е точно седем рубли.

Спиря извади банкноти от джоба си и ги подаде на Лев, като прикриваше движението с тялото си, та никой да не може да види как парите минават от ръка в ръка.

Лев прибра парите в джоба си и напълни лулата си.

Спиря рече:

— Кажи ми нещо, Григорий.

Лев използваше книжата на брат си и му се налагаше да казва на хората, че името му е Григорий.

— Какво би направил, ако откажа да ти дам твоята част?

Това бяха опасни приказки. Лев бавно прибра тютюна си и върна незапалената лула в джоба на сакото. Хвана Спиря за реверите и го притисна към парапета, така че оня се наклони назад и се надвеси над морето. Спиря бе по-висок от Лев, но не и толкова здрав. Макар и по-нисък, Лев беше много по-силен от Спиря.

— Ще ти счупя проклетия врат — обясни той. — После ще взема всички пари, които изкара с моя помощ. — Бутна го още малко. — А сетне ще те хвърля в морето.

Спиря се ужаси.

— Добре! Пусни ме.

Лев го пусна.

Спиря си пое дълбоко дъх.

— Божке! Само попитах.

Лев запали лулата си.

— А аз само ти отговорих. Не забравяй какво.

Спиря се отдалечи.

Когато мъглата се вдигна, видяха суша. Беше нощ, ала Лев зърна светлините на някакъв град. Къде бяха? Едни казваха в Канада, други — в Ирландия, обаче никой не знаеше.

Светлините се приближиха и корабът забави ход. Щяха да акостират. Лев чу от някого, че вече са в Америка! Десет дни му се струваше твърде бързо. Но пък какво ли разбираше той? Стоеше на перилата с картонения куфар на брат си. Сърцето му заби по-бързо.

Куфарът му припомни, че всъщност сега в Америка трябваше да пристига Григорий. Не беше забравил как се закле да му прати пари за билет. Длъжен беше да спази това обещание. Григорий вероятно му беше спасил живота — за пореден път. „Късметлия съм с такъв брат“, помисли си младежът.

Печелеше пари на кораба, но не достатъчно бързо. Седем рубли нищо не бяха. Трябваше му голям удар. Но Америка беше страната на възможностите. Там щеше да забогатее.

С любопитство установи, че куфарът има дупка от куршум, който се оказа заседнал в кутия с фигури за шах. Продаде я на един евреин за пет копейки. Питаше се как се е стигнало дотам да стрелят по брат му в деня на отплаването.

Липсваше му Катерина. Обичаше да се разхожда с момиче като нея под ръка и да знае, че всеки мъж му завижда. Но в Америка щеше да има предостатъчно момичета.

Чудеше се дали Григорий вече знае за бебето на Катерина. Изпита съжаление при тази мисъл — дали някога щеше да види сина си или дъщеря си? Каза си да не се тревожи за това, че Катерина ще отглежда детето сама. Тя щеше да намери кой да се грижи за нея. Умееше да оцелява.

Минаваше полунощ, когато корабът най-сетне пристигна. Кеят беше мъждиво осветен и не се виждаше никой. Пасажерите слязоха с торбите, сандъците и куфарите си. Един офицер от Архангел Гавриил ги упъти към някакъв навес с няколко пейки.

— Трябва да чакате от имиграционните да дойдат на сутринта — обясни той, като даде да се разбере, че все пак говори малко руски.

Малко разочароващо беше за всички, които бяха спестявали с години, за да дойдат. Жените седнаха на пейките, а децата заспаха. Мъжете запалиха цигари и зачакаха утрото. След известно време чуха двигателя на кораба и Лев излезе, за да види как бавно се отдалечава от пристана. Може би сандъците с палта трябваше да се разтоварят другаде.

Помъчи се да си припомни разказаното от Григорий в небрежен разговор относно първите стъпки в новата страна. Имигрантите трябваше да преминат медицински преглед — нервен миг, понеже физически негодните хора се връщаха обратно с пропилени пари и смазани надежди. Понякога имиграционните служители сменяха имената на хората, за да са по-лесни за произнасяне за американците. Пред пристанището представител на фамилия Вялови щеше да чака, за да ги отведе с влак в Бъфало. Щяха да си намерят работа в хотели и фабрики на Йосиф Вялов. Лев се чудеше колко е далеч Бъфало от Ню Йорк. На час, на седмица? Щеше му се да беше слушал по-внимателно брат си.

Слънцето изгря над дългите и претъпкани докове и вълнението на Лев се завърна. Старомодни мачти и такелажи деляха място с параходни комини. Край пристанището имаше големи сгради и схлупени бараки, високи кранове и набити кабестани, стълби, въжета, коли. По-навътре в сушата се виждаха гъстите редици на вагони, пълни с въглища. Стотици. Не, хиляди. Очертанията им се размиваха в далечината. Разочарова се, че не вижда прочутата Статуя на свободата, но сигурно беше оттатък носа.

Пристигнаха докери, първо един по един, после на групички и накрая на тълпи. Едни кораби пристигаха, други отплаваха. Десетина жени почнаха да разтоварват чували с картофи от малко корабче пред бараката. Лев се зачуди кога ще пристигне имиграционната полиция.

Спиря дойде при него. Явно му беше простил заплахата.

— Забравиха ни — каза той.

— Така изглежда — объркано се съгласи Лев.

— Защо не се поразходим да проверим дали някой тук говори руски?

— Добра идея.

Спиря заговори един от по-възрастните мъже.

— Ще отидем да видим какво става.

Другият изглеждаше притеснен.

— Може би трябва да стоим тук, както ни казаха.

Те не го послушаха и се насочиха към жените с картофите. Лев ги дари с най-широката си усмивка и ги попита:

— Някоя от вас говори ли руски?

Една от по-младите му се усмихна в отговор, но никоя не каза нищо. Лев се обезсърчи — чарът му не работеше върху хора, които не го разбираха.

Лев и Спиря тръгнаха натам, откъдето бяха дошли повечето работници. Никой не им обърна внимание. Стигнаха до голяма порта, преминаха през нея и се озоваха на оживена улица с магазини и кантори. Гъмжеше от автомобили, електрически трамваи, коне и ръчни колички. На всеки няколко метра Лев заговаряше някого, но безуспешно.

Това го обърка напълно. Що за място е това, където ти позволяват да слезеш от кораба и да влезеш в града без разрешение?

Тогава забеляза една любопитна сграда. Приличаше малко на хотел, само че двама опърпани мъже с моряшки шапки седяха на стъпалата и пушеха.

— Виж — посочи той мястото на Спиря.

— Какво?

— Мисля, че е моряшка мисия, като тази в Санкт Петербург.

— Не сме моряци.

— Но сигурно има хора, които знаят чужди езици.

Влязоха. Сивокоса жена зад едно гише им каза нещо.

Лев й отговори на руски:

— Не говорим американски.

Тя отвърна с една-единствена дума на своя език:

— Руснак?

Лев кимна.

Жената даде знак да я последват и надеждите на Лев се върнаха.

Тръгнаха след нея по един коридор към малък кабинет с изглед към морето. Зад бюрото в средата на кабинета седеше мъж, който по необясними причини заприлича на Лев на руски евреин.

— Говорите ли руски?

— Аз съм руснак — отвърна непознатият. — Мога ли да ви помогна?

На Лев му идеше да го прегърне. Вместо това погледна мъжа в очите и му се усмихна топло.

— Някой трябваше да ни посрещне и да ни заведе до Бъфало, но не се появи — каза той с дружелюбен, но загрижен тон. — Около триста човека сме…

И за да спечели симпатии, додаде:

— Заедно с жените и децата. Мислите ли, че можете да ни помогнете да намерим нашия човек?

— Бъфало ли? Къде мислите, че се намирате?

— В Ню Йорк, разбира се.

— Това е Кардиф.

Лев не беше чувал за Кардиф, но сега поне разбираше какъв е проблемът.

— Този глупав капитан ни е оставил на грешното пристанище. Как да стигнем до Бъфало оттук?

Мъжът посочи през прозореца към морето и на Лев му призля, защото знаеше какво следва.

— Натам. След около три хиляди мили.