Към текста

Метаданни

Данни

Серия
XX век (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fall of Giants, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 4гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo(2020)

Издание:

Автор: Кен Фолет

Заглавие: Крахът на титаните

Година на превод: Борис Шопов

Издание: второ

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска (не е указано)

Печатница: Инвестпрес

Редактор: Мартина Попова

Художник: Моника Писарова

ISBN: 978-954-2908-52-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9634

История

  1. —Добавяне

Първа част
Притъмняващото небе

Втора глава
Януари 1914 година

I

Граф Фицхърбърт, двадесет и осем годишен, познат на семейство и приятели като Фиц, беше деветият по богатство човек във Великобритания.

С нищо не беше заработил огромните си приходи. Просто беше наследил хиляди акри земя в Уелс и Йоркшир. Стопанствата не носеха големи печалби, но под тях имаше въглища. От лиценза на правата за добив дядото на Фиц беше станал изключително богат.

Очевидно Бог бе избрал именно семейство Фицхърбърт да повеляват над себеподобните си и да живеят по подобаващия начин. Фиц обаче нямаше усещането, че е сторил достатъчно, за да оправдае вярата на Бог в него.

Баща му, предишният граф, беше различен. От офицер във военноморските сили беше станал адмирал след обстрела на Александрия през 1882 г., след това — британски посланик в Санкт Петербург, а накрая — министър в кабинета на лорд Солсбъри. Консерваторите загубиха парламентарните избори през 1906 г., а бащата на Фиц се помина няколко седмици по-късно. Смъртта му бе ускорена — Фиц нямаше колебания — когато графът видя как безотговорни либерали като Дейвид Лойд Джордж и Уинстън Чърчил вземат в свои ръце правителството на Негово Величество.

Фиц беше заел наследственото си място в Камарата на лордовете — горната камара на британския парламент — като консервативен пер. Говореше добър френски и се оправяше с руския — щеше му се някой ден да бъде външен министър на страната си. За съжаление либералите продължаваха да печелят изборите, тъй че засега нямаше възможност да стане министър в кабинета.

Военната му кариера беше също толкова незабележителна. Беше завършил военната академия в Сандхърст и изкара три години при Уелските стрелци. Достигна капитански чин. След брака се отказа от войниклъка, но го произведоха почетен полковник от териториалната армия на Южен Уелс. За съжаление, почетните полковници не печелеха медали.

С едно нещо обаче можеше да се гордее, рече си той, докато влакът пуфтеше из долините на Южен Уелс. След две седмици кралят щеше да отседне в имението му. На младини крал Джордж V и бащата на Фиц бяха служили заедно на един кораб. Неотдавна кралят бе поискал да се осведоми за възгледите на младежите, и Фиц беше организирал дискретно събиране, където Негово Величество да се срещне с неколцина от тях. Сега Фиц и съпругата му Беа пътуваха към мястото, за да довършат приготовленията.

Фиц ценеше традициите. Човешкият род не познаваше нищо по-добро от удобния порядък, в който бяха разположени монархията, аристокрацията, търговците и селяните. Но докато гледаше през прозореца, виждаше заплаха за британския начин на живот, по-сериозна от всичко, пред което страната се беше изправяла през последните сто години. Като главня по рододендронов храст, по някои от зелените хълмове бяха плъзнали миньорските къщи. В покритите със сажди къщурки се говореше за република, атеизъм и въстания. Само преди век френската аристокрация беше откарана с каруци до гилотината и същото би се случило и тук, ако някои от тези едри чернолики миньори получеха каквото искат.

Фиц си казваше, че с радост би се лишил от приходите си от въглища, ако Великобритания можеше да се върне към времената, когато нещата са били по-прости. Кралското семейство беше здрава преграда пред метежа. Фиц беше едновременно горд, но и притеснен заради предстоящото посещение. Толкова неща можеха да се объркат. Монарсите можеха да изтълкуват всеки пропуск като небрежност, а оттам — като неуважение. Всяка подробност от посещението щеше да бъде докладвана от прислугата на гостите на други прислужници, а оттам — на техните господари, тъй че всяка жена от столичното общество скоро щеше да узнае дали кралят не е получил прекалено твърда възглавница, лош картоф или неподходящото шампанско.

Ролс-Ройсът модел Силвър Гоуст чакаше Фиц на абъроуенската гара. Заедно с Беа изминаха една миля до имението Тай Гуин. Ръмеше слабо, но постоянно — обичайно за Уелс.

На уелски Тай Гуин значеше „Бял дом“, но името беше станало иронично. Както всичко друго в тази част на света, сградата бе покрита от пласт въглищен прах, а някога белите каменни блокове бяха тъмносиви и мацаха полите на дамите, които невнимателно забърсваха стените.

При все това сградата беше великолепна и изпълни Фиц с гордост, докато колата пърпореше по алеята. Най-голямата частна постройка в Уелс, Тай Гуин имаше двеста стаи. Като деца двамата със сестра му Мод изброиха прозорците и стигнаха до петстотин двадесет и три. Зданието беше построено от дядо му. Трите етажа бяха разположени в хармоничен порядък. Прозорците на първия етаж бяха високи и пропускаха много светлина в големите приемни. Над тях се намираха десетките стаи за гости, а на мансардата — безбройните спалнички на прислугата, които се виждаха през дългите редове капандури на стръмните покриви.

Петдесетте акра градини бяха радостта на Фиц. Лично надзираваше градинарите и решаваше какво да се засади, да се подреже или сложи в саксии.

— Къща, достойна за кралско посещение — заяви той, когато колата спря пред колонадата. Беа не отвърна. Пътуването не се отрази добре на настроението й.

Когато излезе от колата, Фиц беше посрещнат от Гелерт, пиренейската си овчарка, създание с размери на мечка. Кучето облиза ръката му и се затича радостно в кръг из двора.

В гардеробната си Фиц свали дрехите от пътуването и облече костюм от мек кафяв туид. След това влезе през преходната врата в покоите на Беа.

Руската прислужница Нина махаше иглите от богато украсената шапка на съпругата му. Фиц зърна отражението на лицето на Беа в огледалото на тоалетката и сърцето му прескочи. Припомни си как я видя преди четири години за пръв път в една бална зала в Санкт Петербург — невъзможно красивото й лице, обрамчено от непокорни руси къдрици. И преди, и сега, тя гледаше леко нацупено — черта, която му се струваше изключително съблазнителна. Щом я съзря, разбра, че иска да се ожени само за нея.

Нина беше на средна възраст и ръката й леко трепереше — Беа често смущаваше слугите си. Докато Фиц наблюдаваше, една от иглите убоде Беа по главата и тя извика.

Нина пребледня.

— Ужасно съжалявам, Ваше Височество — каза тя на руски.

Беа грабна игла от тоалетката.

— Да видим ще ти хареса ли на теб! — извика тя отново и прободе ръката на прислужницата си.

Нина избухна в сълзи и избяга от стаята.

— Нека ти помогна — рече Фиц кротко.

Нищо не можеше да я умилостиви.

— Сама ще го направя.

Фиц доближи прозореца. Десетина градинаря подрязваха храстите и тревата по ръба на поляната, преобръщаха чакъла по алеите. Няколко от растенията цъфтяха — розова калина, жълт зимен жасмин, леска и ароматен зимен орлов нокът. От другата страна на градината започваше плавната извивка на планинския склон.

Трябваше да е търпелив с Беа и да си напомня, че тя е чужденка, сама в друга страна, далеч от семейството си и от всичко познато. В първите месеци на брака им му беше по-лесно, още упоен от вида и аромата й, от допира на кожата й. Сега вече беше по-трудно.

— Защо не си починеш? — предложи й Фиц. — Ще се срещна с Пийл и госпожа Джевънс, за да видя докъде са стигнали с плановете си.

Пийл беше икономът, а госпожа Джевънс — домоуправителката. Организацията на прислугата беше работа на Беа, но Фиц бе притеснен от посещението на краля и си търсеше всяко оправдание да се намеси.

— Ще ти разкажа по-късно, след като се освежиш — додаде той.

Извади кутията си за пури.

— Не пуши тук — рече съпругата му.

Той прие, че е съгласна с предложението му, затова излезе.

Поспря за миг:

— Виж, нали няма да се държиш така пред краля и кралицата? Да удряш слугите, имам предвид.

— Не я ударих, а я убодох — да й е за урок.

Руснаците правеха такива неща. Когато бащата на Фиц се беше оплакал от леността на прислужниците в британското посолство в Санкт Петербург, руските му приятели му бяха отговорили, че не ги бие достатъчно.

— Монархът би се смутил, ако види нещо подобно. Както ти казах преди, в Англия така не се прави.

— Когато бях момиче, ме накараха да гледам как бесят трима селяни — поде тя. — На майка ми не й се понрави, но дядо ми настоя. Каза: „Това е, за да знаеш, че трябва да наказваш слугите си. Ако не ги шамаросваш или налагаш с пръчка за дребни грешки от небрежност или мързел, ще започнат да съгрешават по-сериозно и ще свършат на ешафода.“ Научи ме, че снизхождението към по-долните класи в крайна сметка е жестоко към тях.

Търпението на Фиц започна да се изчерпва. Детските спомени на Беа бяха изпълнени с неограничени богатства, угаждане на собствените капризи и орди от послушни слуги и хиляди щастливи селяни. Ако нейният безмилостен и способен дядо бе жив, този живот би продължил. Семейното състояние обаче беше пропиляно от баща й — пияница и от слабохарактерния й брат Андрей. Той все продаваше дървения материал, без да залесява наново земите си.

— Времената се менят — изтъкна Фиц. — Моля те… Нареждам ти да не ме излагаш пред моя крал. Надявам се думите ми да не оставят у теб никакво съмнение. — Той излезе и затвори вратата.

Докато крачеше по широкия коридор, се чувстваше раздразнен и малко натъжен. Когато се ожениха, подобни разправии го озадачаваха и го караха да съжалява, но вече свикваше. Всички бракове ли бяха такива? Не знаеше.

Един висок лакей, който полираше дръжка на врата, се поизпъна, опря гръб в стената и свали поглед, както бяха обучени да правят всички слуги в имението при минаването на господаря. В някои големи домове прислугата трябваше да стои с лице към стената, но Фиц смяташе подобни мерки за твърде феодални. Разпозна мъжа, беше го виждал да играе крикет за отбора на прислугата на Тай Гуин срещу миньорите от Абъроуен. Човекът бе добър батсман, левичар.

— Морисън — обърна се Фиц, припомняйки си името му. — Кажи на Пийл и госпожа Джевънс да дойдат в библиотеката.

— Веднага, милорд.

Фиц заслиза по главното стълбище. Той се беше оженил за Беа, омагьосан от нея, но имаше и рационален мотив. Мечтаеше да основе велика англо-руска династия, която да управлява огромни части от света, както Хабсбургите бяха управлявали части от Европа векове наред.

За това обаче му трябваше наследник. Настроението на Беа значеше, че тя няма да го пусне в леглото довечера. Можеше да бъде настоятелен, но това никога не му носеше удоволствие. Минали бяха вече две седмици от последния път. Не би желал съпругата му да се впуска в подобни актове с вулгарно нетърпение, но пък две седмици бяха дълго време.

Сестра му Мод още беше неомъжена на двадесет и три. А и всяко нейно отроче сигурно щеше да бъде възпитано като яростен социалист, който да пропилее семейното състояние, печатайки революционни памфлети.

Фиц беше женен от три години и започваше да се тревожи. Беа беше забременяла само веднъж, миналата година, но пометна в третия месец. Случи се точно след поредната разпра. Фиц отмени пътуване до Санкт Петербург, а Беа се разстрои много и проплака, че иска да си отиде у дома. Фиц тропна с крак — все пак един мъж не можеше да позволи жена му да го командва, — но тогава, след като тя пометна, той се чувстваше виновен, че грешката е негова. Само да забременееше отново, щеше да направи така, че нищо да не я притеснява до раждането на бебето.

Прокуди тези тревоги и влезе в библиотеката. Седна на облицованото с кожа писалище и започна да съставя списък.

Минута-две по-късно Пийл се появи с една камериерка. Икономът беше по-малкият син на фермер и имаше вид на полски работник, с луничавото си лице и прошарената коса, макар цял живот да работеше в Тай Гуин.

— Госпожа Джевънс й е лошо, милорд — започна той. Фиц отдавна се беше отказал да поправя граматиката на уелските си слуги. — Стомахът — добави унило.

— Спести ми подробностите. — Фиц обърна поглед към камериерката, хубавелка на около двайсет, със смътно познато лице. — Коя е тя?

Момичето само му отвърна.

— Етел Уилямс, милорд, аз съм помощничка на госпожа Джевънс.

Имаше напевния говор на южноуелските долини.

— Е, Уилямс, виждаш ми се твърде млада да вършиш работата на домоуправителка.

— Ако на милорд му е угодно, госпожа Джевънс каза, че вероятно ще доведете домоуправителката от Мейфеър, но се надява, че междувременно може да сте доволни от мен.

Проблесна ли нещо в очите й, когато спомена доволството? Макар да говореше с подобаващо уважение, във вида й имаше нещо дръзко.

— Много добре — отвърна Фиц.

Уилямс носеше дебела тетрадка в едната ръка и два молива в другата.

— Посетих госпожа Джевънс в стаята й. Беше достатъчно добре, за да планираме всичко заедно.

— Защо носиш два молива?

— В случай, че единият се счупи — рече момичето и се подсмихна.

Камериерките не биваше да се усмихват на графа, но Фиц не устоя и отговори на усмивката.

— Добре. Кажи ми какво си записала.

— Три основни неща. Гости, прислуга и запаси.

— Много добре.

— От писмото Ви разбрахме, че гостите ще са двадесет. Повечето ще си водят един или двама души персонал. Да кажем, че ще са средно двама, така че — четиридесет прислужници допълнително. Всички пристигат в събота и си тръгват в понеделник.

— Правилно. — Смесица от удоволствие и опасения завладя Фиц, много подобна на това, което изпитваше, преди да произнесе първата си реч в Камарата на лордовете. Вълнуваше се и същевременно се тревожеше дали ще се справи добре.

Уилямс продължи:

— Техни Величества, разбира се, ще са в Египетските покои.

Фиц кимна. Това беше най-големият апартамент, с декоративни египетски мотиви по тапетите.

— Госпожа Джевънс предложи кои други стаи да отворим, записала съм ги тукинка.

Фиц се подсмихна наум на „тукинка“, фраза от местния диалект, която означаваше просто „тук,“ и рече:

— Покажи ми.

Момичето заобиколи писалището и постави отворената тетрадка пред него. Работещите в имението бяха задължени да се къпят веднъж седмично, така че тя не вонеше подобно на другите от работническата класа. Всъщност, топлото й тяло излъчваше аромат на цветя. Може би крадеше от сапуните на Беа. Той прочете списъка.

— Добре — каза накрая. — Княгинята ще разпредели гостите по стаи — мнението й по тези въпроси не бива да се пренебрегва.

Уилямс обърна страницата.

— Това е списък на необходимия допълнителен персонал: шест момичета в кухнята, да белят зеленчуци и да мият съдове; двама мъже с чисти ръце, да помагат при сервирането; три допълнителни камериерки и три момчета за обувки и свещи.

— Знаеш ли откъде да ги намерим?

— О, да, милорд. Имам списък с местни, които са работили тук и преди. Ако това не е достатъчно, ще ги помолим да препоръчат други.

— Помнете, никакви социалисти — нервно добави Фиц. — Може да се опитат да заговорят краля за злините на капитализма.

Човек никога не беше сигурен с тия уелсци.

— Разбира се, милорд.

— А запасите?

Тя обърна на нова страница.

— Ето това ще ни е нужно, предвид предишните празненства тук.

Фиц разгледа написаното — сто хляба, двайсет дузини яйца, десет галона сметана, сто фунта бекон, петдесет фунта картофи… Доскуча му.

— Не трябва ли първо княгинята да определи менюто?

— Всичко трябва да дойде от Кардиф — отвърна Уилямс. — Магазините в Абъроуен не могат да се справят с толкова големи поръчки. А трябва да предупредим дори тези в Кардиф, за да сме сигурни, че имат необходимите количества в точния ден.

Беше права. Фиц се радваше, че това момиче се грижи за нещата. Имаше способността да прави планове — рядко умение.

— Може да използвам някой като теб в полка си — подкачи я той.

— Не мога да нося цвят каки, не ми отива на кожата — дръзко му отвърна тя.

Икономът доби възмутен вид.

— Стига, Уилямс, достатъчно наглост.

— Моля да ме извините, господин Пийл.

Фиц осъзна, че сам е виновен за това, че започна закачката. Така или иначе, нямаше нищо против нейната непочтителност. Всъщност доста я харесваше.

Пийл рече:

— Готвачът е измислил някои неща за менюто, милорд. — Той подаде на Фиц поомачкан лист хартия, покрит с по детски внимателния почерк на готвача. — За съжаление е твърде рано за пролетно агне, но можем да вземем доста прясна риба от Кардиф и да я докараме в лед.

— Това ми прилича много на менюто за ловното парти през ноември — каза Фиц. — От друга страна, не искаме да експериментираме точно сега. По-добре да се придържаме към изпитаните блюда.

— Именно, милорд.

— Сега, вината. — Графът се изправи. — Да слезем в избата.

Пийл изглеждаше изненадан. Графът не слизаше често в подземието.

В ума на Фиц се появи мисъл, която не му се щеше да си признава. Той се поколеба, след това каза:

— Уилямс, слез и ти, да записваш.

Икономът държеше вратата, докато Фиц излезе от библиотеката и се спусна по задното стълбище. Кухнята и помещението за слугите се намираха в сутерена. Тук етикетът беше различен. Слугинчетата и момчетата, които лъскаха обувки, му правеха бързи реверанси или докосваха алабросите си, докато графът ги подминаваше.

Избата се намираше в мазето.

Пийл отвори вратата и рече:

— С Ваше позволение, аз ще водя.

Фиц кимна. Икономът драсна клечка кибрит, запали една от лампите на стената и заслиза по стълбището. Долу запали още една лампа.

Избата на Фиц беше скромна, около дванадесет хиляди бутилки, повечето оставени от баща му и дядо му. Най-вече шампанско, портвайн и бяло рейнско вино, с по-малко бордо и бяло бургундско. Графът не беше голям ценител на виното, но обичаше избата, защото му напомняше на баща му. „Винената изба иска ред, далновидност и добър вкус“, казваше старецът. „Това са добродетелите, на които Британия дължи величието си.“

Фиц щеше да предложи на краля най-доброто, разбира се, но беше необходима предварителна преценка. Шампанското щеше несъмнено да е Перие Жуе, най-скъпото, само че коя реколта? Зрялото шампанско, двадесет-тридесетгодишно, беше по-малко газирано и по-ароматно, но пък младите имаха по-жизнерадостен вкус. Измъкна една бутилка напосоки, цялата покрита с прах и паяжини. От джобчето на сакото си извади бяла ленена кърпичка и обърса етикета. На слабата светлина още не се виждаше датата. Показа бутилката на Пийл, който беше сложил чифт очила.

— Хиляда осемстотин петдесет и седма — каза икономът.

— Боже мой, това го помня — възкликна Фиц. — Първото вино, което опитах, и най-доброто като че ли.

Долови присъствието на прислужничката, която се наведе към него, за да зърне бутилката, много по-стара от нея самата. С удивление установи, че близостта й го оставя без дъх.

— Боя се, че тази реколта може да е преминала най-доброто си време — каза Пийл. — Може ли да предложа осемстотин деветдесет и втора?

Фиц погледна още една бутилка, поколеба се и взе решение.

— Не мога да чета на тази светлина. Донеси ми лупата, ако обичаш.

Пийл се заизкачва по стълбите.

Фиц погледна към Уилямс. Щеше да направи нещо глупаво, но не можеше да се спре.

— Колко си хубава — започна той.

— Благодаря Ви, милорд.

Изпод шапчицата й се подаваха тъмни къдрици. Той докосна косата й. Знаеше, че ще съжалява.

— Чувала ли си някога за „droit de seigneur“[1]? — Гласът му звучеше гърлено в ушите му.

— Аз съм от Уелс, не от Франция — отвърна момичето с предизвикателно вирната брадичка.

Той премести ръка от косата й към врата й и я погледна в очите. Тя отвърна на погледа му дръзко и самоуверено. Ала какво означаваше това — дали момичето искаше той да стигне по-далеч или беше готово да направи унизителна сцена?

Фиц чу тежки стъпки по стълбището. Пийл се върна. Графът се поотдръпна от прислужничката.

За негова изненада, тя се усмихна.

— Толкова виновен изглеждате! Като учениче сте.

Пийл се появи в бледата светлина, понесъл сребърен поднос, на който лежеше лупа с дръжка от слонова кост.

Фиц се опита да успокои дишането си. Взе лупата и продължи да разглежда винените бутилки. Внимаваше да не срещне очите на Уилямс.

„Боже мой, какво изключително момиче“, помисли си той.

Бележки

[1] Право на първа нощ (фр.) (бел.пр.).