Кен Фолет
Крахът на титаните (29)

IV

Мод Фицхърбърт бе изненадана, че е влюбена във Валтер фон Улрих. От друга страна, би се изненадала да се влюби в който и да е мъж. Рядко срещаше някого, когото би могла поне да хареса. Мнозина бяха привлечени от нея, особено в първия й сезон като дебютантка, но тя бързо отблъсна повечето с феминизма си. Други пък планираха да я опитомят — като оръфания Лаутър, който бе споменал на Фиц, как тя щяла да осъзнае грешките си, когато срещне някой наистина властен мъж. Горкият Лаути, показаха му неговите грешки.

Валтер смяташе, че тя е прекрасна такава, каквато е. Каквото и да стореше, той не спираше да й се диви. Ако демонстрираше крайните си възгледи, впечатляваше се от аргументите й; когато тя стъписваше обществото с грижата си за неомъжени майки и децата им, той се възхищаваше на куража й. Освен това му харесваше как й стоят по-дръзките тоалети.

Мод се отегчаваше от богатите англичани от висшата класа, които смятаха настоящата обществена уредба за напълно задоволителна. Валтер беше различен. Произхождаше от консервативно немско семейство, но бе изненадващо радикален. От своето място на задния ред в ложата на брат си в операта тя виждаше Валтер на партера заедно с малка групичка от немското посолство. По внимателно вчесаната коса, спретнатия мустак и съвършено прилягащия вечерен костюм човек не можеше да допусне, че е бунтар. Дори и седнал, беше изпъчен и с изопнати рамене. Наблюдаваше изключително съсредоточено как на сцената дон Жуан, обвинен в опит да насили една селска мома, нагло се преструва, че е заловил слугата си Лепорело на местопрестъплението.

Всъщност точната дума за Валтер не беше бунтар. Въпреки необичайната си непредубеденост понякога беше традиционалист. Гордееше се с голямата музикална традиция на германския народ и се дразнеше на преситената лондонска публика, която закъсняваше, разговаряше с приятели по време на представлението и си тръгваше преди края му. Сега например щеше да се подразни на Фиц, че коментира фигурата на сопраното заедно с приятеля си Бинг Уестхамптън, и на Беа, че разговаря с херцогинята на Съсекс за магазина на мадам Люсил на площад „Хановер“, откъдето и двете купуваха роклите си. Дори знаеше какво точно ще отсече Валтер: „Слушат музиката, само когато им свършат темите за клюки!“

Мод изпитваше същото, но двамата бяха малцинство. За по-голямата част от лондонското висше общество операта беше просто още една възможност да се кипрят с дрехи и бижута. Но дори те замлъкнаха в края на първото действие, когато дон Жуан заплаши да убие Лепорело, а оркестърът произведе буря от ударни инструменти и контрабаси. Тогава, с обичайното си нехайство, дон Жуан освободи Лепорело, излезе самодоволно и предизвика всички останали да го спрат. Завесата се спусна.

Валтер веднага се изправи, обърна се към ложата и махна. Фиц му върна жеста.

— Това е фон Улрих — обясни той на Бинг. — Всички немци са много доволни от себе си, понеже натриха носа на американците в Мексико.

Бинг беше дяволит на вид, къдрокос женкар, далечен роднина на кралското семейство. Слабо познаваше световната политическа сцена, понеже се вълнуваше главно от това да играе комар и да пие из европейските столици. Смръщи се и запита объркан:

— Какъв им е интересът в Мексико?

— Добър въпрос. Ако си мислят, че могат да спечелят колонии в Южна Америка, се заблуждават. Съединените щати никога не биха го позволили.

Мод излезе от ложата и слезе по главното стълбище, като кимаше и се усмихваше на познати. Познаваше кажи-речи половината посетители в операта — лондонското висше общество беше изненадващо малобройно. На постланата с червен килим стълбищна площадка се натъкна на група, обградила дребничкия издокаран Дейвид Лойд Джордж, финансовия министър на Великобритания.

— Добър вечер, лейди Мод — поздрави той и ясните му сини очи проблеснаха весело, както всеки път, когато разговаряше с привлекателна жена. — Чувам, че кралското тържество у Вас е минало добре. — Имаше носовия говор на човек от Северен Уелс, по-малко музикален от напевния южноуелски акцент. — Но каква трагедия само в мините на Абъроуен!

— Съболезнованията на Негово величество бяха голяма утеха за опечалените семейства — рече Мод. В групата беше и една двадесетинагодишна красавица — Добър вечер, госпожице Стивънсън, колко се радвам да Ви видя отново.

Госпожица Стивънсън, политическа секретарка и любовница на Лойд Джордж, беше бунтарка и Мод й симпатизираше. А и мъжете винаги се чувстваха признателни на онези, които се държаха добре с любовниците им.

Лойд Джордж се обърна към останалите:

— В края на краищата онзи германски кораб достави оръжието за мексиканците. Просто отишъл в друго пристанище и тихомълком разтоварил. И тъй, деветнадесет американски войници загинаха напразно. Това е страшно унижение за Удроу Уилсън.

Мод се усмихна и докосна ръката на Лойд Джордж.

— Бихте ли ми обяснили нещо, господин министър?

— Ако мога, скъпа моя — отговори той доволно. Мод беше установила, че на повечето мъже им е приятно някой да ги моли да обяснят нещо, особено ако този някой е хубава млада жена.

— Защо някой въобще го вълнува ставащото в Мексико?

— Нефт, скъпа госпожице — отговори Лойд Джордж. — Нефт.

Някой друг го заговори и той й обърна гръб.

Мод забеляза Валтер и двамата се срещнаха в основата на стълбището. Той се поклони над облечената й в ръкавица ръка, а тя трябваше да пребори изкушението да докосне светлата му коса. Любовта й към Валтер беше събудила у нея спящия звяр на сексуалността, а откраднатите им целувки и скритите им докосвания едновременно стимулираха и измъчваха този звяр.

— Как намирате операта, лейди Мод? — запита той учтиво, ала лешниковите му очи говореха: щеше ми се да сме сами.

— Много е добра — донът има чудесен глас.

— Диригентът като че ли малко бърза, струва ми се.

От всичките й познати само той взимаше музиката насериозно като нея.

— Не съм съгласна — отвърна тя. — Комедия е, затова мелодията трябва да припка.

— Но не е само комедия.

— Така е.

— Може би ще позабави във второ действие, когато нещата станат неприятни.

— Изглежда сте спечелили някаква дипломатическа победа в Мексико — каза тя, сменяйки темата.

— Баща ми… — Той потърси точните думи, нещо необичайно за него. — … тържествува.

— А вие не?

— Боя се, че американският президент ще поиска да си го върне някой ден — намръщи се той.

В този момент Фиц мина покрай тях, спря се и поздрави:

— Здрасти, фон Улрих, ела да се присъединиш към нас в ложата, имаме свободно място.

— С удоволствие! — възкликна Валтер.

Мод се зарадва. Фиц просто проявяваше любезност — не знаеше, че тя е влюбена във Валтер. Трябваше да го уведоми скоро. Не беше сигурна как ще приеме новината. Страните им не бяха в добри отношения и макар Фиц да смяташе Валтер за приятел, това далеч не означаваше, че би го приветствал като зет.

Мод и Валтер се качиха нагоре и закрачиха по коридора. Задният ред в ложата на Фиц имаше само две места, от които не се виждаше много. Двамата веднага ги заеха.

След няколко минути светлините угаснаха. В полумрака Мод почти можеше да си представи, че е сама с Валтер. Второто действие започна с дует на Дон Жуан и Лепорело. На Мод й харесваше, че у Моцарт господарите и слугите пеят заедно и така се показват сложните и дълбоки отношения между горните и долните съсловия. Много драми разказваха само за висшата класа и обрисуваха прислугата наравно с декора — както на мнозина им се искаше.

Беа и херцогинята се върнаха в ложата, докато траеше триото Ah! Taci, inguisto core. Явно на всички им бяха свършили темите за разговори, затова не се обаждаха много-много, а слушаха. Никой не обръщаше внимание на Мод и Валтер и тя с трепет се питаше дали не може да се възползва от ситуацията. Смело се пресегна и хвана ръката на любимия си. Той се усмихна и погали с палец пръстите й. Прищя й се да го целуне, но това щеше да е неразумно.

Когато Целина изпя арията си Vedrai, carino, непреодолим импулс обзе Мод и докато героинята притискаше ръката на Мазето към сърцето си, младата жена постави ръката на Валтер върху гърдите си. Той ахна неволно, но никой не забеляза, защото Мазето издаваше подобни звуци, тъй като дон Жуан току-що го беше набил.

Мод обърна ръката му така, че той да усети зърното й с дланта си. Валтер обичаше гърдите й и ги докосваше при всяка възможност, тоест рядко. Щеше й се да не е така, защото и тя обичаше да бъде докосвана там. За нея усещането беше ново. Други хора също ги бяха опипвали — лекар, англикански свещеник, по-голямо момиче по време на уроците по танци, мъж в тълпата, и мисълта, че разпалва нечия страст, едновременно я тревожеше и ласкаеше, но досега не беше изпитвала удоволствие от това. Забеляза, че Валтер гледа към сцената, ала челото му лъщи от пот. Мод се запита дали е правилно да го възбужда така, без да може да го удовлетвори напълно, обаче ръката му остана там и тя реши, че му харесва. На нея също й харесваше. Но както винаги й се искаше още.

Какво се беше променило в нея? По-различна беше от всякога. Причината беше Валтер, разбира се, и връзката й с него. Близостта им беше толкова силна, че тя чувстваше как може да каже и направи каквото и да е, без да прикрива нищо. Какво го отличаваше толкова от всички останали, които някога я бяха ухажвали? Такива като Лоути или дори Бинг очакваха жената да се държи като послушно дете — да слуша почтително, докато мъжът става досаден, да се смее на остроумията му, да бъде покорна, когато той е властен, да позволява целувки, когато мъжът ги поиска. Валтер общуваше с нея като с възрастен. Не флиртуваше, не се държеше снизходително, не се перчеше и слушаше поне толкова, колкото говореше.

Музиката стана зловеща, когато статуята оживя и Командорът влезе в дневната на Дон Жуан под акомпанимента на дисонанс, който Мод разпозна като умалена септима. Това беше драматичният връх на операта и Мод беше почти сигурна, че сега никой няма да се озърта. Може би ще успее да задоволи Валтер. Идеята я остави без дъх.

Докато тромбоните гърмяха над дълбокия бас на Командора, тя постави ръка на бедрото на Валтер. Усещаше топлата му кожа през фината вълна на панталоните му. Той не я гледаше, но беше отворил уста и дишаше тежко. Плъзна длан по бедрото му и когато донът смело сграбчи ръката на Командора, тя намери твърдия член на Валтер и го хвана.

Мод също беше възбудена, но и любопитна. Беше й за пръв път. Опипа го през панталоните — по-голям, отколкото очакваше, и по-твърд, повече като парче дърво, отколкото като телесна част. Мислеше си колко е странно такава забележителна физиологична промяна да се случи само от едно женско докосване. Когато тя се възбудеше, знаците не се виждаха — това почти недоловимо усещане за подутост и влагата вътре. А мъжете все едно вдигаха знаме.

Знаеше какво правят момчетата, беше наблюдавала петнадесетгодишния Фиц. Сега повтори движението, което беше видяла тогава, нагоре и надолу, докато Командорът призоваваше дона към разкаяние, а той все отказваше. Валтер дишаше тежко, но никой не го чуваше заради оркестъра. Мод беше изключително щастлива, че може да му достави такова удоволствие. Наблюдаваше вратовете на зрителите пред тях, ужасена, че някой може да се обърне, но беше твърде увлечена в заниманието си. Валтер покри дланта й със своята, показвайки й как да го прави по-добре — да стиска по-силно надолу, да отпуска нагоре. Докато влачеха Дон Жуан към пламъците, Валтер се размърда на седалката. Тя усети нещо като спазъм в ръката си — веднъж, два пъти, три, и когато донът умря от страх, Валтер се отпусна изтощен назад.

Мод внезапно осъзна лудостта на стореното. Бързо отдръпна ръка и се изчерви от срам, опита се да овладее дишането си.

Започна последният ансамбъл и тя се поуспокои. Не знаеше какво я беше прихванало, но се бе отървала. Почти се разсмя от облекчение.

Улови погледа на Валтер. Той я гледаше с обожание. Удоволствието я сгря. Валтер се наведе към нея и леко докосна ухото й с устни.

— Благодаря ти.

Тя въздъхна и отвърна:

— Беше удоволствие за мен.