Кен Фолет
Крахът на титаните (24)

V

Етел работеше както обикновено, но през цялото време се чувстваше все едно държи в джоба си диамант, който от време на време може да докосва, да усеща гладките му стени и острите му ръбове, когато никой не я вижда.

В миговете, когато мислеше трезво, се тревожеше какво значи тази любов и накъде отива. Понякога се ужасяваше какво би си помислил богобоязливият й баща-социалист, ако научи. Но най-вече се чувстваше, сякаш пада във въздуха и нищо не може да я спре. Обичаше начина, по който той вървеше, обичаше мириса му, дрехите му, внимателните му изискани обноски, авторитетното му излъчване. Също така й харесваше как понякога се смущава. Когато излизаше от стаята на съпругата си с това наранено изражение, на Етел й се доплакваше. Беше влюбена и не можеше да се контролира.

Повечето дни можеха да разговарят поне по веднъж и обикновено успяваха да се усамотят за по една дълга, изпълнена с копнеж целувка. Само тази целувка я подмокряше и понякога трябваше да пере кюлотите си насред работния ден. Той си позволяваше и други неща, когато имаше възможността, докосваше я навсякъде, което още повече я възбуждаше. Още два пъти бяха успели да се срещнат в апартамента Гардения и да легнат заедно.

Едно нещо объркваше Етел — и двата пъти Фиц я беше ухапал доста силно, веднъж по вътрешната страна на бедрото и веднъж по гърдата. И двата пъти бързо беше сподавила вика на болка, но не и преди да изскимти. Това изскимтяване като че ли го възбуди още повече. И въпреки болката тя също се възбуди. А може би я възбуждаше мисълта, че някой може да я желае толкова силно, та да изрази страстта си по този начин. Нямаше представа нормално ли е и нямаше кого да попита.

Но най-вече се тревожеше, че някой ден Фиц просто няма да успее да излезе навреме. Напрежението беше толкова силно, че тя почти изпита облекчение, когато той и княгиня Беа се върнаха обратно в Лондон.

Преди да замине, тя го убеди да нахрани децата на стачкувалите миньори.

— Не родителите, защото не можеш да си позволиш да заемаш страна — обясни тя. — Само момчетата и момичетата. Стачката продължава вече втора седмица и ядат, колкото да не умрат от глад. Не би ти струвало много. Предполагам, че децата са около петстотин. Ще те обикнат заради това, Теди.

— Можем да разпънем тента на моравата — замисли се той, докато лежаха на леглото, а Етел държеше главата му в скута си.

— И можем да приготвим храната тук — продължи с ентусиазъм момичето. — Яхния с месо и картофи, и колкото хляб им се ще.

— И пудинг със стафиди, а?

Дали я обичаше? В този миг тя имаше усещането, че той ще стори каквото й се иска — би й дал бижута, би я завел до Париж, би купил на родителите й хубава къща. Не искаше нито едно от тези неща — какво искаше тогава? Не знаеше какво иска, но отказваше да помрачи щастието си с въпроси без отговори.

Няколко дни по-късно, в събота по обед, тя стоеше на Източната морава и наблюдаваше как хлапетата от Абъроуен са се нахвърлили на първата си безплатна вечеря. Фиц не знаеше, че тази храна е по-добра от това, което ядат, докато бащите им работят. Пудинг със стафиди! Родителите нямаха право да влизат, но повечето майки стояха пред портите и наглеждаха малките късметлии. Като погледна нататък, тя видя, че някой й маха, и слезе по алеята.

Групичката там беше основно от жени — мъжете не наглеждаха децата, дори и по време на стачка. Събраха се около Етел с разстроени изражения.

— Какво е станало? — попита ги тя.

Госпожа Дай Коняря й отвърна:

— Изхвърлят всички на улицата!

— Всички? Кои всички?

— Всички миньори, които плащат наем на Селтик Минералс.

— Боже милостиви! Бог да ни пази… — Объркване замени шока. — Но защо? Каква полза би имала компанията? Няма да им останат работници.

— Мъже — поклати глава госпожа Дай. — Веднъж влязат ли в битка, само победата ги интересува. Няма да се откажат, независимо от цената. Всичките са една стока. Не че не бих си върнала моя Дай, ако можех.

— Ужасна работа. — Откъде щеше да намери компанията достатъчно миньори-антиюнионисти? Ако затвореха мината, градът щеше да умре. Нямаше да останат клиенти за магазините, деца за училищата, пациенти за лекарите… И баща й щеше да остане без работа. Никой не беше очаквал Пърсивал Джоунс да е толкова твърдоглав.

— Чудя се какво ли би казал кралят, ако знаеше — въздъхна госпожа Дай.

Етел се питаше за същото. Кралят беше показал истинско състрадание преди шест седмици. Но вероятно не знаеше, че вдовиците са били изхвърлени.

И тогава й хрумна нещо.

— Може би трябва да му кажете — предложи тя.

Госпожа Дай се засмя:

— Ще му кажа при следващата ни среща.

— Може да му напишеш писмо.

— Ет, стига си говорила смахнато.

— Сериозна съм. Трябва да го направиш. — Тя огледа групичката. — Писмо, подписано от посетените от краля вдовици, в което му обяснявате как ви изхвърлят от домовете ви, а градът стачкува. Все ще трябва да обърне внимание, нали?

Госпожа Дай изглеждаше уплашена.

— Не ми се иска да се замесвам в неприятности.

Госпожа Мини Понти, слабовата руса жена със силно мнение по много въпроси, се обърна към нея:

— Нямаш съпруг, нямаш дом и нямаш къде да отидеш — какво по-лошо може да ти се случи?

— Така си е. Но не знам какво да кажа. Как се започва такова писмо? Със „Скъпи кралю“ или „Скъпи Джордж V“, или как?

Етел предложи:

— Пишете: „Сър, поднасяйки своите най-смирени почитания.“ Запомнила съм тия глупости от работата тук. Хайде да го направим сега. Влезте в помещението на прислугата.

— Може ли?

— Сега съм домоуправителката, госпожо Дай. Аз казвам какво може и какво — не.

Жените я последваха по алеята и покрай задната част на къщата до кухнята. Седнаха на масата на прислугата и готвачът направи чай. Етел имаше запас от обикновена хартия за писма, която използваше за кореспонденция с търговците.

— „Сър, поднасяйки най-смирените си почитания…“ — записа Етел. — Сега какво?

Госпожа Дай Коняря рече:

— Простете дързостта, дето пишем на Ваше Величество.

— Не — твърдо произнесе Ет. — Не се извинявай. Той ни е крал, имаме право да се обръщаме към него с молби. Да кажем: „Ние сме вдовиците, които Ваше Величество посети след експлозията в мината в Абъроуен.“

— Много хубаво — одобри госпожа Понти.

Етел продължи:

— Вашето посещение беше чест за нас, а вашите любезни съболезнования и благородното съчувствие на Нейно Величество кралицата ни донесоха утеха.

— Имаш дарба за това, като татко си — рече госпожа Дай.

Госпожа Понти отсече:

— Стига вече с учтивостите.

— Добре. Така. „Молим за помощта Ви като наш крал. Заради смъртта на нашите съпрузи нас ни изхвърлят от домовете ни.“

— От компанията Селтик Минералс — додаде госпожа Понти.

— От компанията Селтик Минералс. Всички миньори започнаха стачка заради нас, но сега изхвърлят и тях.

— Нека не е твърде дълго — притесни се госпожа Дай. — Може да е твърде зает да го чете цялото.

— Хубаво. Да приключим така: „Такива неща допустими ли са във Вашето кралство?“

— Това е малко кротичко — смръщи се госпожа Понти.

— Не, добре е — възрази госпожа Дай. — Призовава чувството му за справедливост.

— Имаме честта, сър, да бъдем Ваши най-покорни слуги.

— Трябва ли да го правим? — пак се обади госпожа Понти. — Не съм слуга. Не се обиждай, Етел.

— Така се прави. Графът пише същото, когато праща писмо на вестник Таймс.

— Добре тогава.

Етел подаде писмото на жените, за да го прегледат.

— Сложете адресите си до подписите.

— Пиша ужасно, подпиши ме ти — смънка госпожа Понти.

Етел тъкмо щеше да каже нещо, но навреме се досети, че госпожа Понти може да е неграмотна, така че вместо да спори, просто написа:

— Госпожа Мини Понти, улица „Уелингтън“, номер 19.

После адресира плика:

До Негово величество краля,

Бъкингамски дворец,

Лондон.

Запечата писмото и сложи марка.

— Готови сме — каза тя.

Жените й изръкопляскаха. Етел пусна писмото още същия ден.

То никога не получи отговор.