Кен Фолет
Крахът на титаните (22)

III

Тате се опита да запази залата за събрания в кметството за седем и половина на следващата вечер, но мястото вече беше заето от Клуба на театралите-любители на Абъроуен, който репетираше Хенри IV, част I, тъй че тате реши миньорите да се срещнат в параклиса „Витезда.“ Били и тате, заедно с Лен и Томи Грифитс и още няколко дейни членове на профсъюза, обходиха града, съобщиха на всички за срещата и закачиха ръкописни обяви из кръчмите и параклисите.

На следващата вечер в седем и петнайсет църквата вече беше претъпкана. Вдовиците седяха в редичка най-отпред, всички останали стояха прави. Били стоеше до стената, доста напред, и виждаше лицата на хората. Томи Грифитс беше до него.

Били се гордееше с баща си заради дързостта му, заради ума и задето си сложи шапката преди да излезе от кабинета на Морган. Въпреки това му се искаше баща му да е бил по-нападателен. Би трябвало да говори на Морган, както говореше на паството във „Витезда“, където предричаше огън и жупел за тези, които отказват да видят истината.

Точно в седем и половина тате призова за тишина. С повелителния си проповеднически тон прочете писмото от Пърсивал Джоунс до госпожа Дай Коняря.

— Същото това писмо е изпратено на осемте вдовици на загиналите при експлозията в мината преди шест седмици.

Неколцина извикаха:

— Срамота!

— Правилото ни е никой да не се обажда, освен ако не получи думата от председателя, за да може всеки да бъде чут по ред. Ще съм ви благодарен да го спазвате, дори в ситуация като тази, когато страстите се разгарят.

Някой се обади:

— Това е позорно, по дяволите!

— Хайде сега, Гриф Причърд, без ругатни, моля. Това е параклис, а присъстват и дами.

— Така, така! — обадиха се двама-трима.

Гриф Причърд, прекарал в Двете корони от края на смяната си, рече:

— Извинете, господин Уилямс.

— Вчера проведох разговор с управителя на мината и го помолих официално да оттегли заповедите, но той отказа. Намекна, че управителният съвет е взел решението и че не е във властта му да го промени, нито дори да го оспори. Притиснах го да помисли за друг вариант, но той отвърна, че компанията имала право да урежда делата си, без никой да й се меси. Само това мога да ви съобщя. — Преразказът не звучеше толкова впечатляващо, помисли си Били. Искаше тате да призове към революция. Но тате само посочи един мъж, вдигнал ръка.

— Джон Джоунс Магазинера.

— Цял живот съм живял на „Гордън“ номер двайсет и три. Там съм роден и там живея. Но баща ми умря, когато бях на единайсет. Много й беше трудно на майка ми, но й позволиха да остане. На тринайсет слязох долу и сега плащам наема. Винаги е било така. Никой никога не е казвал, че ще ни гонят.

— Благодаря ти, Джон Джоунс. Предлагаш ли нещо?

— Не, само си казвам.

— Аз предлагам нещо — прокънтя друг глас. — Стачка!

Понесе се дружен одобрителен възглас.

Бащата на Били рече:

— Дай Ревльото.

— Ето как ги виждам нещата — каза капитанът на градския отбор по ръгби. — Не можем да позволим на компанията да й се размине. Ако им позволим да гонят вдовици, никой от нас не може да е сигурен за семейството си. Някой ще работи цял живот за Селтик Минералс и ще умре на работа, а две седмици след това ще изхвърлят семейството му на улицата. Дай Профсъюза е ходил до офиса, опитал се е да вразуми Отиде-до-Мертир Морган, но напразно. Затова нямаме друг избор, освен да стачкуваме.

— Благодаря ти, Дай — каза тате. — Да приемам ли това като официално предложение за стачни действия?

— Да.

Били бе изненадан, че тате прие толкова бързо. Знаеше, че баща му иска да избегне стачката.

— Гласуване! — провикна се някой.

Тате обяви:

— Преди да организирам гласуване, трябва да решим кога ще бъде стачката.

А — помисли си Били — ето, че не я приема. Баща му продължи:

— Може да обмислим дали да не започне в понеделник. Дотогава, докато ние работим, заплахата от стачка може да накара директорите да се усетят — и може и да получим исканото, без да губим от заплащането си.

Били разбра, че тате поддържа отлагане, след като не може да предотврати стачката изцяло.

Лен Грифитс обаче беше стигнал до същия извод.

— Може ли думата, господин председател? — Бащата на Томи имаше голо теме и венец от тъмна коса около него; имаше и черен мустак. Пристъпи напред и застана до тате с лице към тълпата, сякаш двамата имаха еднакъв авторитет. Мъжете притихнаха. Лен, подобно на тате и Дай Ревльото, беше сред шепата хора, които миньорите винаги слушаха в почтително мълчание.

— Питам, мъдро ли е да даваме четири дни отсрочка на компанията? Ами ако не си променят решението, което изглежда много вероятно, предвид колко упорити са бивали досега? Тогава в понеделник ще се окажем без нищо, а вдовиците ще имат четири дни по-малко. — Той повиши малко тон, за по-голям ефект.

— Казвам, другари: не отстъпвайте!

Последва одобрителен възглас и Били се присъедини към него.

— Благодаря ти, Лен — каза тате. — Значи имаме две предложения: стачка утре или стачка в понеделник. Кой друг иска думата?

Били наблюдаваше как баща му ръководи събранието. Следващият мъж беше Джузепе „Джоуи“ Понти, главен солист в мъжкия хор на Абъроуен, по-голям брат на съученика на Били, Джони. Въпреки италианското си име, младият мъж беше роден в Абъроуен и говореше с акцента на останалите в помещението. И той се изказа за незабавна стачка.

Тогава тате рече:

— За да сме справедливи, може ли да чуем някого, който е за стачка в понеделник?

Били се почуди защо тате не използва личната си власт. Ако обосновеше предложението за понеделник, може би щеше да ги убеди. Но пък ако не успееше, щеше да се озове в неудобната позиция да води стачка, срещу която изрично се е изказал. Били разбра, че тате нямаше пълната свобода да приказва каквото си иска.

Дискусията покри много теми. Акциите на въглищата бяха високи, затова управата можеше да удържи на натиска, но и търсенето беше голямо и щяха да искат да продават, докато могат. Идеше пролет, семействата на миньорите можеха да се справят и без безплатните дажби въглища. Исканията на миньорите бяха подкрепени от дългогодишната практика, ала буквата на закона подкрепяше управата.

Тате остави дискусията да се развие и някои речи взеха да стават отегчителни. Били се чудеше на мотивацията на баща си и предположи, че се надява страстите да се поохладят. Но в края на краищата трябваше да подложи предложението на гласуване.

— Първо, всички „за“ това да няма стачка.

Няколко мъже вдигнаха ръце.

— Второ, тези „за“ стачка в понеделник.

Вотът бе силен, но Били не беше сигурен, че е достатъчно силен. Зависеше от това колко мъже щяха да се въздържат.

— Накрая, тези „за“ стачка утре.

Последваха одобрителни възгласи и се вдигна гора от ръце. Не можеше да има и съмнение за резултата.

— Предложението за утрешна стачка се приема — обяви тате.

Никой не предложи преброяване.

Събранието се разпусна. Докато излизаха, Томи заяви весело:

— Значи утре е почивен ден.

— Да — съгласи се Били. — Но без пари за харчене.