Кен Фолет
Крахът на титаните (21)

II

Изпъждаха осем жени, всичките вдовици на жертви от експлозията. Бяха получили еднакви писма от Пърсивал Джоунс, както тате установи следобеда, минавайки заедно с Били през всяка от жените. Реакциите им варираха от истерията на госпожа Хайуел Джоунс, която не спираше да плаче, до мрачния фатализъм на госпожа Роули Хюз, която заяви, че за хора като Пърсивал Джоунс тази страна имала нужда от една гилотина като в Париж.

Били кипеше от възмущение. Не стигаше ли, че тези жени бяха загубили съпрузите си в мината? Трябваше ли да са и бездомни на всичкото отгоре?

— Може ли компанията да направи това, тате? — попита той, докато с баща му вървяха през грозните сиви тераси към мината.

— Само ако им позволим, момче. Работническата класа е по-многобройна от господстващата и е по-силна от нея. Зависят от нас за всичко. Произвеждаме храната им, строим къщите им и шием дрехите им. Без нас ще загинат. Нищо не могат да направят, освен ако не им позволим. Винаги го помни.

Влязоха в кантората на управителя и натъпкаха шапките си в джобовете.

— Добър ден, господин Уилямс — рече Петното Луелин нервно. — Изчакайте минутка, ако обичате, ще попитам господин Морган може ли да ви види.

— Не се прави на смахнат, момче, естествено, че може да ме види — и без да чака, тате влезе във вътрешното помещение. Били го последва.

Молдуин Морган се взираше в някаква счетоводна книга, но Били имаше чувството, че това е преструвка. Мъжът вдигна глава и гладко обръснатите му розови бузи лъснаха както винаги.

— Влез, Уилямс — произнесе той без нужда.

За разлика от мнозина, той не се боеше от тате. Морган беше местен, син на учител, а освен това беше учил инженерство. Били си даде сметка, че си приличаха с тате: умни, уверени в моралното си превъзходство и упорити.

— Знаете за какво съм дошъл, господин Морган — започна тате.

— Мога да се досетя, но Вие ми кажете все пак.

— Искам да оттеглите тези предизвестия за отстраняване.

— Компанията има нужда от къщи за миньори.

— Ще има неприятности.

— Заплашвате ли ме?

— Не се големейте — спокойно отвърна тате. — Тези жени загубиха съпрузите си във Вашата мина. Не се ли чувствате отговорни за тях?

Морган отбранително вирна брадичка.

— Разследването заключи, че експлозията не е била причинена от немарливостта на компанията.

На Били му се щеше да го попита как може интелигентен човек да изтърси нещо такова и да не го е срам от себе си.

— Разследването състави списък с нарушения, дълъг колкото влака до Падингтън — неизолирано електрическо оборудване, липса на дихателни апарати, пожарна под стандартите… — заизрежда тате.

— Но не нарушенията са предизвикали експлозията и смъртта да миньорите.

— Не можа да се докаже, че нарушенията са предизвикали експлозията или смъртните случаи.

Морган се разшава неловко в стола си.

— Не сте дошли да спорим за разследването.

— Дойдох, за да Ви вразумя. Докато си говорим, мълвата за тези писма се носи из града. — Тате посочи към прозореца и Били видя как зимното слънце залязва зад планината. — Мъжете репетират с хоровете си, пият в кръчмите, ходят на молитвени събрания, играят шах… И всички говорят как изхвърляте вдовиците. Можеш да си заложиш налъмите, че са гневни.

— Налага се отново да Ви попитам — опитвате ли се да сплашите компанията?

Били искаше да удуши онзи зад бюрото, но тате само въздъхна.

— Виж сега, Молдуин, познаваме се още от училище. Дръж се разумно. Знаеш, че в профсъюза има хора, които ще бъдат по-агресивни от мен. — Тате говореше за бащата на Томи Грифитс. Лен Грифитс вярваше в революцията и постоянно се надяваше, че следващият трудов спор ще е искрата, която да възпламени пожара. Също така искаше и работата на тате. На него можеше да се разчита да предложи драстични мерки.

— Казваш ми, че обявяваш стачка? — попита Морган.

— Казвам ти, че хората ще се ядосат. Какво ще сторят, не мога да предскажа. Но не искам неприятности, нито пък ти. Говорим за осем къщи от общо колко — осемстотин? Дойдох да те питам дали си струва.

— Компанията е взела решението — каза Морган и Били усети, че той не е много съгласен с компанията.

— Помоли управителния съвет да преразгледа. Какво толкова може да стане?

Били губеше търпение от внимателните думи на тате. Навярно трябваше да повиши глас, да размаха пръст и да обвини Морган за безскрупулната жестокост на компанията, която беше явна за всички? Това би направил Лен Грифитс.

Морган не се трогна.

— Тук съм, за да изпълнявам решенията на съвета, а не да ги оспорвам.

— Значи заповедите за напускане вече са били одобрени от съвета — уточни тате.

Морган доби объркан вид.

— Не съм казал това.

Но го беше намекнал, помисли си Били, благодарение на умните въпроси на тате. Може би спокойният тон не беше лоша идея.

Тате смени тактиката.

— Ами ако ти намеря осем къщи, където хората са готови да приемат новите миньори като наематели?

— Тези мъже имат семейства.

Тате отвърна бавно и отчетливо.

— Бихме могли да измислим някакъв компромис, ако имаш добрата воля.

— Компанията трябва да има властта да се оправя със собствените си задачи.

— Независимо от последствията за другите?

— Това е нашата въгледобивна мина. Компанията направи проучванията, проведе преговорите с графа, изкопа мината и купи оборудването. Тя построи къщите за миньорите. Платили сме за всичко това и го притежаваме, и никой друг няма да ни нарежда какво да правим.

Тате си сложи шапката.

— Не вие сложихте въглищата в земята, нали така, Молдуин? Бог го е сторил.