Кен Фолет
Крахът на титаните (203)

II

В девет Мод напусна празненството, за да иде на работа.

— Къде ти е униформата? — попита свекърва й, докато си вземаха довиждане. Сузане мислеше, че нощем Мод работи като гледачка за някакъв богат стар господин.

— Държа я там и се преобличам, когато пристигна — отговори Мод. Всъщност тя свиреше на пиано в клуба Нахтлебен. Вярно беше обаче, че държи униформата си на работното място.

Трябваше да печели пари, а не беше научена да върши нещо повече от това да се облича добре и да ходи на празненства. Имаше малко наследство от баща си, но когато дойде в Германия, го обърна в марки и сега то нямаше никаква стойност. Фиц отказа да й даде пари, понеже още беше ядосан, че се е омъжила без негово разрешение. Заплатата на Валтер във външното министерство беше повишавана всеки месец, но така и не смогваше да догони инфлацията. Това донякъде се компенсираше от факта, че и наемът за къщата сега беше пренебрежимо малък и хазяинът вече не си правеше труда да го събира. Но трябваше да купуват храна.

Мод пристигна в клуба в девет и половина. Мястото беше наскоро обзаведено и украсено и изглеждаше добре дори и на светло. Келнерите бършеха чашите, барманът трошеше лед, а някакъв слепец акордираше пианото. Мод се преоблече в дълбоко деколтирана вечерна рокля и се накичи с фалшиви бижута. После се гримира тежко с пудра, очна линия и червило. Когато заведението отвори в десет, тя вече беше на пианото.

Клубът бързо се напълни с официално облечени мъже и жени, които танцуваха и пушеха. Купуваха си коктейли с шампанско и дискретно смъркаха кокаин. Въпреки бедността и инфлацията, нощният живот в Берлин вървеше с пълна сила. За тези хора парите не бяха проблем. Или получаваха доходи от чужбина, или разполагаха с нещо по-добро от пари — запаси от въглища, касапница, тютюнев склад или злато, което беше най-доброто от всичко.

Мод участваше в дамски оркестър, който изпълняваше новата музика, джаз. Фиц би се ужасил да види това, но на нея работата й харесваше. Винаги се беше бунтувала срещу ограниченията на възпитанието си. Изпълнението на едни и същи мелодии всяка вечер можеше и да е досадно, ала и така освобождаваше нещо потиснато вътре в нея. Мод се намести на столчето пред пианото и примигна кокетно на публиката.

В полунощ имаше самостоятелно изпълнение. Свиреше и пееше песни, които бяха станали известни благодарение на негърски певици като Алберта Хънтър. Научила ги беше от слушане на американски плочи на грамофона на собственика на заведението.

Между изпълненията един клиент се дотътри до пианото и рече:

— Ще изсвириш ли „Блуса на обезсърчените“?

Мод знаеше песента, голям хит на Беси Смит. Подхвана блуса в ми бемол.

— Може. Колко плащаш?

Мъжът подаде банкнота от един милиард марки.

Мод се разсмя.

— Това няма да ти купи и първия акорд. Нямаш ли някаква чуждестранна валута?

Човекът даде един долар.

Мод взе банкнотата, натика я в ръкава си и изпълни „Блуса на обезсърчените“.

Много се зарадва на долара, който струваше около трилион марки. Въпреки това й беше малко тежко, наистина настроение за блус. Голямо постижение беше за жена с нейния произход да се научи да си заработва бакшиши, но беше унизително.

След изпълнението същият клиент я причака на връщане към гримьорната. Сложи ръка на хълбока й и попита:

— Би ли искала да закусиш с мен, миличка?

През повечето вечери я задиряха, въпреки че на тридесет и три години беше една от най-възрастните жени в клуба — момичетата бяха на по деветнадесет-двадесет години. Когато се случеше нещо такова, нямаха право да вдигат скандал. От тях се очакваше да се усмихнат сладко, внимателно да отместят ръката на натрапника и да кажат:

— Не тази вечер, господине.

Но невинаги това беше достатъчно обезкуражаващо и момичетата бяха научили Мод на нещо по-ефикасно.

— Имам от онези дребни гадинки долу — каза тя. — Как мислиш, трябва ли да се притесняваме от това?

Мъжът изчезна.

Мод говореше немски без усилие след четири години в Германия, а от работата в клуба беше научила и всички вулгарни думи.

Клубът затваряше в четири сутринта. Мод почисти грима и се преоблече в ежедневните си дрехи. Отиде в кухнята и измоли няколко зърна кафе. Един готвач, който я харесваше, й зави малко в хартийка.

На музикантите се плащаше в брой всяка вечер. Всички момичета носеха големи чанти, в които да прибират пачките банкноти.

На излизане взе и един забравен от клиент вестник. Валтер щеше да го прочете. Не можеха да си позволяват вестници.

От клуба тръгна направо към пекарницата. Беше опасно човек да задържа пари — до вечерта заплатата му можеше и да не стигне за един хляб. Няколко жени вече чакаха на студа пред магазина. В пет и половина пекарят отвори и написа с тебешир на дъската цените. Днес един черен хляб струваше сто двадесет и седем милиарда марки.

Мод купи четири хляба. Нямаше да изядат всичко днес, но това нямаше значение. Старият хляб можеше да уплътни вкуса на супата, а банкнотите не можеха.

Прибра се у дома в шест. По-късно щеше да облече децата и да ги заведе в дома на баба им и дядо им за през деня, за да може да се наспи. А сега разполагаше с около час насаме с Валтер. Това беше най-хубавата част от деня.

Приготви закуска и взе подноса в спалнята.

— Погледни. Пресен хляб, кафе… и един долар!

— Умно момиче! — рече Валтер и я целуна. — Какво ще купим? — Потрепери в пижамата си и додаде — Трябват ни въглища.

— Да не бързаме. Ако искаш, можем да задържим долара. И след седмица той пак ще струва толкова. Ако ти е студено, аз ще те топля.

— Ела тогава — отговори с усмивка Валтер.

Мод се съблече и се мушна в леглото.

Изядоха хляба, изпиха кафето и се любиха. Сексът все още беше вълнуващ, макар и да не отнемаше толкова време, колкото в началото.

После Валтер прочете вестника, който Мод беше донесла.

— Революцията в Мюнхен е свършила — каза той.

— Завинаги ли?

Валтер сви рамене.

— Задържали са водача. Адолф Хитлер.

— Онзи начело на партията, към която се присъедини Роберт ли?

— Да. Обвинен е в държавна измяна. В затвора е.

— Добре — отговори Мод с облекчение. — Слава Богу, че това свърши.