Кен Фолет
Крахът на титаните (193)

I

Дейзи седеше на масата в трапезарията в дома на семейство Вялови в Бъфало. Беше облечена в розова рокличка. Около вратлето й беше вързана прекалено голяма ленена салфетка. Дейзи беше почти на четири годинки и Лев я обожаваше.

— Ще направя най-големия сандвич на света — каза той и Дейзи се разсмя. Наряза две препечени филийки на квадратчета от по половин инч, внимателно ги намаза с масло, сложи отгоре от бърканите яйца, които Дейзи не искаше да яде, и ги притисна по две.

— Трябва му едно зрънце сол — продължи Лев. Сипа сол от солницата в чинията си, деликатно взе едно зрънце на върха на пръста си и го положи върху сандвича. — Сега мога да го изям!

— Искам го — обади се Дейзи.

— Нима? Не е ли това сандвич за татковци?

— Не! — възрази тя през смях. — Това е сандвич за момиченца!

— О, добре тогава — отвърна Лев и пусна сандвича в устата й. — Но не искаш друг, нали?

— Искам.

— Та този беше толкова голям.

— Не, не беше!

— Добре. Разбирам, че ще трябва да направя още един.

Лев процъфтяваше. Положението му беше дори по-добро, отколкото го беше описал на Григорий десет месеца по-рано, докато седяха във влака на Троцки. Живееше в големи удобства в къщата на тъста си. Управляваше три от нощните клубове на Вялов, за което получаваше добра заплата и подкупи от доставчиците. Беше настанил Марга в хубав апартамент и повечето дни се виждаше с нея. Седмица след връщането му тя беше забременяла и току-що беше родила момченце, което нарекоха Грегъри. Лев успя да запази всичко в тайна.

Олга влезе в трапезарията, целуна Дейзи и седна. Лев обичаше детето, ала към Олга не изпитваше никакви чувства. Марга беше по-привлекателна и по-забавна. Пък и, както установи, когато тя беше в напреднала бременност, имаше още много момичета.

— Добро утро, мамо! — весело рече Лев.

Дейзи повтори думите му.

— Тате храни ли те? — попита Олга.

Напоследък разговаряха по този начин, главно чрез детето. След като Лев се върна от войната, няколко пъти се любиха, но скоро се върнаха към обичайното си безразличие и отново спяха в отделни стаи, а на родителите на Олга обясниха, че Дейзи се буди нощем. Всъщност детето рядко го правеше. Олга изглеждаше разочарована, ала Лев не го беше грижа.

Влезе Йосиф.

— Ето го дядо! — каза Лев.

— Добрутро — троснато отвърна Йосиф.

— Дядо иска сандвич — предположи Дейзи.

— Не — възрази Лев. — Прекалено големи са за него.

На Дейзи й беше приятно, когато Лев казваше явно погрешни неща.

— Не, не са прекалено големи. Прекалено малки са!

Йосиф седна. Когато се върна от войната, Лев установи, че той много се е променил. Йосиф беше надебелял и раираният костюм му беше тесен. Задъхваше се, дори когато слизаше по стълбите. Мускулите му се бяха превърнали в тлъстини, черната коса беше посивяла, а руменото му лице беше придобило нездрава червенина.

От кухнята дойде Полина с кафеник и наля чаша на Йосиф. Той отвори Бъфало Адвъртайзър.

— Как върви бизнесът? — попита Лев. Това не беше безсмислен въпрос. Законът Волстед влезе в сила в полунощ на шестнадесети януари. Според него се обявяваха за незаконни производството, превозът и продажбата на упойващи питиета. Империята на Вялов се състоеше от барове, хотели и продажба на алкохол. Забраната на алкохола беше змията в рая на Лев.

— Умираме — отговори Йосиф с нетипична откровеност. — За една седмица затворих пет бара, а лошото тепърва предстои.

Лев кимна.

— В клубовете продавам безалкохолна бира, но никой не я ще. — Законът позволяваше бира с по-малко от един процент алкохолно съдържание. — Трябва да изпиеш цял галон, за да те хване.

— Можем да продаваме малко незаконна пиячка под тезгяха, но не можем да вземем достатъчно. Пък и бездруго хората ги е страх да купуват.

Олга беше потресена. Тя не знаеше много за бизнеса.

— Тате, какво ще правиш?

— Не знам — отговори Йосиф.

И това беше ново. По-рано Йосиф би предвидил подобна криза и би планирал какво да прави. Ала от приемането на закона бяха минали три месеца, а през това време Йосиф не беше направил нищо да се подготви за промененото положение. Лев очакваше да извади заек от шапката си. Сега обаче с изумление разбираше, че това няма да стане.

Това беше притеснително. Лев имаше съпруга, любовница и две деца и всички те се издържаха с печалбата от бизнеса на Вялов. Щом предстоеше империята да рухне, необходимо беше Лев да направи някои планове.

Полина повика Олга на телефона и тя отиде във фоайето. Лев я чуваше как говори.

— Здравей, Руби — рече тя. — Рано си станала. — Последва кратко мълчание. — Какво? Не го вярвам. — Този път мълчанието беше по-дълго и накрая Олга заплака.

Йосиф вдигна поглед от вестника и попита:

— Какво, по дяволите…

Олга с трясък окачи слушалката и се върна в трапезарията. С насълзени очи тя размаха пръст към Лев.

— Копеле такова.

— Какво съм направил? — рече той, макар да се опасяваше, че знае.

— Ти… ти… Копеле проклето.

Дейзи се разрева.

— Олга, милинка, какво става? — попита Йосиф.

— Тя е родила! — отговори Олга.

— Мама му стара — промърмори Лев.

— Кой е родил? — поиска да разбере Йосиф.

— Пачаврата на Лев. Онази, която видяхме в парка. Марга.

Йосиф пламна.

— Певицата от_ Монте Карло_? И тя е родила дете от Лев?

Олга кимна и захлипа.

— Кучи сине — подхвана Йосиф.

— Нека всички опитаме да се успокоим — предложи Лев.

Йосиф се изправи.

— За Бога, мислех си, че съм ти дал урок.

Лев избута стола си назад и се изправи. Отдалечи се от Йосиф, протегнал отбранително ръце.

— Успокой се, Йосиф, просто се успокой.

— Не смей да ми казваш да се успокоя — отвърна Вялов. С изненадваща пъргавина той пристъпи напред и замахна с месестия си юмрук. Лев не беше достатъчно бърз и ударът се стовари високо върху скулата му. Адски го заболя и той залитна назад.

Олга грабна разплаканото дете и отстъпи към вратата.

— Престанете! — извика тя.

Йосиф замахна с лявата ръка.

Лев отдавна не беше участвал в бой, но беше израснал в петербургските бедняшки квартали и рефлексите му още действаха. Блокира удара на Йосиф, приближи се към него и почна да го удря в корема с две ръце. Йосиф издиша със свистене. После Лев почна да го налага в лицето с къси удари в носа, устата и очите.

Йосиф беше як мъж, побойник, обаче хората се бояха прекалено много от него и не му отвръщаха. Така че той отдавна не се беше защитавал. Олюля се и вдигна ръце в безуспешен опит да се предпази от ударите на Лев.

Уличните инстинкти на Лев не му даваха да спре, докато противникът му стои на краката си, и той продължи да бие Йосиф по лицето и по тялото, докато старият не се прекатури през един стол и не падна на килима.

Лена, майката на Олга, се втурна в трапезарията, изпищя и коленичи до мъжа си. Полина и готвачката уплашени застанаха на кухненския праг. Лицето на Йосиф беше наранено и кървеше, но той се надигна на лакът и избута Лена. Помъчи се да стане, ала извика и падна отново.

Кожата му посивя и той спря да диша.

— Иисусе Христе — продума Лев.

— Йосифе, Йосифе, отвори очи! — заизвива Лена.

Лев попипа гърдите му. Сърцето не биеше. Хвана китката му, но и там не долови пулс.

„Сега вече съм в беда“, рече си той.

Изправи се и нареди:

— Полина, повикай линейка.

Бавачката излезе и грабна телефона.

Лев се взираше в тялото. Налагаше му се бързо да вземе важно решение. Да остане тук, да твърди, че е невинен, да се престори на опечален и да опита да се измъкне? Не. Шансовете му бяха прекалено малки.

Трябваше да замине.

Изтича горе и съблече ризата си. Беше се върнал от войната с много злато, натрупано от продажбата на уиски на казаците. Обърна го в малко над пет хиляди долара, натъпка банкнотите в колан за носене на пари и го залепи отдолу на едно чекмедже. Сега препаса колана и отново облече ризата и сакото си.

Отгоре облече палто. Върху гардероба му, в една стара платнена торба, лежеше неговият офицерски полуавтоматичен Колт, калибър 45, модел от 1911 година. Натика го в джоба на палтото. Метна в торбата кутия с патрони и някакво бельо и слезе.

В трапезарията, Лена беше подложила възглавница под главата на Йосиф, но той изглеждаше съвършено мъртъв. Олга говореше по телефона.

— Побързайте, моля ви, мисля, че той ще умре!

„Закъсняла си, милинка“, помисли Лев.

— Линейката ще се забави — рече той. — Отивам да доведа доктор Шуорц.

Никой не го попита защо носи торба.

Влезе в гаража и запали Пакарда на Йосиф. Излезе от имота и тръгна на север.

Нямаше да доведе доктор Шуорц.

Отправи се към Канада.