Кен Фолет
Крахът на титаните (190)

VI

Пътят от портата на парка до двореца Версай беше една миля. Днес край него бяха наредени стотици френски конници в сини униформи. Лятното слънце отблясваше от стоманените им каски. Държаха кавалерийски копия с червени и бели вимпели, които се поклащаха на топлия ветрец.

Джони Ремарк успя да издейства на Мод покана за подписването на мирния договор въпреки унизителната сцена в операта. Наложи й се обаче да пътува в каросерията на камион, където като овци за продан бяха наблъскани всички секретарки от британската делегация.

По някое време изглеждаше, че германците ще откажат да подпишат. Героят от войната фелдмаршал фон Хинденбург беше казал, че предпочита разгром с чест пред безчестен мир. Цялото немско правителство подаде оставка, за да не приеме договора. Така постъпи и водачът на немската делегация в Париж. Накрая парламентът гласува в полза на подписването на договора с изключение на прословутата клауза за вината. Съюзниците незабавно отговориха, че дори и това е неприемливо.

— Какво ще направят Съюзниците, ако Германия откаже? — обърна се Мод към Валтер. Сега те двамата дискретно живееха заедно в страноприемницата.

— Твърдят, че ще нахлуят в Германия.

Мод поклати глава.

— Нашите войници няма да се бият.

— Нито пък нашите — отвърна Валтер.

— Патова ситуация.

— Само че британският флот не е вдигнал блокадата и Германия още не може да се снабдява. Антантата просто ще чака, докато във всеки немски град избухнат бунтове, и после ще влезе, без да среща съпротива.

— Значи трябва да подпишете.

— Или подписваме, или умираме от глад — горчиво заключи Валтер.

Беше двадесет и осми юни, точно пет години след убийството на ерцхерцога в Сараево.

Камионът докара секретарките в двора и те слязоха възможно най-пристойно. Мод влезе в двореца и се качи по централното стълбище, оградено от още натруфени френски войници, този път от Републиканската гвардия, със сребристи каски с плюмажи от конска грива.

Накрая влезе в Огледалната зала. Това беше една от най-величествените зали в целия свят. Размерите й бяха колкото на три игрища за тенис. От едната страна седемнадесет огромни прозореца гледаха към градините. На срещуположната страна прозорците се отразяваха в седемнадесет огледала. А по-важното беше, че тъкмо тук през 1871 година, след Френско-пруската война, победилите германци бяха короновали своя император и бяха накарали Франция да отстъпи Елзас и Лотарингия. Днес германците щяха да бъдат подложени на унижение под същите сводести тавани. И несъмнено някои от тях щяха да мечтаят за бъдещо отмъщение. „Рано или късно унижението, на което си подложил някого, ще те застигне“, разсъждаваше Мод. Дали на днешната церемония това щеше да дойде на ума на някой от участниците? Навярно не.

Мод намери мястото си на облечените в червен плюш скамейки. Събитието се отразяваше от десетки репортери и фотографи и от снимачен екип с огромни кинокамери. Големите държавници влязоха по един, по двама и се разположиха край дългата маса. Клемансо беше отпуснат и непочтителен, Уилсън — сковано официален, Лойд Джордж приличаше на стар бантамски петел. Появи се Гас Дюър и заговори на ухото на Уилсън. После отиде при представителите на пресата и каза нещо на красива млада репортерка с едно око. Мод си спомни, че я е виждала. Можеше да прецени, че Гас е влюбен в нея.

В три някой призова за тишина и настана почтително мълчание. Клемансо каза нещо, отвори се една врата и двамата германски представители влязоха. Мод знаеше от Валтер, че никой в Берлин не е пожелал името му да стои под договора и накрая бяха пратили външния министър и министъра на пощите. Двамата мъже бяха бледи и засрамени.

Клемансо произнесе кратка реч, после кимна на германците. Двамата извадиха писалки от джобовете си и подписаха документа. След миг, по нечут сигнал, отвън прогърмяха оръдията и известиха света за подписването на мирния договор.

И останалите делегати дойдоха да подпишат, не само от великите сили, но и от всички държави по договора. Това трая дълго и зрителите почнаха да разговарят. Германците седяха сковано, докато най-сетне всичко свърши и ги съпроводиха навън.

На Мод й призля от отвращение. „Проповядвахме мир“, рече си тя, „а през цялото време сме кроили отмъщение.“ Тя напусна двореца. Отвън радостните зрители се тълпяха около Уилсън и Лойд Джордж. Мод заобиколи множеството, отиде в града и се отправи към хотела на германците.

Надяваше се Валтер да не е прекалено смазан — днес за него беше ужасен ден.

Завари го да си събира багажа.

— Довечера си отиваме у дома — рече той. — Цялата делегация.

— Толкова скоро! — възкликна Мод. Тя не се беше замисляла какво ще стане след подписването на договора. Събитието имаше такова огромно и драматично значение, че тя не беше способна до погледне отвъд него.

Валтер обаче беше премислил и имаше план.

— Ела с мен — просто каза той.

— Не мога да получа разрешение да замина за Германия.

— Чие разрешение ти е нужно? Извадих ти германски паспорт на името на Мод фон Улрих.

Мод се смая.

— Как успя? — попита тя, макар това да не беше най-важният въпрос в мислите й.

— Не беше трудно. Ти си съпруга на германски гражданин. Полага ти се паспорт. Използвах специалното си влияние, само за да ускоря процедурата до няколко часа.

Тя го гледаше втренчено. Това беше толкова внезапно.

— Ще дойдеш ли?

Видя в очите му ужасен страх. Той мислеше, че тя може да се откаже в последната минута. Идеше й да заплаче заради неговия страх да не я загуби. Беше така щастлива заради страстната му любов.

— Да. Ще дойда. Разбира се, че ще дойда.

Валтер не беше така убеден.

— Напълно сигурна ли си, че това искаш?

Тя кимна.

— Помниш ли Рут от Библията?

— Разбира се. Защо?

През последните седмици Мод чете няколко пъти Книгата Рут и сега повтори думите, които така я бяха развълнували.

— „Където идеш ти, там ще дойда и аз, и дето живееш ти, там ще живея и аз; твоят народ ще бъде мой народ, и твоят Бог — мой Бог; и дето умреш ти…“ — Мод замълча, защото гърлото й се сви. После с мъка преглътна и довърши. — „И дето умреш ти, там и аз ще умра и ще бъда погребана.“

Валтер се усмихваше, но в очите му имаше сълзи.

— Благодаря ти.

— Обичам те — каза Мод. — Кога тръгва влакът?