Кен Фолет
Крахът на титаните (19)

VIII

— Носих я около миля, после се изморих, затова се качих в трамвая, още с нея на ръце — каза Григорий на Катерина.

Тя го зяпаше. Красивото й наранено лице беше пребледняло от ужас.

— Отнесъл си мъртвата си майка до дома с трамвая?

Той сви рамене.

— Тогава въобще не се усещах, че върша нещо странно. Или по-скоро, всичко онзи ден беше толкова странно, че това ми се струваше в реда на нещата.

— Ами пътниците?

— Кондукторът не каза нищо. Сигурно е бил твърде стъписан, за да ме свали, и не ми поиска пари. А аз и бездруго нямах.

— Значи просто си седнал?

— Седях с тялото, а до мен Лев плачеше. Пътниците просто ни гледаха. Не ме интересуваше какво са си мислели. Бях се съсредоточил върху това, което трябваше да сторя — да я върна у дома.

— И стана глава на семейството на шестнадесет.

Григорий кимна утвърдително. Макар спомените да бяха болезнени, пълното внимание на момичето му носеше голямо удоволствие. Тя не откъсваше поглед от него, слушаше с отворена уста и по красивото й лице се виждаше, че е едновременно запленена и ужасена.

— Най-добре от всичко помня как никой не ни помогна.

Отново изпита паниката от откритието, че е останал сам във враждебния свят. Както винаги, споменът го разгневи. „Всичко свърши“, рече си Григорий, „имам дом и работа, а брат ми порасна силен и хубав. Лошите времена свършиха.“ Въпреки това му се прищя да спипа някого за врата — войник, полицай, министър или самия цар — и да стиска, докато животът му свърши. Затвори очи, потръпна и почака усещането да отмине.

— Веднага след погребението хазяинът ни изхвърли под предлог, че нямало да можем да му плащаме. Взе ни мебелите — за неплатени наеми от предните месеци, макар че мама никога не закъсняваше с плащанията. Отидох в църквата и рекох на свещеника, че нямаме къде да спим.

Катерина се изсмя остро.

— Мога да позная какво се е случило там.

— Можеш ли? — изненада се той.

— Свещеникът ви предложи легло — своето. Това се случи с мен.

— Нещо такова. Даде ми няколко копейки и ме прати да купя горещи картофи. Магазинът не беше там, където ми каза, но вместо да го търся, бързо се върнах в църквата, защото не ми хареса видът му. И още щом влязох в ризницата, го видях как сваля панталоните на Лев.

Тя кимна.

— Свещениците правят с мене такива работи, откакто навърших дванайсет.

Григорий беше потресен. Допускаше, че нечестивостта на онзи свещеник е била нещо изключително. Катерина явно смяташе, че е нормална.

— Всички ли са такива? — гневно попита той.

— Повечето. Поне според моя опит.

Той поклати глава отвратен.

— И знаеш ли какво ме изумява? Когато го спипах, дори не го беше срам. Само изглеждаше раздразнен, сякаш бях прекъснал богословските му размишления.

— Какво направи?

— Казах на Лев да си вдигне панталоните и излязохме. Свещеникът си поиска копейките обратно, но му казах, че ще ги използвам за бедните. Използвах ги, за да платя едно легло в приют за през нощта.

— А после?

— В крайна сметка си намерих достатъчно добра работа, като излъгах за възрастта си, намерих си стая и ден по ден се научих на независимост.

— И сега си щастлив?

— Определено не. Майка ми искаше да имаме по-добър живот и аз ще се погрижа за това. Напускаме Русия. Спестил съм почти колкото ми трябва. Заминавам за Америка и когато стигна, ще изпратя пари на Лев за билет. Там нямат цар, нямат император, нито крал. Армията не може да стреля по когото си поиска. Хората управляват страната!

Тя изглеждаше скептична.

— Наистина ли го вярваш?

— Вярно е!

Някой почука на прозореца. Катерина се стресна — бяха на втория етаж, но Григорий знаеше, че е Лев. Късно нощем, когато заключваха входа на къщата, Лев трябваше да прекосява железопътните релси, за да стигне до задния двор, да се покатери по покрива на пералното помещение и да влезе през прозореца.

Григорий отвори и Лев влезе. Облечен беше модерно — сако със седефени копчета и шапка с кадифена лента. От джобчето на жилетката му се подаваше пиринчена верижка на часовник. Подстриган беше по полски, с път от едната страна, вместо по средата като при селяните. Катерина изглеждаше изненадана. Григорий предположи, че не е очаквала брат му да е толкова елегантен.

Обикновено Григорий се радваше да види Лев и си отдъхваше, когато малкият му брат се завърнеше трезвен и невредим. Сега обаче му се щеше да може да прекара повече време насаме с Катерина.

Представи ги един на друг и очите на Лев блеснаха от интерес, когато се ръкуваха. Гостенката им избърса сълзите от лицето си.

— Григорий ми разказваше за смъртта на майка ви — обясни тя.

— Той ми е майка и баща вече девет години — рече Лев. Наклони глава и подуши въздуха. — И прави добра яхния.

Григорий извади купи и лъжици и остави самун черен хляб на масата. Катерина разказа на Лев за боя с полицая Пински. Както представи нещата, Григорий доби доста по-героичен вид, който не отговаряше съвсем на случилото се, но той се радваше, че изглежда толкова смел в очите на девойката.

Лев се беше захласнал по Катерина. Навеждаше се напред, слушаше сякаш не беше чувал нищо по-вълнуващо, усмихваше се и кимаше, придаваше си изумен и възмутен вид в подходящите моменти.

Брат му разпредели яхнията в купите и придърпа сандъка до масата, за да седне на него. Храната беше добра — беше добавил глава лук в тенджерата и кокалът от шунката беше прибавил аромат на месо към репите. Атмосферата се поразведри, докато Лев приказваше за това или онова, за случки от фабриката и кой какво казал. Катерина се смееше.

Когато приключиха, Лев попита гостенката как се е озовала в града.

— Баща ми умря, а майка ми се омъжи повторно — обясни тя. — За съжаление, доведеният ми баща харесваше мен повече от майка ми.

Тя тръсна глава и Григорий не можа да реши дали от срам или в знак на предизвикателство.

— Във всеки случай, това вярваше майка ми и затова ме изхвърли.

— Половината население на Санкт Петербург е от село. Скоро няма да има кой да работи земята — отбеляза Григорий.

— Как пътува? — запита я Лев.

Последва обичайната история за билети трета класа и измолени превози в каруци, но Григорий почти не слушаше, омагьосан от лицето й.

Лев пък слушаше в захлас, правеше забавни коментари и задаваше някой и друг въпрос.

Не след дълго Григорий забеляза, че Катерина се е извъртяла в стола си и говори само с Лев.

„Все едно ме няма“, помисли си Григорий.