Кен Фолет
Крахът на титаните (186)

II

Мод прокара ръце по голите гърди на Валтер. Бяха се любили и лежаха.

— Толкова си слаб — рече тя. Стомахът му беше хлътнал и хълбоците му стърчаха. Искаше й се да го охрани с кроасани с масло и гъши пастет.

Намираха се в спалнята в една странноприемница на няколко мили от Париж. Прозорецът беше отворен и мекият пролетен ветрец поклащаше светложълтите завеси. Мод беше открила това място преди много години, когато Фиц го използваше за срещите си с една омъжена дама, контеса дьо Кан. Заведението, не по-голямо от селска къща, даже нямаше име. Мъжете правеха резервации за обяд и вземаха стая за следобеда. Сигурно и в покрайнините на Лондон имаше подобни заведения, но маниерът изглеждаше някак подчертано френски.

Представиха се като господин и госпожа Улдридж, а Мод носеше венчалната халка, която беше крила почти пет години. Несъмнено дискретната съдържателна смяташе, че те само се преструват на женени. Нямаше значение, стига да не предположеше, че Валтер е германец. Това вече би било проблем.

Мод не можеше да отдели ръцете си от него. Толкова беше благодарна, че се е върнал при нея невредим. Докосна с връхчетата на пръстите си дългия белег на крака му.

— Раниха ме при Шато-Тиери.

— И Гас Дюър е участвал в това сражение. Надявам се, че не той е стрелял по теб.

— Имах късмет, че раната зарасна чисто. Много хора умряха от гангрена.

Изминали бяха три седмици, откак двамата се срещнаха отново. През това време Валтер работеше денонощно по германския отговор на проектодоговора и успяваше да се откъсне само за половин или един час всеки ден. Тогава двамата с Мод се разхождаха из парка или сядаха на задната седалка в синия Кадилак на Фиц и шофьорът ги караше наоколо.

Мод беше потресена от суровите условия, предложени на Германия, не по-малко от Валтер. Целта на Парижката конференция беше да създаде справедлив и мирен нов свят, а не да позволи на победителките да мъстят на победените. Новата Германия трябваше да е демократична и процъфтяваща страна. Мод искаше те с Валтер да имат деца. Тези деца щяха да са германци. Тя често мислеше за пасажа в книгата Рут, който започваше с думите „Но където идеш ти, там ще дойда и аз“. Рано или късно щеше да го каже на Валтер.

Успокои се обаче, когато узна, че не само тя не одобрява предложените условия. И други представители на Антантата бяха на мнение, че мирът е по-важен от отмъщението. Дванадесет американски делегати бяха напуснали в знак на протест. На междинни избори в Англия беше победил кандидатът, който се изказваше в полза на не толкова отмъстителен мир. Кентърбърийският архиепископ публично беше признал, че се чувства „много неудобно“ и заяви, че представлява една мълчалива част от обществото, чието мнение не е представено в антигерманските вестници.

Ден по-рано германците бяха внесли своето насрещно предложение — над сто подробно аргументирани страници, на основата на уилсъновите Четиринадесет точки. Тази сутрин френската преса беше апоплектична. Вестниците се пръскаха от възмущение и определяха документа като паметник на наглостта и противна клоунада.

— Обвиняват ни в наглост. Французите! — възкликна Валтер. — Как беше онзи израз?

— Присмял се хърбел на щърбел — напомни Мод.

Валтер се обърна настрани и почна да си играе с космите й. Бяха тъмни, къдрави и гъсти. Мод беше предложила да ги махне, но Валтер беше отговорил, че му харесва така.

— Какво ще правим? — попита той. — Романтично е да се срещаме в хотел и да се любим следобед, като тайни любовници, но това не може да продължава вечно. Трябва да кажем на света, че сме съпруг и съпруга.

Мод беше съгласна. Тя също нямаше търпение да спи с него всяка нощ, макар да не го казваше — малко се срамуваше да признае колко й харесва сексът.

— Можем просто да заживеем някъде и да оставим всички да си правят изводите.

— Това не ми се нрави — отговори Валтер. — Излиза, че се срамуваме.

И тя беше на същото мнение. Искаше да извести за щастието си, а не да го крие. Гордееше се с Валтер — той беше хубав, смел и изключително умен.

— Можем да направим нова сватба — предложи тя. — Да се сгодим, да обявим годежа, да проведем сватбена церемония и да не казваме на никого, че сме били женени почти пет години. Не е незаконно два пъти да се жениш за един и същ човек.

Валтер се замисли.

— Моят баща и твоят брат ще са против. Не могат да ни спрат, но могат да направят нещата неприятни и така да помрачат щастливото събитие.

— Прав си — неохотно призна Мод. — Фиц ще каже, че някои немци може и да са много свестни, но все пак човек не би искал сестра му да се жени за германец.

— Значи трябва да ги поставим пред свършен факт.

— Да им кажем и после да го обявим в печата — рече Мод. — Ще кажем, че това е символ на новия световен ред. Англо-германски брак, едновременно с мирния договор.

Валтер като че се съмняваше.

— Как ще го уредим?

— Ще говоря с редактора на списание Татлър. Там ме харесват — снабдявала съм ги с много материал.

Валтер се усмихна и каза:

— Лейди Мод Фицхърбърт винаги се облича по последната мода.

— Какво говориш?

Валтер взе портфейла си от нощната масичка и извади изрезката от списанието.

— Единствената твоя снимка, която имам — обясни той.

Мод я взе. Изрезката беше омекнала с времето и беше добила блед пясъчен цвят. Разгледа снимката и каза:

— Правена е преди войната.

— И я нося оттогава. Също като мен и тя оцеля.

Сълзи изпълниха очите на Мод и замъглиха и бездруго неясния образ.

— Не плачи — рече Валтер и я прегърна.

Мод притисна лице в гърдите му и се разрида. Някои жени плачеха за щяло и нещяло, но тя не беше такава. Сега хлипаше безпомощно. Плачеше за загубените години, за милионите момчета, които лежаха мъртви, за безцелното и глупаво похабяване на всичко. Проливаше всички сълзи, които беше сдържала през изминалите пет години.

Когато се наплака и сълзите й пресъхнаха, жадно целуна Валтер и отново се любиха.