Кен Фолет
Крахът на титаните (185)

I

На първи май Валтер фон Улрих написа писмо на Мод и го пусна от града Версай.

Не знаеше жива ли е или мъртва. След Стокхолм нямаше вести от нея. Все още нямаше поща между Германия и Великобритания, затова сега беше първата му възможност от две години насам да й пише.

Валтер и баща му бяха пристигнали във Франция ден по-рано, заедно с още сто и осемдесет политици, дипломати и чиновници от външното министерство — германската делегация на мирната конференция. Френската железница забави специалния им влак до пълзене, когато трябваше да прекоси опустошената Североизточна Франция.

— Все едно само нашата артилерия стреляше тук — ядно рече Ото. От Париж превозиха делегатите с автобус до градчето Версай и ги оставиха в Отел де резервоар. Стовариха багажа им в двора и грубиянски им казаха да си го носят сами. „Очевидно французите няма да са великодушни победители“, помисли Валтер.

— Не те ни победиха. Това е, което ги мъчи — каза Ото. — Може и да не загубиха наистина, не съвсем, защото бяха спасени от британците и американците. Но това не е нещо, с което много да се хвалят. Бихме ги и те го знаят. Това наранява пресилената им гордост.

Хотелът беше студен и мрачен, но навън цъфтяха ябълки и магнолии. На германците беше позволено да се разхождат в земите на двореца и да посещават магазините. Пред хотела винаги имаше малка тълпа. Гражданите не бяха така злостни като чиновниците. Понякога освиркваха, но общо взето просто бяха любопитни да видят врага.

Валтер писа на Мод в първия си ден във Франция. Не споменаваше за брака им — още не знаеше дали е безопасно, пък и му беше трудно да се отърси от привичната секретност. Съобщаваше й къде се намира, описваше хотела и околностите и я молеше да му пише до поискване. Отиде в града, купи марка и пусна писмото.

Очакваше отговора с нетърпение и надежда. Ако е жива, обича ли го още? Беше почти сигурен, че го обича. Но бяха изминали почти две години, откакто тя го прегръщаше страстно в хотелската стая в Стокхолм. Светът беше пълен с мъже, които се бяха върнали от войната и бяха установили, че любимите и съпругите им са се влюбили в друг през дългата раздяла.

Няколко дни по-късно водачите на делегациите бяха поканени в хотел Трианон палас, оттатък парка, и церемониално им бяха връчени екземпляри от съставения от победителките мирен договор. Текстът беше на френски. После, в Отел де резервоар, текстът беше даден на екипи от преводачи. Валтер оглавяваше един такъв екип. Той раздели получения текст на части и ги раздаде. След това седна и зачете.

Условията се оказаха по-тежки, отколкото очакваше.

Френската армия щеше да окупира пограничната Рейнска област за срок от петнадесет години. Областта Саарланд в Германия се превръщаше в протекторат на Обществото на народите, като французите щяха да контролират въгледобивните мини. Елзас и Лотарингия се връщаха на Франция без плебисцит — френското правителство се боеше, че населението на областта ще гласува за оставане в Германия. Новата държава Полша беше толкова голяма, че включваше дома на три милиона германци и въгледобивната област Силезия. Германия губеше всички колонии — Съюзниците си ги деляха, както крадци деляха плячката. И германците се задължаваха да се съгласят да изплатят репарации в неуточнен размер, тоест да подпишат празен чек.

Валтер се питаше каква държава искат победителките да бъде Германия. Дали имаха наум един гигантски лагер за роби, където всички се прехранват с минимални дажби и работят, само за да могат господарите да приберат плодовете на техния труд? Ако на Валтер му предстоеше да е такъв роб, как можеше да обмисля двамата с Мод да изградят дом и да имат деца?

Но най-тежка беше клаузата за вината.

Член 231 на договора гласеше така: „Съюзените и Сдружени правителства^[1] постановяват, а Германия приема, отговорността на Германия и нейните съюзници за причиняването на всички загуби и щети, понесени от Съюзените и Сдружени правителства и техните граждани като последица от войната, наложена им с агресията на Германия и нейните съюзници.“

— Лъжа — гневно рече Валтер. — Глупава, невежа, порочна, злостна и проклета лъжа.

Той знаеше, че Германия не е невинна и понякога се караше с баща си по въпроса. Но беше преживял дипломатическата криза през лятото на четиринадесета година и беше наясно с всяка малка стъпка по пътя към войната. Знаеше, че вината не е на една отделна държава. Правителствата и от двата лагера бяха загрижени преди всичко за защитата на своите страни и никой нямаше намерението да тласне света в най-голямата война в историята — нито Аскуит, нито Поанкаре, нито кайзерът, нито царят, нито австрийският император. Че дори и сараевският убиец Гаврило Принцип очевидно беше ужасен, когато осъзна какво е започнал. Ала и на него не му се търсеше отговорност за „всички загуби и щети“.

Малко след полунощ Валтер срещна баща си. И двамата си почиваха за малко и пиеха кафе, за да могат да останат будни и да продължат работа.

— Това е нечувано! — горещеше се Ото. — Ние приехме примирие на основата на уилсъновите Четиринадесет точки, а договорът няма нищо общо с тях!

Този път Валтер беше съгласен с баща си.

До сутринта преводът беше отпечатан и по специален куриер копията бяха пратени в Берлин — „класическо упражнение по немска ефикасност“, помисли Валтер, който виждаше достойнствата на родината си по-ясно сега, когато тя беше очернена. Беше прекалено изтощен, та да заспи, затова реши да походи, докато се отпусне достатъчно и тогава да си легне.

Излезе от хотела и отиде в парка. Рододендроните бяха напъпили. Утрото беше хубаво за Франция и мрачно за Германия. Как щеше да се отрази предложеният договор на социалдемократическото правителство, което се бореше да оцелее? Щяха ли хората да се отчаят и да се обърнат към болшевизма?

В обширния парк освен Валтер имаше само една млада жена в леко пролетно палто. Тя седеше на пейка под кестеново дърво. Потънал в мисли, Валтер вежливо докосна периферията на шапката си и я отмина.

— Валтер — рече жената.

Сърцето му спря. Познаваше гласа, но нямаше как да е тя. Обърна се и я погледна.

Жената се изправи.

— О, Валтер. Не ме ли позна?

Беше Мод.

Кръвта запя във вените му. Направи две крачки към нея и тя се хвърли в обятията му. Той я прегърна силно. Зарови лице в шията й и вдъхна аромата й, все така познат въпреки изминалите години. Целуна я по челото, по страните и после по устните. Говореше и я целуваше едновременно, ала нито думите, нито целувките можеха да изразят всичко в сърцето му.

Най-сетне Мод продума.

— Обичаш ли ме още?

— Повече от всякога — отговори Валтер и отново я целуна.