Кен Фолет
Крахът на титаните (183)

III

Перонът беше дълъг, утринната мъгла — гъста, та Григорий не виждаше края на влака. „Сигурно има някаква грешка“, рече си той; „объркване на имената или грешка при превода.“ Постара се да бъде твърд и да понесе разочарованието, но не успя — сърцето му биеше по-бързо и нервите му се обтегнаха. Бяха минали пет години, откакто за последен път видя брат си. Често мислеше, че Лев е загинал. И все още това можеше да е страшната истина.

Крачеше бавно и се взираше през стелещата се мъгла. Ако наистина този човек беше Лев, той щеше да е променен, разбира се. През последните пет години самият Григорий беше загубил един преден зъб и по-голямата част от дясното си ухо. Навярно се беше променил и с друго, без да забележи. Какви ли щяха да са промените у Лев?

Скоро от бялата мъгла се появиха две фигури: руски войник в опърпана униформа и саморъчно направени обуща, а до него — един мъж, който изглеждаше като американец. Това ли беше Лев? Беше късо подстриган, по американски, и не носеше мустаци. Както на всички американски войници, лицето му беше обло и добре охранено, а под хубавата нова униформа раменете му бяха месести. С все по-голямо недоверие забеляза, че униформата е офицерска. Нима брат му беше американски офицер?

И пленникът се взираше в него. Когато приближи, Григорий видя, че това наистина е брат му. Изглеждаше променен и това не беше само общото излъчване на спокойно добруване. Дължеше се повече на стойката на Лев, на израза на лицето му и главно на погледа му. Беше загубил момчешката напереност за сметка на известна предпазливост. Всъщност, Лев беше пораснал.

Когато се приближиха още, Григорий си спомни всички разочарования от Лев и на устата му дойдоха куп обвинения, ала не ги изрече. Просто разпери ръце и прегърна Лев. Разцелуваха се, потупаха се по гърбовете, пак се прегърнаха и Григорий откри, че плаче.

След малко качи Лев на влака и го заведе във вагона, който използваше за кабинет. Заръча на адютанта да донесе чай. Разположиха се в две овехтели кресла.

— Значи си във войската? — попита невярващо Григорий.

— В Америка въведоха задължителната служба.

Това обясняваше нещата. Лев никога не би постъпил доброволно.

— При това си офицер!

— Както и ти — отвърна Лев.

Григорий поклати глава.

— В Червената армия премахнахме чиновете. Аз съм военен комисар.

— Но още има хора, които поръчват чая, и такива, които го носят — рече Лев, когато адютантът се върна с чашите. — Мама щеше да се гордее, нали?

— Направо щеше да се пръсне от гордост. А ти защо не ми писа? Мислех, че си загинал!

— Ох, по дяволите, извинявай. Толкова ми беше противно, задето ти взех билета, че ми се искаше да пиша, че мога да платя за пътуването ти. Все отлагах, докато събера повече пари.

Неубедително оправдание, съвсем присъщо на Лев. Той никога не ходеше по забави, ако няма модерно сако, и отказваше да влезе в кръчма, ако няма пари да черпи наред.

Григорий си спомни още едно предателство.

— Не ми каза, че Катерина е бременна.

— Бременна ли? Не знаех.

— Напротив, знаел си. И си й заръчал да не ми казва.

— Ох. Забравил съм. — Хванат в лъжа, Лев изглеждаше глупаво, но не му беше нужно много време да измисли в какво да обвини брат си. — Корабът, на който ти ме прати, дори не стигна до Ню Йорк! Свали всички ни в някаква дупка, Кардиф. Трябваше да работя в продължение на месеци, за да спестя пари за друг билет.

За миг Григорий даже се почувства виновен, обаче си спомни как Лев го молеше за билета.

— Май не трябваше да ти помагам да се измъкнеш от полицията — хладно отговори той.

— Сигурно си направил най-доброто за мен — неохотно призна Лев. После се усмихна топло, което винаги караше Григорий да му прощава. — Както винаги след смъртта на мама.

Григорий усети как гърлото му се свива.

— Все едно — отговори той и се съсредоточи върху това да звучи твърдо. — Трябва да накажем Вялови, задето ни измамиха.

— Аз постигнах моето отмъщение — каза Лев. — В Бъфало има един Йосиф Вялов. Преспах с дъщеря му, тя забременя и той трябваше да ми позволи да се оженя за нея.

— Боже мой! И сега ти си член на семейството Вялови?

— Вялов съжали за решението си и затова уреди така, че да ме вземат във войската. Надява се, че смъртта ще ме застигне в бой.

— По дяволите. Ти още ли следваш оная си работа?

Лев сви рамене.

— Май да.

И Григорий трябваше да разкрие някои неща, но се притесняваше. Внимателно подхвана:

— Катерина роди момченце, твоя син. Нарече го Владимир.

Лев изглеждаше доволен.

— Така ли? Имам син!

На Григорий не му достигна смелост да каже, че детето не знае нищо за Лев и нарича него „татко“. Вместо това каза:

— Грижа се добре за него.

— Знаех си, че така ще постъпиш.

Григорий усети познатото раздразнение, както винаги, когато Лев приемаше, че някой друг ще поеме изоставените от него отговорности.

— Лев — рече Григорий, — аз се ожених за Катерина.

Зачака гневен отговор. Лев обаче остана спокоен.

— И това си знаех.

— Какво? — изуми се Григорий.

Лев кимна.

— Ти беше луд по нея, а пък тя имаше нужда от солиден мъж, на когото да разчита за отглеждането на детето. Така беше писано.

— Толкова се измъчих! — възкликна Григорий. Все едно всичко е било ненужно? — Терзаеше ме мисълта, че те предавам.

— Не, по дяволите. Аз я изоставих в беда. Желая късмет и на двама ви.

Небрежното отношение на Лев направо влуди Григорий.

— Изобщо имаше ли някакви притеснения за нас? — остро попита той.

— Гришка, знаеш ме какъв съм.

Лев, разбира се, не се беше тревожил за тях.

— Не си и помислил за нас.

— Напротив. И не се прави на толкова праведен. Ти я искаше, потърпя малко, може би няколко години, и накрая спа с нея.

Това беше суровата истина. Лев по някакъв дразнещ начин смогваше да принизи всички на своето ниво.

— Прав си — отговори Григорий. — Все едно. Сега ние имаме още едно дете, момиченце. Анна, на годинка и половина.

— Двама възрастни и две деца. Няма значение. Имам достатъчно.

— Какви ги говориш?

— Печеля пари. Продавам на казаците срещу злато уиски от британските военни складове. Натрупах едно малко състояние. — Лев порови под униформената си риза, откопча някаква катарама и измъкна пояс за пренасяне на пари. — Тук има достатъчно, за да дойдете и четиримата в Америка!

Подаде колана на Григорий.

Григорий се изуми и се трогна. Все пак Лев не беше забравил семейството си. Спестил беше за билет. Разбира се, даването на парите трябваше да е мелодраматично — такъв си беше Лев по характер. Но беше спазил обещанието си.

Жалко, че всичко това беше напразно.

— Благодаря ти — каза Григорий. — Гордея се, че удържа на думата си. Разбира се, това вече не е нужно. Сега мога да те освободя от плен и да ти помогна да се върнеш към нормалния живот в Русия.

Върна му парите.

Лев взе колана, подържа го и го погледа втренчено.

— Какво искаш да кажеш?

Григорий видя, че брат му е наранен и разбра, че отказът му го е огорчил. Но той имаше по-големи грижи на ум. Какво щеше да стане, когато Лев и Катерина се съберат отново? Дали тя нямаше пак да се влюби в по-хубавия брат? Сърцето на Григорий изстина при мисълта, че може да я загуби след всичко, което преживяха заедно.

— Сега ние живеем в Москва — рече той. — Имаме апартамент в Кремъл. Катерина, Владимир, Анна и аз. Мога лесно да издействам жилище и за теб…

— Чакай малко — прекъсна го Лев невярващо. — Ти мислиш, че искам да се върна в Русия?

— Нали вече се върна.

— Но не и да остана тук!

— Не е възможно да искаш да се върнеш в Америка.

— Разбира се, че искам! И вие би трябвало да дойдете с мен.

— Няма нужда! Русия не е като едно време. Царят го няма.

— Харесвам Америка. И на вас ще ви хареса, на всички, особено на Катерина.

— Та ние тук правим история! Изнамерихме нова форма на управление, съвет. Такава е новата Русия, новият свят. Пропускаш всичко това!

— Ти си човекът, който не разбира. В Америка имам собствена кола. Там има повече храна, отколкото може да изяде човек. Всичкото пиене, което мога да изпия и всичките цигари, които мога да изпуша. Имам пет костюма!

— За какво са ти притрябвали пет костюма? — безсилно попита Григорий. — Все едно да имаш пет кревата. Не можеш да ги ползваш едновременно, нали?

— Аз не виждам нещата така.

Разговорът беше така дразнещ, понеже Лев явно мислеше, че Григорий не разбира нищо. Григорий не знаеше какво повече може да каже, за да промени мнението на брат си.

— Наистина ли това искаш? Цигарки, ненужно много дрехи и кола?

— Всички това искат. Хубаво е вие, болшевиките, да не го забравяте.

Григорий нямаше намерение да взема уроци по политика от Лев.

— Русите искат хляб, мир и земя.

— Както и да е. В Америка аз имам дъщеря. Казва се Дейзи и е на три години.

Григорий се свъси недоверчиво.

— Знам какво си мислиш — рече Лев. — Не ме беше грижа за детето на Катерина, как му беше името?

— Владимир.

— Та значи, не ме беше грижа за него, мислиш си ти, така че защо да ме е грижа за Дейзи? Но това е нещо различно. Никога не съм виждал Владимир. Когато заминах от Петроград, той беше не по-голям от песъчинка. Ала обичам Дейзи и нещо повече, тя ме обича.

Поне това Григорий беше в състояние да разбере. Радваше се, че сърцето на Лев е достатъчно добро и той чувства привързаност към дъщеря си. Чудеше се защо предпочита Америка, ала вътре в себе си щеше да изпита огромно облекчение, ако Лев не се върне у дома. Защото той със сигурност би пожелал да опознае Владимир и тогава нямаше да мине много, преди детето да узнае кой е истинският му баща. А ако Катерина реши да напусне Григорий и двамата с Владимир отидат при Лев, какво щеше да стане с Анна? И нея ли щеше да загуби? Григорий гузно размишляваше, че за него самия ще е много по-добре, ако Лев се прибере в Америка сам.

— Убеден съм, че правиш грешен избор, но няма да те насилвам — рече той.

Лев се подсмихна.

— Страх те е, че ще си върна Катерина, нали? Твърде добре те познавам, братко.

Григорий потръпна.

— Да. Да си я върнеш, после отново да я изоставиш и на мен да се падне да събирам останките втори път. И аз те познавам.

— Но ще ми помогнеш да се върна в Америка.

— Не. — Григорий не можеше да не се почувства удовлетворен при вида на изписаната по лицето на Лев уплаха. Ала не проточи мъките му. — Ще ти помогна да се върнеш при белите. Те могат да те пратят в Америка.

— Какво ще направим?

— Ще караме до фронтовата линия и малко след нея. После, когато сме в ничията земя, ще те пусна. Оттам нататък ти си сам.

— Може да ме застрелят.

— И двамата може да ни застрелят. Война е.

— Май ще трябва да рискувам.

— Ще се справиш, Лев. Ти винаги се справяш.