Кен Фолет
Крахът на титаните (182)

II

Троцки усещаше огромна умора, ала не беше обезсърчен. Напрежението по лицето му не намаляваше светлината на надеждата в очите му. Григорий с възхита отбеляза, че Троцки се крепи на непоклатимата вяра в нещата, които прави. „Всички притежават тази вяра“, рече си той, „и Ленин, и Сталин. Всеки беше уверен, че знае правилното решение, какъвто и да беше проблемът — от поземлената реформа до военната тактика.“

Григорий не беше такъв. Заедно с Троцки се стараеше да измисли най-подходящия отговор на действията на белите, обаче никога нямаше усещането, че са взели правилното решение, преди да узнае резултата. Навярно за това Троцки беше известен в целия свят, а Григорий беше просто поредният комисар.

Както неведнъж досега, той седеше в личния влак на Троцки, а на масата пред него лежеше карта на Русия.

— Надали е нужно да се тревожим за контрареволюционерите на север — рече Троцки.

— Според нашето разузнаване има вълнения сред британските войници и моряци там — съгласи се Григорий.

— При това загубиха всяка надежда да се свържат с Колчак. Войските му бягат с всички сили обратно в Сибир. Можем да ги последваме отвъд Урал, но според мен имаме по-важна работа другаде.

— На запад ли?

— Там е достатъчно зле. Белите са подкрепяни от реакционерите националисти в Латвия, Литва и Естония. Колчак назначи Юденич за главнокомандващ там. Той има и поддръжката на една британска флотилия, която държи нашите кораби затворени в Кронщад. Но за юга се тревожа още повече.

— Генерал Деникин.

— Той разполага с около сто и петдесет хиляди човека, поддържани от френски и италиански войски и снабдявани от англичаните. Според мен той планира едно стремително нападение на Москва.

— Ако позволите, намирам, че ключът към разгрома на Деникин е политически, а не военен.

Троцки изглеждаше заинтригуван.

— Продължавайте.

— Където и да отиде, Деникин си създава врагове. Неговите казаци грабят всички наред. Щом завземе някой град, излавя всички евреи и просто ги застрелва. Ако въгледобивните мини не произвеждат планираните количества, Деникин убива всеки десети миньор. И екзекутира всички дезертьори от армията си, разбира се.

— И ние го правим — отговори Троцки. — Убиваме и селяните, които укриват дезертьори.

— И селяните, които отказват да предадат зърното си. — На Григорий му се беше наложило да ожесточи сърцето си, за да приеме тази жестока необходимост. — Но аз познавам селяните. Баща ми беше селянин. Тях най-много ги е грижа за земята. Мнозина получиха големи дялове земя по време на революцията и сега искат да си ги запазят, пък да става каквото ще.

— И?

— Колчак обяви, че поземлената реформа трябва да е на основата на частната собственост.

— Ще рече, селяните да върнат земите, които са взели от аристокрацията.

— А това се знае от всички. Бих искал да отпечатам неговата прокламация и да я окача на всяка църква. Каквото и да правят нашите войски, селяните ще предпочетат нас пред белите.

— Направете го — отговори Троцки.

— Още нещо. Обявете амнистия за дезертьорите. Всеки, който се върне в редовете на армията до седем дни, няма да бъде наказван.

— Още една политическа стъпка.

— Не вярвам тя да насърчи дезертьорството, защото ще важи само една седмица. Но може да ни върне хората — особено след като научат, че белите искат да им отнемат земята.

— Опитайте — рече Троцки.

Един адютант влезе и отдаде чест.

— Другарю Пешков, получихме странен доклад. Помислих, че ще желаете да го чуете.

— Добре.

— Относно един от пленниците, които взехме в Бугуруслан. Беше в армията на Колчак, но носеше американска униформа.

— Белите имат войници от целия свят. Капиталистите империалисти, естествено, подкрепят контрареволюцията.

— Не става дума за това, другарю.

— А за какво?

— Другарю Пешков, пленникът твърди, че е Ваш брат.